Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (36)

Доста време напоследък вися в някоя болнична морга, разсъждавам аз, докато двамата с Марго седим и чакаме в „Питие Салпетриер“ да ни пуснат при тялото на Полин. Тази тук, в Париж, е мрачна и потискаща в сравнение с ярко осветените помещения, където работи Анжел. Няма прозорци, боята се лющи, нацепеният линолеум плаче за подмяна, но явно никой не прави усилие да освежи обстановката. Само двамата сме, чуваме чаткащи стъпки да се разминават по коридора, невидими хора, които говорят приглушено. Балсамьорът е четирийсетгодишен мъж с внушителна външност. Никакви думи на състрадание, нито усмивка. Навярно му е дошло до гуша от многобройните сблъсъци със смъртта. Дори едно четиринайсетгодишно момиче, починало от болно сърце, като че ли не го трогва. Излиза, че греша. Когато се връща да ни придружи, той се накланя към Марго и изрича:

— Приятелката ви е готова. Ще можете ли да влезете, госпожице?

Марго кимва със стегната брадичка.

— Не е лесно да видиш тялото на някой, когото си обичал. Може би е по-добре и баща ви да дойде с вас.

Дъщеря ми вдига очи, забелязва лошата му кожа на червени петна.

— Тя беше най-добрата ми приятелка, видях я как умира — изрича тя задавено.

Ще повтаря това изречение до края на живота си. Човекът кимва.

— Ние с баща ви ще останем пред вратата, в случай че имате нужда.

Тя се изправя, приглажда дрехите, косата си. Лицето й изглежда още по-състарено. Искам да я спра, да я защитя, да я прегърна. Има ли надежда да го преодолее? Ще й стигнат ли силите? Или ще рухне? Ще може ли някога да се съвземе? Потискам желанието да я дръпна за ръкава.

Балсамьорът я отвежда в съседното помещение, отваря й вратата.

Появяват се Сузан и Патрик със сина си. Прегръщаме се и се целуваме мълчаливо. Малкото момче е бледо, изморено. Продължаваме да чакаме.

И ето че прозвучава гласът на Марго. Произнася моето име. Не казва татко, а Антоан. Никога преди не ме е наричала така. Повиква ме втори път.

Влизам в стаята. Пропорциите са същите като при Анжел. Усещам познатата натрапчива миризма. Позволявам си да плъзна очи към тялото пред нас. Полин изглежда толкова млада. Приближавам се. Толкова малка, толкова нежна. Тялото с налети извивки като че ли се е смалило. Облечено е с розова блузка и джинси. Кецове „Конвърс“. Ръцете са кръстосани на корема. Най-сетне поглеждам лицето. Няма никакъв грим. Чиста бяла кожа. Русата й коса е само сресана назад. Затворените устни изглеждат напълно естествено. Анжел би одобрила.

Марго стои до мен. Слагам ръка на тила й, както когато беше малка. Тя не свива рамене по обичайния напоследък начин.

— Това е нещо, което не разбирам — казва тя.

Измъква се вън от стаята. Оставам сам пред тялото на Полин. Астрид няма да види тази гледка. Тя още е в Токио, ще се върне за погребението във вторник. Двамата със Серж не са успели за толкова кратко да променят резервацията за полета. Тя сигурно е видяла Полин за последен път в Малакоф преди седмица. Когато кацне самолетът, Полин ще бъде положена в ковчега и подготвена за погребението. Астрид никога няма да види тялото на мъртвата Полин.

Не знам дали така е по-добре за нея. Никога не съм изпадал в такава ситуация с бившата ми жена.

Мисълта ми се насочва към баща ми. Също като Полин майка ми е умряла за минути. Дали и баща ми е стоял в болничната морга пред тялото на съпругата си, опитвайки се да намери начин да надмогне страданието? Къде е бил той, когато е научил за смъртта на съпругата си? Кой му е съобщил? През 1974-та не е имало мобилни телефони. Най-вероятно е бил в кантората си, по онова време в близост до „Шанз-Елизе“.

Гледам безжизненото лице пред мен. Толкова младо. Толкова свежо. Само на четиринайсет. Докосвам челото й, съвсем леко. Студено е като камък, няма я живителната топлота по главичката на Марго. Никога в живота си не съм допирал мъртвец. Не бързам да дръпна ръката си. Сбогом, Полин. Сбогом, малката ми.

Зловещата покруса от предната нощ, когато държах чантата на Полин, ме залива. Безкръвното й лице внезапно се претопява в лицето на Марго. Потръпвам. Това би могла да е моята дъщеря. Мъртвото тяло пред очите ми би могло да е нейното. И да докосвам нейното студено лице. Опитвам се да овладея треперенето. Как ми се иска Анжел да е до мен. Представям си каква утеха би ми донесла с нейната мъдрост, с онова, което знае за смъртта. Опитвам се да си представя, че тя се е погрижила за тялото на Полин, с топлотата и уважението, с които се отнася към своите „пациенти“.

Ръка върху рамото ми. Патрик. Не казва нищо. Двамата стоим един до друг и гледаме Полин. Той усеща, че треперя. Стисва рамото ми, мълчаливо. Не спирам да треперя, мисля си за всичко онова, което би могла да постигне Полин. За всичко онова в неслучилото се бъдеще, което нито тя, нито ние някога ще узнаем. Успехите в учението. Пътуванията. Момчетата. Независимостта. Кариерата. Любовта. Майчинството. Зрелите години. Старостта. Целият й живот. Онова, което е предстояло, а никога няма да се сбъдне.

Ужасът отстъпва, измества го гневът. Четиринайсетгодишно момиче. За бога, само на четиринайсет. Защо се случват такива неща? И когато се сблъскаш с тях, как да събереш душата си и да продължиш напред? Откъде намираш кураж и сила? Религията ли е отговорът? В нея ли Патрик и Сузан намират утеха? Тя ли ги крепи в настоящия момент?

— Сузан я облече — казва Патрик. — Сама. Не позволи на никой друг. Заедно избрахме дрехите. Любимите й джинси, любимата й блузка.

Той протяга ръка и леко погалва студената буза на дъщеря си. Гледам розовата блузка. Представата как пръстите на Сузан с мъка промушват всяко едно копче в дългата редица илици, докосвайки безжизнената кожа, ме блъсва, стоварва се отгоре ми с ужасяваща сила.