Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (35)

Чантата на Полин е до входната врата, до нея — спретната купчина сгънати дрехи. Отново и отново извръщам очи към чантата и дрехите. Късно е, някъде два след полунощ. Мракът е като бездънна яма. Сълзи не са ми останали. Изплаках ги. Изпуших половин пакет цигари. Лицето ми е грозно подпухнало. Крайниците ме болят. Но мисълта да си легна ме плаши.

В стаята на Марго още свети. Долепям ухо до вратата и чувам равномерно дишане. Заспала е. Момчетата също спят. В целия апартамент е адски тихо. Дори по улица „Фроадво“ съвсем рядко минава по някоя кола. Опитвам се да не гледам към чантата, но тя като че ли нарочно привлича вниманието ми. След време се предавам. На пръсти прекосявам дневната, вдигам чантата. Сядам, придържайки чантата и дрехите на скута си. Как е възможно? — питам се. Полин е мъртва. А вещите й са тук, в ръцете ми. Дърпам ципа на чантата. Опипвам. Четка за коса. С дълги руси косми, заплетени между бодлите. Полин е мъртва, а косата й е тук, блести между пръстите ми. Не мога да го проумея. Телефонът й е на безшумен режим. Трийсет и две пропуснати обаждания. Звънили са й приятели просто да чуят гласа й? Може би и аз така щях да постъпя, ако най-добрата ми приятелка бе починала внезапно. Тетрадки. Обработен почерк. Тя беше добра ученичка. По-добра от Марго. Искаше да стане лекар. Патрик толкова се гордееше с избора й. На четиринайсет вече имаше цел. Портмонето й. Сигнално лилаво. Ученическа карта отпреди две години. Снимката е на Полин, която познавах. Кльощавото момиченце, с което играех на криеница. Гримове, гланц за устни, дезодорант. Календар бележник. Домашните за следващите две седмици. Прелиствам страниците. „Дала в неделя.“ Розово сърчице. Това е прякорът на Марго. А на Полин — Питу. От съвсем мънички се наричаха така. Дрехите й. Онези, които е съблякла, за да сложи спортния екип. Бял пуловер и джинси. Леко допирам пуловера до лицето си. Смесица от цигарен дим и парфюм с плодов аромат. Полин е мъртва, а пуловерът й ухае на нея.

Замислям се за Патрик и Сузан. Къде ли са сега? При тялото на дъщеря си? У дома, където няма как да заспят? Било ли е възможно Полин да бъде спасена? Може би е имала нещо на сърцето. Знаел ли е някой? Ако не бе играла баскетбол, щеше ли да бъде още жива? Въпросите се въртят в главата ми. Усещам ужасяваща, нарастваща паника. Изправям се, отивам до прозореца, дърпам дръжката и се оставям да ме прониже леденият въздух. Пред мен се простира гробището, огромно и тъмно. Не спирам да мисля за Полин, за нейното мъртво тяло. За брекетите й. Какво ще ги правят? С тях ли ще я погребат? Или ще повикат зъболекар да ги свали? Или това е работа на балсамьора? Ръката ми сама посяга и грабва телефона. Имам нужда да говоря с Анжел.

След няколко сигнала тя вдига. Топъл, сънен глас.

— Здравей, парижанино. Толкова ли си самотен?

Гласът й ми носи безкрайна утеха в този късен нощен час, в този момент, когато съм на ръба да се разпадна. Без малко да изкрещя. Разказвам й какво се е случило.

— Ооо — изстенва тя. — Горката ти дъщеря. Да види как умира приятелката й. Зловещ удар. Как е тя?

— Не е добре — признавам аз.

— А съпругата ти я няма, нали?

— Да.

Мълчание.

— Искаш ли да дойда?

Предложението е така прямо, че спира дъха ми.

— Би ли дошла?

— Зависи какво искаш ти.

Разбира се, да, разбира се, моля те, ела, метни се на мотора на мига и ела със скоростта на светлината, да, моля те, моля те, ела, Анжел, имам нужда от теб, ела. Ела? Какво ще си помисли за мен, ако изстрелям този порой от думи, ако я помоля от цялото си сърце да тръгне веднага? Дали ще си каже, че съм мекушав? Или жалък? Ще се смили ли над мен?

— Не смея да настоявам. Пътят до тук е дълъг.

— Мъже — въздъхва тя. — Не ви бива да говорите направо, а? Ще дойда, ако имаш нужда от мен. Само това искам да знам. Дочуване. Утре ще ставам рано.

Тя затваря. Понечвам да се обадя отново, но не набирам телефона. Пъхам апарата в джоба си и се излягам на канапето. Най-сетне задрямвам. Когато отварям очи, момчетата си приготвят закуска. Поглеждам в огледалото. Приличам на нещо средно между мистър Мъри и Борис Елцин. Марго вече е в банята и сигурно ще се забави. Чувам водата от душа.

Минавам покрай стаята й и надниквам. Завивката е отметната. Странно, чаршафите са нови. За пръв път ги виждам. На големи червени цветя. Пристъпвам вътре. Не, това не са цветя, а кървави петна. През нощта е дошъл цикълът на Марго. А ако съдя по онова, което ми е казала Астрид, случва се за пръв път.

Как го е приела? Дали е шокирана? Какво изпитва? Страх, облекчение, погнуса, болка или смесица от тези чувства? Марго има цикъл. Моето малко момиченце.

Може да има бебета. Овулацията е преминала. Отделили са се яйцеклетки. Не съм сигурен дали ми е приятна тази мисъл. Не знам дали съм готов. Но Астрид я няма, следователно сам трябва да се справя. Бях наясно, разбира се, че някой ден това ще се случи. Само че някакъв необясним страх ме караше да си въобразявам, че тази чисто женска територия е отредена за Астрид и няма нищо общо с мен. Как изобщо реагират другите бащи? Какво се очаква от мен? Да й подскажа, че знам? Че се гордея с нея? Че съм готов да помогна, ако тя има нужда? Да се изперча ли като някой самонадеян Джон Уейн, насреща съм, знам всичко за тампоните (със или без апликатор), също и за дамските превръзки (за слабо и обилно кръвотечение), за страданията на предменструалния синдром? Аз съм съвременен мъж, нали така? Но как да говоря с дъщеря ми за цикъла й? И то точно сега, след онова, което се случи снощи. Струва ми се непосилно. Хрумва ми единствено да се обадя на Мелани. Нямам спомен за нейния цикъл, не знам на колко е била първия път, но в отсъствието на Астрид тя е единственият ми съюзник от женски пол, за когото се сещам.

Чувам да се превърта ключалката на банята и крадешком се измъквам от стаята. Марго се появява, увила косата си с хавлиена кърпа. Лилави кръгове обрамчват очите й. Тя промърморва „добро утро“ и минава покрай мен. Вдигам ръка и леко я докосвам по рамото. Тя се отдръпва.

— Как си, миличка? — питам плахо. — Как… как се чувстваш?

Тя свива рамене. Вратата се затваря със звънко прищракване. Знае ли какво да прави? — питам се аз. За тампоните, за превръзките? Разбира се, че знае. Астрид сигурно всичко й е обяснила или е научила от приятелките си. Най-вероятно от Полин. Отивам да си направя кафе. Момчетата са готови за училище. Прегръщат ме малко сковано. Тъкмо преди да излязат, на вратата се звъни.

Сузан, майката на Полин. Настъпва тежък, болезнен момент. Ръцете й намират моите, момчетата я целуват по бузите и се изнизват съкрушени.

Лицето й е цялото подуто, за очите са останали тънки цепки. И все пак тя събира смелост да ми се усмихне. Прегръщам я. Миризма на болница, на мъка, страх и необратима загуба. Оставаме така, бавно се поклащаме. Тя е дребничка. Дъщеря й стърчеше над нея. Вдига глава и ме поглежда. С плувнали ириси.

— Бих изпила едно кафе.

— Разбира се! Веднага.

Отвеждам я в кухнята. Тя сяда, измъква ръце от връхната си дреха, придърпва шала. Наливам й с треперещи ръце. Сядам срещу нея.

— Представям си какво ти е, Сузан — изтърсвам тъпо.

Но на нея като че ли й харесва, колкото и плоско да звучи, защото кимва и с треперещи устни отпива от чашата.

— Не спирам да мисля, че ще се събудя — казва тя. — И кошмарът ще свърши.

— Разбирам.

Облечена е със зелен шлифер. С бяла блуза отдолу. Черен панталон. Ниски боти. Така ли е била облечена, когато вчера са й съобщили, че дъщеря й е мъртва? С какво е била заета, когато е звъннал телефонът? В офиса ли е била? Или в колата? Какво си е помислила, когато е видяла да се изписва номерът на училището — че Полин е избягала от час или е възникнал проблем с някой учител? Искам да й кажа колко съсипан се чувствам, откакто Марго ми се обади.

Искам да изразя цялото си състрадание, цялата си мъка, цялото отчаяние, но от устата ми не излиза нито звук. Съумявам единствено да хвана ръката й, сякаш никога няма да я пусна. Нищо повече не мога да направя.

— Погребението е във вторник. В провинцията. В Тили. Където е погребан баща ми.

— Ще дойдем. Разбира се.

— Благодаря — изрича тя. — Дойдох да взема нещата на Полин. Чантата й, дрехите…

— Всичко е тук.

Ставам да ги донеса и в този момент се показва Марго. Тя вижда Сузан, надава тих писък, който ме пронизва, и се хвърля към нея, заравя глава на рамото й, а риданията й сякаш ще съборят крехката фигура. Наблюдавам как Сузан я успокоява, потупва я по косата. Марго плаче неудържимо, думите бликват — онези думи, които не ми каза през вчерашния ден.

— Бяхме в час по физическо, като всеки четвъртък. Играехме баскетбол. Питу изведнъж се стовари на земята. Учителката я обърна и аз разбрах. Очите й бяха изцъклени. Само бялото се виждаше. Учителката започна да й прави изкуствено дишане, като по телевизията. Много дълго не спря да се опитва. Някой повика линейка. Когато дойдоха, всичко беше свършило.

— Не е имало болка — шепне Сузан и гали мократа коса на Марго. — Не е изпитала болка. Станало е за секунди. Лекарите ми казаха.

— Защо умря? — задава Мел простичкия въпрос и леко се отдръпва, за да погледне Сузан.

— Смятат, че Полин е имала някаква аномалия на сърцето. За която никой от нас не знаеше. Тази седмица ще изследват братчето й, да проверят дали и той не страда от същото.

— Искам да я видя — казва Марго. — Да се сбогувам с нея.

Срещам очите на Сузан.

— Не ме спирай, татко — бързо изрича Марго, без да ме поглежда. — Искам да я видя.

— Не те спирам, скъпа. Разбирам.

Сузан допива кафето си.

— Ще я видиш, разбира се. Тя още е в болницата. Мога да те заведа или майка ти да те докара по-късно.

— Майка ми е в Япония.

— Тогава баща ти — казва Сузан и се изправя. — Трябва да вървя. Толкова формалности има да се свършат. Документи. Погребението. Искам да бъде много красиво. — Тя млъква, прехапва устната си, за да не трепери. — За моята прекрасна дъщеря.

Тя бързо се обръща, но аз виждам как се сгърчва лицето й. Грабва чантата и дрехите и тръгва. На вратата изправя рамене, като войник, който се готви за битка. Изпълва ме безкрайно възхищение.

— До скоро — прошепва тя със сведени очи и слепешком се мъчи да напипа дръжката на вратата.