Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (60)

— Време е — въодушевено казва Анжел.

Пием кафе след обяда, а слънцето е толкова невероятно топло, че сме седнали отвън на площадката пред кухнята. Малката градина бавно се пробужда за живот. Пролетта не е далеч. Усещам я по гъделичкането в моя запушен нос на парижанин. Остър мирис на трева, на влага и свежест. Прекрасно.

Поглеждам я изненадано.

— За какво?

— Да вървим.

— Къде?

Тя се усмихва.

— Ще видиш. Облечи си нещо топло. Вятърът е коварна работа.

— Какво си намислила?

— Представям си колко ти е любопитно.

Първите няколко пъти, когато се возех зад нея на харлито, седях като на тръни. Не бях свикнал с такива машини. Идея нямах на коя страна да се наклоня при навлизане в завой и като градско момче бях убеден, че моторите са твърде опасни. Никога не бях посмявал сам да се кача. Никога не бях се возил и с друг, какво остава с жена. Анжел пътуваше с харлито всеки ден от Клисон до болницата в Льо Лору-Ботро, в дъжд и жега, буря или сняг. Тя мрази колите, ненавижда задръстванията, в които те въвличат. Купила си първия харли, когато била на двайсет. Този беше четвъртият.

Скоро открих, че красива жена, яхнала истински харли дейвидсън, привлича вниманието. Характерното ръмжене от ауспуха кара хората да се обръщат, но не по-малко интригуващо е и облеченото в черна кожа изваяно тяло. Удоволствието да се возя зад нея всеки път надминава очакванията ми; прилепвам тяло до нейното в почти сексуална поза, бедрата ми я обгръщат, слабините ми докосват прекрасното й дупе, коремът и гърдите ми са притиснати в гърба й.

— Хайде, парижанино, ще се стъмни, докато се мотаеш! — извиква тя, хвърля ми каската, а моторът вие подканящо.

— Бързаме ли за някъде?

— О, да! — възторжено отвръща тя и поглежда часовника си. — Ако не се размърдаш, наистина ще закъснеем.

Поемаме по тесни и неравни криволичещи пътища през поля, докоснати от първия магически пролетен полъх. Слънцето осезаемо пръска топлина, но вятърът си остава хаплив. Пътуваме така около час, но времето минава неусетно. Божествено удоволствие е да усещам тялото на Анжел, гръмките вибрации на мотора, които отекват в слабините ми, галещото слънце в гърба ми.

Едва когато зървам табелите към Гоа, осъзнавам къде се намираме. Не бях и предположил колко близо е Клисон до Ноармутие. Пейзажът е поразително различен през зимата, цветовете са наситено кафяви, няма и едно зелено петънце. Пясъкът като че ли също е землисто тъмен, но все така красив. Първите спасителни стълбове сякаш ме поздравяват, е пронизителни крясъци се присъединяват и кръжащите в небето чайки. Брегът се простира далеч напред, шоколадовокафяв, поръсен със сиво. Синьото море искри на слънцето, забелязвам неравните черни очертания на раковини и по-малки миди, водорасли, камъни, корк и парчета дърво.

По протежение на прохода вече няма коли, отдясно приливът настъпва, първите пенливи талази заливат ивицата суша. Почти няма хора, не е като през лятото, когато цели тълпи се събират да наблюдават как морето покорява сушата. Анжел кара все така бързо. Всъщност дори ускорява и аз я подръпвам за якето, за да привлека вниманието й, защото едва ли би ме чула през каската. Тя с царствена лекота ме игнорира, дава още по-силно газ, а малкото хора, паркирали навътре в сушата, ни сочат изумени, когато профучаваме покрай тях. В главата ми звучат техните възклицания: „Тия, да не би да минат през прохода?“ Дърпам якето на Анжел, този път по-настойчиво. Някой натиска клаксон да ни предупреди, но вече е твърде късно. Гумите на харлито захапват каменната настилка и изхвърлят мощни струи морска вода от двете ни страни. Мога само да се надявам, че Анжел знае какво върши. Споменът за безбройните истории на злополуки, които настървено четях като малък, ми подсказва, че това е лудост. Поне трийсет души са намерили тук смъртта си през последните сто години. Един бог знае колко са били преди това. Вкопчвам се в нея и отправям молитви моторът да не се хлъзне и да ни запрати в морето, двигателят да не се задави в плътните вълни, които набъбват с всяка минута. Анжел изминава тези четири километра без засечка и с такава наперена самоувереност, че аз се досещам: не й е за пръв път.

Прекрасно освежаващо изживяване. И то ме изпълва с блажено чувство на недосегаемост, каквото не съм изпитвал, откакто като малък усещах ръката на баща ми на тила си. Чувството не отслабва, тялото ми е все така долепено до нейното, когато се понасяме по водата, защото път вече не се вижда. Поглеждам напред към острова, към познатите спасителни стълбове, трасиращи просеката през искрящата морска повърхност, направляващи ни, както морският фар води кораба към сигурността на пристанището. Иска ми се този миг да продължи вечно, тази красота и съвършенство никога да не ме напуснат. Спираме на сушата сред ръкоплясканията и възгласите на минувачите, застанали близо до кръста, който пази изхода от прохода.

Анжел изключва двигателя и сваля каската.

— Бас държа, че се подмокри от страх — засмива се тя.

— Не! — отричам на един дъх и хвърлям моята каска на земята, за да я целуна, а зад нас възгласите се подновяват. — Не изпитах никакъв страх. Вярвах в теб.

— И ненапразно. Първия път го направих, когато бях на петнайсет. С дукатито на един приятел.

— На петнайсет си карала дукати?

— Не ти трябва да знаеш какво още съм правила на петнайсет.

— Не ме интересува — махвам с ръка аз. — Но как ще се върнем? Проходът е затворен.

— Ще минем по моста. Само че няма да е толкова романтично.

— О, да. Макар че не бих имал против да увисна на някой спасителен стълб с теб. Какви неща ми се въртят в главата…

Обширната дъга на моста се вижда от мястото, на което сме застанали, макар че е на повече от пет километра. Пътят е изчезнал, дори не се вижда под водата. Огромно и искрящо, морето е възвърнало своето господство.

— Идвах тук с майка ми. Тя обичаше прохода Гоа.

— А аз с баща ми — отвръща Анжел. — И ние сме идвали няколко лета, когато бях малка. Но не сме припарвали в Боа дьо ла Шез, прекалено шикозно беше за нас, мосю! Ходехме на плажа в Гериниер. Баща ми е роден в Ла Рошсюр-Йон. Познаваше тия места като дланта на ръката си.

— Значи може и двамата да сме идвали при Гоа в един и същ ден, когато сме били малки.

— Може би.

Сядаме на затревения хълм близо до кръста. Седим рамо до рамо и прехвърляме една цигара помежду си, недалеч от мястото, където седях с Мелани в деня на катастрофата. Мисля си за сестра ми, увила се по своя воля в пашкула на неведението. Изреждам в ума си всичко, което съм научил и което тя никога няма да узнае, освен ако сама не попита. Хващам ръката на Анжел и я целувам. Мисля си за безбройните условности, доближили ме до тази ръка, до тази целувка. Ако не бях решил да организирам изненадващо пътуване по случай четирийсетия рожден ден на Мелани. Ако Мелани не си бе припомнила онази картина от детството. Ако не бе направила катастрофата. Ако Гаспар не се бе изпуснал. Ако не бе запазил фактурата. Появява се още едно „ако“. Ами ако доктор Дардел бе изпратил майка ми в болницата на 7 февруари, в деня, когато е получила тежка мигрена? Могли ли са да я спасят? Дали щеше да е жива и до днес? Щеше ли да напусне баща ми? Щеше ли да заживее с Джун? В Париж? В Ню Йорк?

— Престани — чувам гласа на Анжел.

— Кое да престана?

Тя опира брадичка на коленете си и заприличва на малко момиче, вперило поглед в морето, с развята от вятъра коса. После изговаря много тихо:

— Навсякъде прерових да намеря онази бележка. Тялото на баща ми беше отпуснато, кръвта и мозъкът му засъхваха по всяка повърхност в кухнята, но преди да повикам помощ, аз търсих бележката, крещях с пълно гърло, по лицето ми се стичаха сълзи, цялата треперех. Претърсих всяко кътче, цялата проклета къща, градината, гаража. Непрестанно си мислех, че майка ми ще се прибере всеки миг от офиса, където работеше, и аз трябваше да намеря бележката, преди да си дойде. Но не успях. Нямаше бележка. И тогава изплува чудовищният въпрос: защо? Толкова ли е бил нещастен? Имало ли е нещо, което ни е убягнало? Как сме могли да живеем в такава слепота, майка ми, сестра ми и аз? Ами ако аз бях забелязала нещо, ако се бях прибрала по-рано от училище, ами ако изобщо си бях останала вкъщи? Той щеше ли да се самоубие? Или и до днес щеше да е жив?

Разбирам накъде бие. Тя продължава. Гласът й укрепва, но аз долавям болезнена нотка, която ме трогва.

— Баща ми беше тих, спокоен човек, като теб, не беше приказлив, говореше много по-малко от майка ми. Казваше се Мишел. Аз приличам на него. Имам неговите очи. Той никога не изглеждаше потиснат, не пиеше, беше атлетичен, в добро здраве. Обичаше да чете. Всичките книги у дома са негови. Той обожаваше Шатобриан, Ромен Гари, природата, Ванде и морето и изглеждаше тих, щастлив човек, или поне ние така си мислехме. В деня, когато го открих мъртъв, беше облечен в най-хубавия си сив костюм, който носеше само по специални поводи, на Коледа или Нова година. Беше сложил и вратовръзка, и най-хубавите си черни обувки. Не ходеше в този вид всеки ден. Работеше в книжарница и носеше кадифени джинси и пуловери. Беше седнал на масата, преди да се застреля. Предположих, че бележката е затисната под тялото му, когато след изстрела е паднал напред, но не посмях да го докосна. Тогава се боях от мъртви тела, не като сега. Но когато дойдоха да го изнесат, не намерих бележка под него. Нищо. После се появи надеждата, че по пощата може да дойде писмо, което е пуснал в деня, когато умря, но нищо не получихме. Едва когато започнах сегашната си работа и ми повериха първите случаи на самоубийство, започна бавният процес на изцелението по един неочакван начин. Но това стана по-късно, поне десет години по-късно. Разпознавах собствената си болка и отчаяние, когато се срещах със семействата на хората, посегнали на живота си. Слушах техните истории, споделях скръбта им, понякога дори плачех заедно с тях. Мнозина ми разказваха защо близките им са избрали бързата смърт, мнозина знаеха истината. Разбито сърце, болест, отчаяние, болка, страх — причините бяха толкова много. И един ден ми просветна, докато подготвях тялото на мъж на годините на баща ми. Беше се застрелял, защото напрежението в работата му дошло твърде много. Този мъж беше мъртъв, мъртъв беше и моят баща. Семейството му знаеше защо бе дръпнал спусъка, докато ние не знаехме. Но каква бе разликата? След загубата остава само смърт. Едно безжизнено тяло, което да бъде балсамирано, сложено в ковчег и погребано. Прочитат се молитвите и започва тъгуването. Истината никога нямаше да върне баща ми. Тя нямаше да направи скръбта по-лесно поносима. Истината никога не облекчава сблъсъка със смъртта.

Мъничка сълза трепти в ъгълчето на окото й. Нежно поднасям палеца си да я уловя.

— Ти си прекрасна жена, Анжел Руватие.

— Не се опитвай да ме разкисваш, Антоан — предупреждава ме тя. — Мразя да правиш така. Да вървим. Става късно.

Тя се изправя и тръгва към мотора. Проследявам как слага каската и ръкавиците и сръчно пали двигателя с ритник. Слънцето като че ли е останало без сили, спуска се хлад.