Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (2)

Защо точно Ноармутие? — чудеше се той, докато Мелани припяваше „Нека да бъде“. Никога не се бе възприемал като носталгичен тип. Никога не се бе обръщал назад. Всъщност промяната бе настъпила след развода. Напоследък все по-често се улавяше, че упорито мисли повече за миналото, отколкото за настоящето или бъдещето. Преживяното през тази първа тягостна и самотна година го изпълваше с болезнено чувство за загуба, копнеж по детството и утехата на щастливи спомени. Ето как островът отново бе станал част от него, отначало плахо, но с нарастваща сила — спомените започнаха да се трупат като писма в пощенска кутия.

Дядо му и баба му, белокоси и царствени — Бланш с чадърче, Робер с неизменната сребърна табакера, — пият кафе на сенчестата веранда в хотела. Той им помахва от градината. Пухкавата, загоряла от слънцето Соланж, сестра на баща му, се е излегнала в шезлонг и чете модно списание. Мелани, мъничка и кльощава като комар, щъка наоколо с нахлупена шапка, чиято мека периферия огражда бузите й. И Кларис, която подлага сърцевидното си лице на слънчевите лъчи. Баща им, който се появява за уикенда, обгърнат от дима на пури и пушека на града. Каменният път през морето, който го бе омаял още като малък. Проходът Гоа, който ставаше достъпен само при отлив. Преди да се появи мостът през 1971 г. до острова можеше да се стигне само по него.

Антоан действително искаше да направи нещо специално за рождения ден на Мелани. Обмисляше го още от април. Да е нещо различно от обичайния купон изненада с кикотещи се приятели, които се крият в банята, награбили бутилки шампанско. Да е преживяване, което тя да запомни. Той държеше да я изтръгне от еднообразието, от работата, която обсебваше живота й, от манията на тема възраст и преди всичко от неспособността да забрави Оливие.

Антоан поначало не понасяше тоя надут и надменен сноб. Бил истински вълшебник в кухнята. Майстор на сушито. Експерт по ориенталско изкуство. Слушал Люли. Говорел свободно четири езика. Умеел да танцува валс. А отказа да направи решителната крачка дори след шест години с Мелани. С оправданието, че не бил готов да се обвърже. Въпреки че бе на четирийсет и една. Беше изоставил Мелани и за нула време една двайсет и пет годишна маникюристка бе забременяла от него. Сега Оливие беше горд баща на близнаци. Мелани никога не му прости.

Защо Ноармутие ли? Защото там бяха прекарали незабравими лета. Защото Ноармутие символизираше съвършенството на младостта, на безгрижните дни, когато лятото изглежда безкрайно, когато си мислиш, че завинаги ще си останеш на девет. Когато няма по-вълнуващо очакване от един прекрасен ден на плажа в компанията на приятели. Когато до училище има сякаш цял век. Защо никога не бе водил Астрид и децата на острова? — питаше се той. Беше им разказвал, разбира се. Но Ноармутие беше неговото съкровено минало, чисто и непокварено, и то принадлежеше на тях двамата с Мелани.

Имаше и друга причина — желанието да прекара известно време със сестра си, просто да бъдат заедно. Сами. В Париж много рядко се виждаха. Тя винаги беше заета, обядваше или вечеряше с някой автор или пътуваше за представянето на нова книга. Самият Антоан често отскачаше до поредния строеж извън града или не можеше да вдигне глава от чертежите заради наближаващ краен срок. Понякога в неделя, когато децата бяха при него, тя идваше на късна закуска, която заменяше обяда. И приготвяше страхотен омлет. Да, той изпитваше потребност да бъде само с нея сега, когато се чувстваше толкова уязвим и объркан. В живота му имаше място и за приятелите, разбира се, те успяваха да го разсмеят и разведрят, но в момента копнееше за подкрепата на Мелани, за нейното физическо присъствие, защото тя бе единствената му връзка с миналото.

Беше забравил колко далеч е островът от Париж. Спомняше си, че тръгваха с две коли — Робер, Бланш и Соланж в ленивия черен ситроен с Кларис и Мелани и припреният триумф, шофиран от баща му, който не спираше да пафка с пурата, докато Антоан се давеше на задната седалка. Пътуването отнемаше шест-седем часа, които включваха и продължителен обяд в малката кръчма близо до Нант. Дядо им бе много придирчив към храната, виното и обслужването.

Антоан се чудеше какво ли помни Мелани от безкрайното пътуване. В края на краищата тя бе с три години по-малка от него. Беше му заявила, че нищо не помни. Той я погледна. Сега мълчеше и изучаваше ръцете си с онова напрегнато строго изражение, което често го плашеше.

Дали пък не сбърках? — размишляваше той. Действително ли Мелани се радваше, че след толкова години се връща на едно място, където забравените спомени от детството за момента бяха застинали неподвижни като повърхността на спокойно езеро?

— Помниш ли всичко това? — попита Антоан, когато колата се заизкачва по широката дъга на моста. Отдясно, откъм сушата, се редяха въртящите се сребърни колела на гигантски вятърни мелници.

— Не — отвърна тя. — Само чакането в колата, докато настъпи отливът. Също и минаването по прохода Гоа. Беше забавно. А баща ни едва се сдържаше да не избухне, защото дядо пак беше объркал времето на отлива.

Той също помнеше очакването на отлива. Дългите часове, докато проходът Гоа се покажеше под бавно отстъпващите вълни. Най-сетне се появяваше, просека от камъни, лъщящи от солената вода, четирикилометров земноводен път, маркиран с високи спасителни стълбове с малки платформи за нещастните шофьори и пешеходци, изненадани от прилива.

Мелани сложи ръка на коляното му.

— Антоан, можем ли да се върнем на Гоа? Много искам да го видя.

— Разбира се!

Той се обнадежди: най-после си бе спомнила нещо.

Нещо толкова важно и необяснимо като прохода Гоа. Дори самото му име бе изпълнено с очарование. Старото име на един някогашен път.

Дядо им никога не пожела да мине по новия мост.

Все мърмореше колко ненужни усилия били прахосани за гигантската бетонна конструкция, която само загрозявала гледката. И се заинати да остане верен на прохода въпреки протестите на сина си и дългото забавяне.

Когато наближиха острова, Антоан установи, че спомените му от прохода Гоа са непокътнати. Можеше да ги извика в съзнанието си, все едно бяха записани на филмова лента. Дали и Мелани имаше същото усещане? В началото на прохода ги посрещаше голям, суров на вид кръст. В знак на обич и закрила, прошепваше Кларис, стиснала здраво ръката му. Той си припомняше как от острова наблюдава вълните, които постепенно се смаляват и изчезват, и накрая магически се появява широка сива ивица суша. Морето се отдръпваше с последен плисък и брегът се изпълваше с хора, снабдени с мрежи за стриди. Мъничките крачета на Мелани почти не оставяха следи в пясъка, а пластмасовата кофа на Кларис бързо се препълваше със сини и черни миди и морски охлюви. Възвръщаха се и по-осезаеми спомени: колко остро и лепкаво миришеха водораслите, как хапеше соленият вятър. Благи и примирени, хванати ръка за ръка, дядо му и баба му наблюдаваха суматохата. Дългата черна коса на Кларис се развяваше неукротимо. Колите с тропот поемаха по прохода. Ноармутие вече не бе остров. Харесваше му тази идея.

В същото време мисълта за морето, което отново бавно и неумолимо ще вземе своето, бе вълнуваща, но и плашеща.

Като малък той ненаситно поглъщаше страховитите истории за злощастията, свързани с прохода. В хотел „Сен Пиер“ научаваха ужасяващите подробности от градинаря дядо Беноа. Любимата история на Антоан бе за злополуката през юни 1968 г., когато се бяха удавили трима души от едно семейство. Колата им заседнала при настъпващия прилив. Те като че ли не се сетили да се изкатерят по някой от близките спасителни стълбове. Трагедията бе отразена с гръмки заглавия по първите страници на вестниците. Антоан недоумяваше как цяла кола може да бъде пометена от водата, как хората не бяха успели да се измъкнат. И затова дядо Беноа го бе завел да види как настъпва приливът.

Дълго време нищо не се случваше и той започна да се отегчава. На всичко отгоре дядо Беноа вонеше на цигари „Житан“ и червено вино. Но ето че наоколо взеха да прииждат хора, скоро се събра цяла тълпа.

— Гледай, момче — прошепна старецът. — Дошли са да видят как ще се затвори проходът. Всеки ден, настъпи ли време за прилив, тук прииждат хора.

Антоан забеляза, че вече нямаше коли по протежение на прохода. Водата тихо и бавно навлизаше в огромния залив отляво, превръщайки го в обширно бистро езеро. Нивото постепенно се вдигаше, тъмни талази покриваха мокрите пясъчни издатини. Отдясно внезапно надигнали се вълни, изникнали сякаш от нищото, се устремяваха към прохода. След миг двете водни маси се срещнаха в странна, стряскаща прегръдка и над каменната просека се издигна дълга панделка от пяна. Проходът Гоа изчезна за секунди, погълнат от прилива. Невъзможно бе да си представиш, че тук доскоро бе минавал път. Сега имаше само синьо море и девет спасителни стълба, които стърчаха над развълнуваната повърхност. Ноармутие отново се бе превърнал в остров. Из въздуха с победоносни крясъци кръжаха чайки. Антоан продължаваше да гледа в захлас.

— Това беше, момче — рече дядо Беноа. — Видя ли колко бързо изчезна? Някои хора си мислят, че могат да надбягат прилива, нали проходът е някакви си четири километра. Ама ти нали видя вълната? С Гоа шега не бива. Никога не го забравяй.

Антоан чудесно знаеше, че всеки местен жител разполага с копие от бюлетина за прилива, пъхнат в джоба или жабката на колата. Тия хора не измерваха прохода в метри, а по спасителните стълбове: Парижанинът закъсал на втория стълб. Водата повредила двигателя. Като малък бе изчел всички книги, посветени на прохода Гоа.

Преди пътуването с Мелани той бе решил да ги изрови. Доста време му отне да си спомни, че са наблъскани в разни кашони в мазето, които не бе отварял след развода и преместването. Накрая все пак откри онази, която най-много обичаше: „Невероятната история на прохода Гоа“. Не се стърпя и я разгърна, припомняйки си как с часове се бе взирал в размазаните черно-бели снимки на повредени коли, от които над водата стърчаха само издутите капаци на моторите. Той реши да вземе книгата и когато я затвори, отвътре се изплъзна бяла картичка.

На Антоан по случай рождения му ден.

Нека проходът Гоа няма повече тайни от теб.

С много обич от мама

7 януари 1972 г.

От дълго време не бе виждал почерка на майка си. Внезапно стягане в гърлото го бе накарало бързо да прибере картичката.

Гласът на Мелани го върна в настоящето.

— Защо не минахме по прохода Гоа? — попита тя.

— Извинявай — усмихна се виновно той. — Забравих да проверя бюлетина за прилива.

Първата изненада им поднесе процъфтяващият Барбатър. Малкото село над плажа се бе превърнало в оживен курорт с модерни бунгала и търговски център. Пътищата из острова обаче бяха задръстени от коли и това помрачи въодушевлението им. Дългият уикенд на 15 август съвпадаше с разгара на летния сезон, но когато стигнаха до северния край на острова, си отдъхнаха: тук нямаше много промени. Навлязоха в алеята през Боа дьо ла Шез, широка ивица с борови и дъбови дървета, застроена със странна смесица от различни по стил къщи, които Антоан с умиление си припомняше: готически вили от XIX век, летни хижи от дървени трупи, каменни фермерски къщи като на баските, английски имения — всички с имена, които звучаха на Антоан като стари приятели: Льо Гайярден, Ле Бализ, Ла Мезон дю Пешьор.

— Спомням си ги тези къщи! — внезапно възкликна Мелани. — Всичките!

Антоан не успя да отгатне дали е радостна или притеснена. Все още се чувстваше напрегнат. Преминаха разтворените порти към хотела, гумите захрущяха по белия чакъл, покрай ягодовите храсти и мимозите от двете страни. Нищо не се е променило, помисли си той, затръшвайки вратата на колата. Никак дори, само че всичко изглеждаше някак смалено. По фасадата пълзеше познатият бръшлян. Същите бяха и тъмнозелената врата, синият килим във фоайето, стълбището вдясно.

Приближиха огромния еркерен прозорец, който гледаше към градината. Същите бяха и ружите, и овошките, наровете, евкалиптите и олеандрите. Гледката бе поразително позната. Както и миризмата, която ги обгърна още от входа. Дъх на плесен и влага, подсилен с тръпчивото ухание на восък и лавандула, на чисти, изсушени на слънце завивки и ароматите на вкусна храна. Особеният мирис, който се наслоява с години в старите големи къщи край морето. Антоан не успя да сподели със сестра си това първо впечатление, защото пълничкото момиче на рецепцията побърза да ги приветства. Стаи 22 и 26. На втория етаж.

По пътя нагоре те надникнаха в трапезарията. Стените бяха в различен цвят. Никой от двамата не си спомняше това блудкаво розово, но останалото си бе съвсем същото. Избелели снимки в сесия на прохода Гоа, акварели, изобразяващи замъка „Ноармутие“, солените блата, ежегодната регата в целия й блясък. Същите плетени столове, същите квадратни маси, покрити с колосани бели покривки. Нищо не се бе променило.

— По тези стълби слизахме за вечеря — прошепна Мелани. — Ти целият беше наплескан с одеколон, носеше син блейзър и жълта риза „Лакост“…

— Да! — засмя се той и посочи най-голямата маса в центъра. — Ето тази беше нашата. Ти пък носеше бухнали роклички в розово или бяло от лъскавия магазин на авеню „Виктор Юго“ и панделки в косите.

Колко гордо и важно пристъпваше той по синята пътека върху същите тези стълби, в блейзър, сресан като истински малък господин, а от тяхната маса ласкано го гледаха Робер и Бланш — пред Бланш мартини, уиски с лед за Робер, а Соланж отпиваше от чашата с шампанско, кокетно разперила кутрето си. Всички вдигаха очи от блюдата, за да се възхитят на тези красиво облечени деца с порозовели от слънцето страни и пригладени коси. Да, това бяха семейство Рей. Едно богато, почтено, безупречно, традиционно семейство. За тях бе предназначена най-хубавата маса. Всеизвестна бе ненадминатата щедрост на Бланш. Тя като че ли притежаваше неизчерпаем запас от навити на руло банкноти от десет франка в чантата си „Ермес“. Масата на семейство Рей изискваше постоянно внимание от страна на персонала. Чашата на Робер трябваше винаги да е наполовина пълна. В ястията за Бланш не се допускаше и зрънце сол заради кръвното й налягане. Соланж държеше пържената камбала да е съвършено приготвена и без нито една костичка, иначе вдигаше скандал.

Антоан се почуди дали някой тук помнеше семейство Рей. Момичето на рецепцията бе твърде младо. Кой ли бе виждал царствените баба и дядо, безцеремонната дъщеря, способния син, който идваше само за уикенда, добре възпитаните деца?

И красивата снаха.

Внезапно изплувалият ясен образ на майка му в черна рокля с голи рамене, слизаща по същите тези стъпала, сякаш го удари в гърдите. Още влажна от душа, дългата й черна коса е събрана в нисък кок, малките й изящни стъпала са обути във велурени обувки на ток. Всички погледи са вперени в нея, а тя пристъпва плавно с грациозната походка, която Мелани бе наследила. Всеки отчетлив детайл усилваше болката му. Луничките по носа й. Перлите на ушите й.

— Какво ти е? — попита Мелани. — Гледаш някак особено.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Да вървим на плажа.