Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (56)

С англичанката решаваме да пийнем в ресторанта, поръчваме си шардоне, за да се ободрим. Вече е тъмно, дъждът е спрял. Огромни прожектори осветяват релсите, разкривайки зловещо пантомимично представление, в което се включват полицаи, линейки, пожарникари. Почти физически усещам как влакът е блъснал и премазал тялото на бедната жена. Коя е тя? На каква възраст е? Колко голямо трябва да е било отчаянието, колко всепоглъщащо чувството на безнадеждност, за да дойде тук тази вечер, да коленичи на релсите и да чака края си с молитвено вдигнати ръце?

— Не знам дали ще повярвате, но аз отивам на погребение — казва англичанката, която се казва Синтия. И леко се засмива.

— Колко тъжно! — смотолевям в отговор.

— Почина моя стара приятелка. Гладис. Погребението е утре сутринта. Разболя се, получиха се всякакви гадни усложнения, но тя храбро се бореше. Много й се възхищавах.

Френският й е чудесен, с едва доловим британски акцент. Изказвам на глас моето наблюдение и тя отново се усмихва.

— Целият ми живот премина във Франция. Омъжих се за французин. — И ми намигва.

Красивото момиче се връща отново във вагон-ресторанта и сяда недалеч от нас. Говори по мобилния си, буйно ръкомаха. Изглежда разстроена.

— И точно когато ударихме тоя нещастен човек, решил да сложи край на живота си — продължава Синтия, — аз тъкмо избирах стихотворение, което да прочета на погребението на Гладис.

— И намерихте ли?

— Да. Чували ли сте за Кристина Джорджина Росети?

Правя гримаса.

— Боя се, че не съм голям познавам на поезията.

— О, за себе си мога да кажа същото. Но си бях наумила да избера стихотворение, което да не звучи прекадено минорно и тъжно, и смятам, че го открих. Кристина Росети е викторианска поетеса, напълно неизвестна във Франция, струва ми се, което е много жалко, защото тя по мое мнение е притежавала ненадминат талант. Случило се така, че брат й, Данте Габриел Росети, напълно я засенчил. Той станал много по-известен. Сигурно сте виждали негови картини. Принадлежи към групата художници прерафаелити. Доста е добър.

— И на живописта не съм голям познавач.

— Недейте така, сигурно сте попадали на творбите му. Едни такива печални чувствени жени с плътни устни, с разпуснати червеникави коси, облечени в дълги надиплени рокли.

— Може би — усмихвам се аз на изразителния начин, по който ръцете й изобразяват пищните гърди. — Та какво казвахте за стихотворението на сестрата? Ще ми го прочетете ли?

— О, да. И ще си мислим за човека, който току-що умря, нали?

— Жена е — уточнявам аз. — Кондукторите ми казаха.

— Тогава за нея ще я прочета. Мир надутата й.

Синтия изважда книжката от чантата си, намества на носа си очила с огромни кръгли стъкла и започва да чете с висок прочувствен глас. Всички се обръщат към нея.

Когато в смъртта си заема отреденото място,

недей да редиш тъжни песни за мен;

не сади над главата ми розови храсти,

не искам сянка на кипарис да е сводът зелен:

Бъди тучна трева покривало,

свежи стръкчета, поръсени с дъждовна роса;

и ако искаш, недей ме забравя, ако ли не,

все ще се утеша.

Тя продължава, гласът й се извисява в настаналото мълчание, надвива стряскащите шумове отвън, които предпочитам да заглуша. Стихотворението е затрогващо, красиво в своята простота, и по някакъв начин ми вдъхва надежда. Когато Синтия спира да чете, тук-там се чуват думи на благодарност, а лицето на красивото момиче е обляно в сълзи.

— Благодаря — казвам аз.

Синтия кимва.

— Радвам се, че ви хареса. Мисля си, че наистина е подходящо.

Момичето срамежливо се приближава до нас. Моли Синтия да назове автора на стихотворението и си го записва в тетрадката. Каня я да се присъедини към нас и тя приема с признателност. Плахо пита дали не ни е засегнала със своята грубост — заради упрека й към мъжа в черно.

— Грубост ли? — изсумтява Синтия. — Скъпа моя, ти заслужаваш похвала.

Момичето тъжно се усмихва. Не мога да откъсна очи от невероятно красивата гледка. Фигурата й е зашеметяваща, налетите гърди едва-едва се очертават под широкия тъмен пуловер, издължените бедра на безкрайните й крака преминават в закръглено дупе, стегнато в тесни джинси „Ливайс“.

— Не ми излиза от ума онова, което се случи — шепне тя. — Чувствам се едва ли не отговорна, сякаш аз съм убила някого.

— Нямате никаква вина — уверявам я аз.

— Да, но то е по-силно от мен. Онзи удар се повтаря отново и отново. — Тя потръпва. — И си мисля какво ли му е било на машиниста… Представяте ли си? С тия бързи влакове няма начин да спреш навреме. Чух да казвате, че е загинала жена. Ами близките й? Дали вече са научили? Дали изобщо е била разпозната? Може би никой не знае. А нечия майка, сестра, дъщеря или съпруга… вече е мъртва. Не мога да го понеса. — Тя отново тихичко се разплаква. — Искам да се махна от тоя ужасен влак, искам това да не се бе случило, искам горката жена още да е жива!

Синтия хваща ръката й. Аз не смея. Не искам това прекрасно създание да си помисли, че флиртувам.

— Всички се чувстваме по този начин — кротко я успокоява Синтия. — Случилото се е потресаващо. Чудовищно. Как да не се разстрои човек?

— Онзи мъж… все повтаряше, че щял да закъснее — хлипа момичето, — а имаше и други. Чух ги.

Аз също дълго няма да намеря покой от зловещия пукот. Не го изричам на глас, защото тази неземна красота е по-силна от грозната неотменност на внезапния край. Тази нощ се чувствам погълнат от смъртта. Никога в живота си не съм я усещал така осезателно, като пърхането на упорита черна пеперуда. За нея ми напомня гробището срещу апартамента ми. Полин. Животинските останки по пътя. Червеното палто на майка ми, проснато на пода в малкия салон. Бланш. Женствените ръце на Анжел, които последни докосват студените трупове. Отчаяната безименна жена, очакваща влака под дъжда.

И в същото време се радвам, дори си отдъхвам, че съм най-обикновен човек, просто мъж, който пред лицето на смъртта по-скоро би посегнал да погали прекрасните гърди на това непознато момиче, вместо да избухне в сълзи.