Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (41)

В понеделник, деня преди погребението на Полин, отивам в един офис на авеню „Монтен“ на среща с Ксавие Парембер, собственик на реномиран интернет сайт за фън шуй. Отдавна имам уговорка за тази среща. Не познавам човека лично, но съм чувал за него. Той е дребен и жилав, вероятно над шейсетгодишен, с боядисана коса като на Ашенбах от „Смърт във Венеция“ и напетата фигура на човек, който зорко следи теглото си. Същият като тъста ми — тоест попада в онази категория хора, към които търпението ми е на изчерпване. Той ме въвежда в огромния си кабинет в сребристо и бяло, с едно махване отпраща сервилната секретарка, любезно ми посочва къде да седна и минава направо към въпроса.

— Запознат съм с работата ви, особено в детската градина, която проектирахте за Режи Рабани.

В някакъв друг момент от живота ми подобно изречение би ме сломило. Бизнес отношенията ми с Рабани нямаха особено щастлив завършек. Определено не храня надежди той да ми е направил добра реклама. Междувременно обаче се случи трагедията с Полин, чието погребение предстои в утрешния ден, трудната за преглъщане истина от миналото на майка ми ме зашемети като бумеранг, да не говорим за дивашкото изпълнение на Арно. И ето че името на Рабани плъзва като пръски вода по крилете на птица и аз установявам, че каквито и грозни упреци да избълва, този издокаран шейсетгодишен мъж няма да ме стресне.

Противно на очакванията ми, атака не се предвижда. Той ме удостоява с удивително благосклонна усмивка.

— Детската градина наистина ми направи силно впечатление, но има и един друг момент, който особено ми допадна.

— Мога само да гадая. Открили сте духа на фън шуй?

Иронията ми предизвиква любезен смях.

— Имам предвид начина, по който сте се отнесли към мосю Рабани.

— Бихте ли уточнили?

— Доколкото ми е известно, вие сте единственият човек, освен мен, който го е пратил по дяволите.

Мой ред е да се засмея при спомена за въпросния ден. От негова страна — финален (както се оказа) брутален опит да ме накара да се чувствам виновен, отново по въпрос, който нямаше никакво отношение към мен или хората от моя екип. Отвратен от звука на хленчещия му глас — и за огромно учудване на Флоранс, — съвсем отчетливо бях произнесъл: „Я ми се разкарай от главата.“

По какъв начин Ксавие Парембер бе подразбрал, няма как да отгатна. Той отново се усмихва, сякаш се готви да обясни.

— По една случайност Режи Рабани е мой зет.

— Какъв лош късмет — отбелязвам аз.

— И аз често стигам до това заключение — кимва той. — Но дъщеря ми го обича. А когато е намесена любовта…

Телефонът на бюрото иззвънява и той протяга елегантната си ръка с добре поддържани нокти.

— Да? Не, сега не мога. Къде? Разбирам.

Разговорът продължава и аз се заемам да изследвам измамно простия дизайн, който ме заобикаля. Нищо не разбирам от фън шуй, знам единствено, че това е древно китайско изкуство, според което вятърът и водата влияят на благоразположението на духа. Тоест обстановката неизбежно оказва своето влияние. Това е най-подреденият офис, в който някога съм стъпвал, всяко нещо е на мястото си, няма разпилени книжа, нищо не дразни погледа. В единия край огромен аквариум заема цялата стена. Странни на вид грациозни черни риби плавно се носят сред мехурчетата. В друг ъгъл са аранжирани пищни екзотични растения. Снопче димящи ароматни пръчици изпълва въздуха с едва доловимо приятно ухание. На дъската зад бюрото виждам множество снимки на Парембер в компанията на знаменитости.

Той най-сетне оставя телефона и отново насочва цялото си внимание към мен.

— Мога ли да ви предложа зелен чай и содени кифлички? — весело пита той, сякаш подмамва със специално лакомство някое злоядо дете.

— С удоволствие — отвръщам аз, съзнавайки, че отказът би бил неуместен.

Той натиска невидим звънец и се появява облечена в бяло срамежлива азиатка, която държи поднос. Тя се покланя, без да вдига очи, и с отработени грациозни движения церемониално налива чай от тежък инкрустиран чайник. Парембер наблюдава изпълнението с видимо задоволство. Предлага ми се клисаво на вид печиво, за което предполагам, че е въпросната кифличка. Настъпва момент на покой, докато той се храни и пие, потънал в едва ли не религиозно вглъбение. Отхапвам от кифличката и лекомислието ми бива наказано. Не мога нито да изплюя, нито да преглътна тази гумена субстанция, напомняща дъвка. Парембер пие чая си на големи глътки и примлясва от удоволствие. За мен напитката е твърде гореща, така че не мога да демонстрирам подобен ентусиазъм.

— А сега — казва той след последно примлясване — да говорим по работа.

Следва усмивка като на Чешърския котарак. Чаят е наслоил неприятна зелена утайка по зъбите му, сякаш миниатюрна джунгла внезапно е избуяла от венците. Напушва ме смях и в същия болезнен момент се опомням: за пръв път, откакто научих за смъртта на Полин, намирам повод да се засмея. Чувството за вина взема превес. Пристъпът отминава.

— Имам план — мистериозно заявява Парембер. — Искрено вярвам, че вие сте човекът, който ще го осъществи.

Победоносно изчаква. Аз кимвам. Следва продължението.

— Искам да си представите Купол на мисълта.

Последните две думи произнася с треперливо страхопочитание, сякаш е изрекъл „Свещения граал“ или „Далай Лама“. Кимвам, изчаквам, опитвам се да отгатна какво ще рече Купол на мисълта и се моля да не изглеждам като пълен тъпак. Парембер се изправя, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на безупречно изгладения си панталон, и тръгва да крачи по лъснатия дървен под. Спира драматично в центъра на помещението.

— Представям си Купола на мисълта като място, където бих допуснал само шепа хора — подбрани много внимателно — и предназначено да се събираме и да размишляваме в хармония. То ще е разположено тук, в тази сграда. Искам да наподобява иглу на интелекта. Схващате ли идеята ми?

— Абсолютно — отвръщам аз. И отново желанието да се изкикотя е неудържимо.

— Вие сте първият, с когото споделям този замисъл. Ще ви предоставя картбланш. Не се съмнявам, че сте идеалният човек за този проект. Това е причината да се спра на вас. Трудът ви ще бъде добре възнаграден.

Сумата, която назовава, е доста щедра, макар че още нямам представа колко голям ще е този Купол на мисълта и от какъв материал ще бъде произведен.

— Искам да нахвърляте идеи. Изложете ги на хартия и пак ще се видим. Разгърнете позитивната си енергия. Бъдете креативен. Бъдете дързък. Следвайте вътрешната сила. Разчупете ограниченията. Искам Куполът на мисълта да е в близост до кабинета ми. Ще получите план на разположението на този етаж.

Сбогуваме се и аз тръгвам по авеню „Монтен“. Луксозните магазини работят усилено с наближаването на Коледа. Елегантни жени, натоварени с пликовете на прочути марки, се клатушкат на високи токчета. Колите реват. Гъсти тъмносиви облаци покриват небето. Поемам към Левия бряг и си мисля за Полин. За погребението. За семейството й. Мисля си за Астрид, която в момента лети насам и ще кацне след броени часове. Мисля си как въпреки смъртта на едно малко момиче Коледа неумолимо наближава, жените припряно пазаруват по авеню „Монтен“, а мъже като Парембер вземат съвсем на сериозно своите вятърничави идеи.