Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (3)

Скоро те се насочиха към Дамския плаж, на няколко минути умерен ход от хотела. Антоан помнеше и този кратък преход — вълнението от близостта до брега, колко бавно крачеха възрастните, колко трудно беше да се сдържиш да вървиш редом с тях, вместо да хукнеш напред.

Пътеката бе пълна с бегачи, колоездачи, тийнейджъри на скутери, семейства с кучета, деца, бебета. Той посочи голямата кафява вила с червени капаци, която Робер и Бланш за малко не купиха едно лято. Пред нея беше паркиран ван ауди. Мъж на неговата възраст и двама тийнейджъри тъкмо сваляха покупките от багажника.

— Не разбрах защо не я купиха — отбеляза Мелани.

— Доколкото знам, след смъртта на Кларис никой повече не е идвал на острова.

— Защо? — повтори Мелани.

Антоан отново посочи през пътя.

— Ей там беше малкото магазинче, откъдето Бланш ни купуваше бонбони. Няма го вече.

Продължиха в мълчание. После се появи плажът в края на пътеката и двамата се усмихнаха, готови да посрещнат спомените, прииждащи като морски вълни. Мелани се обърна към дългия дървен кей отляво, а Антоан — към начупената редица плажни колибки.

— Помниш ли нашата? — попита той. — Почти долавям миризмата на гума, на дърво и сол.

Мелани се засмя. И в следващия момент извика:

— Гледай, Тонио, фарът Плантие! Защо ми се вижда толкова малък?

Антоан не се сдържа и се усмихна на този внезапен изблик. Но тя имаше право. Кулата с фара, която се извисяваше над боровете и някога будеше възхищението му, като че ли се бе смалила. Ти си пораснал, приятелю, каза си той. И внезапно го обзе неистово желание отново да бъде хлапе, да строи пясъчни замъци, да тича по кея, без да обръща внимание на забиващите се в петите му тресчици, да дърпа ръката на майка си, за да получи още един ягодов сладолед.

Но детството отдавна бе отминало. Сега беше самотен разведен мъж на средна възраст, който в този ден както никога досега усещаше живота си празен и тъжен. Нямаше съпруга, ненавиждаше работата си, а прекрасните му деца се бяха превърнали в намусени тийнейджъри. От спомените го отвлече възторжен вик и той смаяно се огледа. Мелани се беше преоблякла в предизвикателно изрязан бански костюм и тичаше към морето. Цялото й същество преливаше от радост, а тъмната й коса се спускаше по гърба й.

— Идвай, не се мотай! — извика тя. — Божееествено е!

Произнесе думата също като Бланш — с проточено ударение на втората сричка. Той от години не бе виждал сестра си по бански. Тялото й изглеждаше гладко и стегнато. Определено по-добре от неговото. Той бе напълнял в тази тягостна година след развода. Самотните вечери пред компютъра и дивиди плейъра бяха добавили своето. Нямаше я здравословната пълноценна кухня на Астрид със съвършения баланс на протеини, витамини и фибри. Сега караше на замразени полуфабрикати и храна за вкъщи, свръхкалорични ястия, които набързо притопляше в микровълновата, и така постепенно бе натрупал излишни килограми през тази първа непоносима зима. Към високото си жилаво тяло бе добавил грозно коремче — като на баща си и дядо си. Да си наложи някакво ограничение му се струваше непосилно. Самото ставане от леглото сутрин и опитите да се пребори с трупащата се работа отнемаха цялата му енергия. След осемнайсет години брак и грижи за семейство самотата го убиваше. Да не говорим колко се стараеше да убеди всички и най-вече себе си, че е щастлив.

При мисълта, че Мелани се е вторачила в белия му отпуснат стомах, той трепна.

— Банските ми останаха в хотела! — извика в отговор.

— Глупчо!

Той се насочи към кея, който навлизаше далеч навътре в морето. Плажът постепенно се изпълваше със семейства, старци и нацупени тийнейджъри. Това също не се бе променило. Времето се бе оказало безсилно. Заключението го накара да се усмихне, но извика и сълзи в очите му, които той гневно изтри.

Различни по конструкция и размери лодки оставяха пенливи следи по морската повърхност. Антоан стигна до края на нестабилния под краката му кей, погледна назад към брега, после отново към водата. Беше забравил колко красиво е на острова. Жадно изпълни дробовете си с морски въздух.

Сестра му излезе на брега и разтърси косата си. Въпреки дребния си ръст имаше дълги крака. Като Кларис. Отдалеч изглеждаше по-висока, отколкото в действителност. Трепереща, тя привърза тениската на кръста си и се качи на кея.

— Беше вълшебно — заяви тя и го прегърна през раменете.

— Помниш ли градинаря в хотела? Дядо Беноа?

— Не…

— Старец с бяла брада. Разказваше ни страховити истории за удавници, намерили смъртта си край Гоа.

— О, да! Как само вонеше. На камамбер и евтино червено вино. И на цигари „Житан“.

— Съвсем точно го описа — засмя се Антоан. — Веднъж ме доведе тук на кея и ми разказа за трагичната съдба на „Сен Филибер“.

— Какво е сполетяло бедния светец? Не беше ли той тукашен монах, чието име носи църквата?

— Живял е през седми век, Мел — поправи я Антоан. — Говоря ти за по-скорошни събития. Но историята звучи като готическа. Страшно ми хареса.

— И за какво се разказва?

— За един кораб, носил името на монаха. Потънал през хиляда деветстотин трийсет и първа. Някъде там, ако не греша. — Антоан посочи към залива Бурньоф. — Трагично корабокрушение. Един мини „Титаник“. Корабът плавал обратно към Сен Назер. Връщал пътниците след пикник тук, на Дамския плаж. Времето било прекрасно. Тъкмо тръгнал да се отдалечава от същия този кей, когато внезапно се извила силна буря. Една вълна обърнала кораба. Близо петстотин души се удавили. Сред тях много жени и деца. Оцелелите се броели на пръсти.

Мелани ахна потресена.

— Как е могъл тоя старец да ти разправя такива неща? Що за извратеност! Говори ли се така на малко дете?!

— Не, не ми се стори извратено. По-скоро безкрайно романтично. Почувствах се съкрушен от това нещастие. Според дядо Беноа гробището в Нант било пълно с телата на удавниците от „Сен Филибер“. Беше обещал да ме заведе.

— Слава богу, че поне това ти се е разминало. Той сигурно отдавна е покойник.

Двамата продължиха да наблюдават морето.

— Колко странно, изобщо не вярвах да се събуди някакъв спомен — промърмори Мелани. — А излиза, че всяко нещо тук ме трогва до сълзи.

Той стисна ръката й.

— И аз усещам същото. Не се тревожи.

— Станахме двама сантиментални глупаци!

Отново се засмяха и тръгнаха обратно към брега, където Мелани бе оставила джинсите и сандалите си на малка купчинка върху пясъка.

— Ще запаля — каза Антоан, когато седнаха, — дори с риск да те ядосам.

— Твоите дробове ще пострадат, не моите. Не издухвай дима към мен.

Той й обърна гръб и тя се подпря на тялото му. Принудиха се да се надвикват с вятъра, за да се чуват.

— Толкова неща ми изплуват… За нея.

— За Кларис ли?

— Да — отвърна Мелани. — Виждам я тук. На този плаж. В оранжев бански костюм. От някаква мъхеста материя. Как се надбягва с нас към водата. Научи ни да плуваме, сигурно си спомняш.

— Да, спомням си. И двамата се научихме едно лято. Соланж все подмяташе, че на шест за теб било твърде рано.

— Още тогава обичаше да командва.

— Само че и досега няма съпруг, с когото да се разпорежда. Виждате ли се в Париж?

Мелани поклати глава.

— Не. Струва ми се, че и с татко не се вижда. Двамата се изпокараха, когато дядо почина. За пари, наследство, такива неща. Тя и с Режин не се погажда. Но Соланж много се грижи за Бланш. Наема цели медицински екипи, следи за поддръжката на апартамента, изобщо за всичко.

— Някога имаше слабост към мен — каза Антоан. — Купуваше ми сладолед, водеше ме на дълги разходки по брега и за минута не пускаше ръката ми. Дори идваше да плава с мен, с онези момчета от яхтклуба.

— Май не съм виждала Робер и Бланш да влизат в морето. Те все си седяха горе в кафето.

— Стари бяха да се къпят в морето, какво остава да плуват.

— Антоан! — смъмри го тя. — Било е преди повече от трийсет години. Не са били на повече от шейсет и няколко.

— Права си — смути се той. — По-млади са били, отколкото е баща ни сега! А се държаха, сякаш са грохнали от старост. Бяха безкрайно предпазливи. И придирчиви. И капризни.

— Бланш и досега си е такава. Напоследък имам чувството, че я посещавам само по задължение.

— Аз почти спрях да ходя — призна Антоан. — Последния път едва издържах. Тя беше в лошо настроение и не спря да се оплаква. Набързо си тръгнах. Имах чувството, че ще се задуша в онзи огромен мрачен апартамент.

— Да, там никога не влиза слънце, защото е от лошата страна на авеню „Анри Мартен“. Помниш ли Одет? Нахлузваше плъстени пантофи и влачеше крака, докато лъсне пода до блясък. И все ни шъткаше да мълчим. А синът й Гаспар направо й е одрал кожата. Радвам се, че той се задържа, поне има кой да наглежда къщата. Сигурно не му е лесно да търпи всичките медицински сестри, които Соланж изпраща. Да не говорим, че на Бланш трудно може да й се угоди.

— Навремето беше много мила с нас. А сега е същински тиранин.

— Не знам дали беше точно така — бавно произнесе Мелани. — Към нас беше мила, но само когато се подчинявахме безпрекословно. А ние винаги бяхме образец на послушание.

— Какво искаш да кажеш?

— Как какво, ние бяхме съвършените внуци — тихи, вежливи, кротки. Веднъж не сме се тръшкали за нещо, какво остава да се глезим.

— Така бяхме възпитани — отбеляза Антоан.

— Е, да — съгласи се Мелани. После се обърна с лице към брат си, дръпна недопушената му цигара и сякаш напук я забоде в пясъка. — Така бяхме възпитани.

— Не разбирам накъде биеш.

Тя изви очи към небето.

— Според теб как се погаждаше Кларис с Бланш и Робер? Дали й харесваше да сме непрестанно кротки и вежливи?

Антоан се почеса по тила.

— Не си спомням — отвърна той с равен тон.

Тя отново го погледна и се усмихна.

— Имай търпение. Щом аз започвам да сглобявам картината, и на теб ще ти просветне.