Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (34)

Следобедът на един мъчителен ноемврийски ден. Остават четири седмици до Коледа. Париж е опакован в блещукащ варак като наконтена куртизанка. Седя на бюрото и за пети път от сутринта преработвам скицата с разположението на банковите офиси за проекта до парка „Берси“. Разпечатвам го наново и наново. Принтерът стене като изтощена родилка. Флоранс е настинала. Още не съм я уволнил, сърце не ми дава. У нея има нещо, което те кара да я пожалиш. Днес например не спира да си издухва носа. И всеки път пъха в ноздрите си дебело омотани в хартиена салфетка пръсти и ги развърта като перки на самолет. Направо ръцете ме сърбят да я шамаросам през лицето.

Изминалите два месеца преминаха във вихър от сблъсъци и пререкания. Арно здраво е загазил в училище. Два пъти ни викаха с Астрид на разговор с учителите. Ако продължава така, предупреждават ни те, не само ще закъса с успеха, ами и ще го изключат. Ниски оценки, нахално поведение, трошене на училищна собственост, бягства от час — с ужас установяваме колко са ескалирали неговите провинения. Как така моето чаровно сговорчиво дете се е превърнало в неукротим вандал? Колкото са бурни проявите на брат й, толкова Марго е тиха и затворена в своето хладно мълчаливо презрение. Тя почти не разговаря с нас, ден и нощ общува само с айпода си. Текстовото съобщение е единственият начин за комуникация, дори ако е в съседната стая. Само Люка е сравнително поносим. За момента.

Насред трупащите се неприятности има и позитивни проблясъци — присъствието на Анжел в живота ми (макар и от разстояние) и бързото възстановяване на Мелани. Сестра ми вече се движи с нормална крачка, без залитания, а редовната гимнастика и физиотерапията я зареждат със сила, каквато преди определено й липсваше. Връщането на работа не е главната й цел. По мое впечатление тя оползотворява максимално този отпуск по болест. Накрая все пак отиде до Венеция със старчока, но около нея има и по-млади мъже, които я обсипват с покани за вечери, концерти и премиери.

Обръщам гръб на мигащите зелени и червени лампички по пластмасовата елха, бодната в антрето. Наближава втората ми Коледа след развода. Астрид е в Токио със Серж, който има „важна фотосесия със суши“ (фраза, която накара Еманюел да зацвили от смях) за поредния лъскав кулинарен каталог. Ще отсъства още цяла седмица. Децата остават при мен, макар че удълженият им престой е цяло изпитание за нервите ми.

Мобилният ми телефон избръмчава. Мелани. Заговаряме се, обсъждаме коледните подаръци, кой от какво има нужда, кой на какво би се зарадвал. Подхващаме темата за баща ни. И двамата сме убедени, че му има нещо, но той упорито мълчи. На директните ни въпроси Режин категорично отсича, че нищо не знае. Веднъж се опитах да изкопча нещо от Жозефин, но тя изтърси голяма тъпотия: не била забелязала баща ни да изглежда чак толкова зле.

Мелани ме подкача за Анжел. „Твоята Мортиша“, така я нарича. Не че имам какво да крия, но вече няколко пъти най-искрено признавам пред сестра ми, че в момента ме крепи само мисълта за тази удивителна жена. Успяхме да се видим само два пъти от края на лятото, но Анжел влива нова енергия в живота ми. Да, тя с дразнещо упорство отстоява своята независимост, да, вероятно се среща и с други мъже, а с мен се вижда само когато пожелае, но благодарение на нея успявам да не мисля за бившата ми съпруга. Анжел върна към живот моята мъжественост — и в буквален, и в преносен смисъл. Всичките ми приятели забелязват промяната. Откакто Анжел Руватие изплува на моя небосклон, започнах да отслабвам, да се веселя и определено престанах да се оплаквам. Станах по-внимателен към облеклото си. Ризите ми са снежнобели, идеално изгладени, а джинсите вече черни — като нейните — и с безупречна кройка. Купих си дълго черно палто, което според Арно е много „яко“ и дори Мелани го одобрява. На всичко отгоре всяка сутрин се пръскам с одеколона от Анжел, горещо италианско ухание, което винаги ме кара да мисля за нея, за нас.

Разговорът с Мел се проточва и телефонът ми настойчиво пиука. Ново входящо обаждане.

— Изчакай секунда! — казвам аз и поглеждам дисплея. Номерът на Марго. Дъщеря ми толкова рядко ме търси, че моля Мелани да прекъснем, за да я чуя, и обещавам после пак да я набера.

— Здрасти, баща ти е на телефона — изричам въодушевено.

Отсреща ми отговаря мълчание.

— Чуваш ли ме, Марго?

Задавено проплакване. Сърцето ми забива ускорено.

— Какво има, миличко?

Зачервените очи на Флоранс любопитно се стрелкат към мен. Изправям се и с бърза крачка излизам в коридора.

— Татко…

Марго сякаш е на стотици километри. Чувам гласа й едва-едва.

— Говори по-високо, миличко!

— Татко! — извиква тя и писъкът пронизва черепа ми.

— Какво има?

Ръката ми трепери толкова силно, че без малко да изпусна телефона.

Тя вече хлипа, думите излитат една през друга, нищичко не успявам да схвана.

— Марго, скъпа, моля те, успокой се, не разбирам какво ми казваш!

Някъде зад мен подът проскърцва — Флоранс се готви за скришно примъкване, за да не изпусне нито дума. Рязко се обръщам и с леден поглед я заставям да се опомни. Тя залита напред, овладява инерцията и се снишава на бюрото си.

— Марго, повтори. Моля те!

Пристъпвам обратно към входната врата, мушвам се зад един голям шкаф.

— Полин е мъртва.

— Какво каза? — изричам, борейки се за въздух.

— Полин умря.

— Какво се е случило? — питам на пресекулки. — Ти къде си?

Този път гласът й е равен, изпразнен от всякакви емоции.

— Бяхме в час по физическо, точно след обедната почивка. Тя припадна.

— Ти още ли си в салона?

— Не, върнахме се в училище. Откараха я в болница. Но няма надежда.

— Съобщиха ли на Патрик и Сузан?

— Сигурно.

Приисква ми се отново да заплаче. Само да не чувам този глас като на механична играчка.

— Идвам веднага — изричам.

Без да поглеждам Флоранс, изхвърчам навън и се втурвам към училището като обезумял.

В съзнанието ми пулсира зловеща мисъл: Астрид е на хиляди километри от тук, няма как да си дойде, налага се да се справиш сам — ти си бащата, ти си нейният татко. Може и да не е разменила с теб една дума през последния месец, може и да не те е поглеждала, но тя е твоята дъщеря.

Не усещам студа. Препускам с всички сили. Краката ми тежат като олово. Дъхът ми бълва облаци пара. Пълните ми с катран дробове ще експлодират. От „Пор Роаял“ ме делят двайсет минути. Когато наближавам училището, виждам отвън насъбрали се групички тийнейджъри и възрастни. Очите на всички са влажни, подути, печални. Най-сетне откривам Марго. Лицето й е мокро и пепеливо на цвят. Хората сякаш са се наредили на опашка пред нея, да я прегърнат, да си поплачат заедно… В първия миг недоумявам защо е тази сцена. И после истината ме разтърсва: тя е най-добрата приятелка на Полин. Заедно дойдоха в това училище още като съвсем мънички. Което означава повече от десет години. Десет години от един живот, продължил само четиринайсет. Двама учители приближават към мен, заговарят ме. Не знам дали успявам да им кажа нещо, проправяйки си път през тълпата към дъщеря ми. Разпервам ръце и обгръщам тъничкото страдащо телце. Толкова отдавна не съм я притискал до сърцето си.

— Какво да направя? — питам я.

— Искам да си ида у дома — отвръща тя едва чуто.

Предвид трагедията допускам, че часовете са отменени. Минава четири, спуска се здрач. Марго се сбогува с приятелите си и двамата тръгваме по авеню „Обсерватоар“. Наоколо бучат коли, пищят клаксони, реват двигатели, но помежду ни цари мълчание. Какво мога да й кажа? Напълно съм блокирал. Успявам единствено да обгърна раменете й, дай помогна да продължим. Внезапно забелязвам, че носи две различни чанти. Опитвам се да поема едната, да намаля този товар, но тя яростно просъсква: „Не!“ Подава ми тази, която разпознавам, нейната прокъсана раничка „Истпак“. Другата стиска здраво, сякаш от това зависи животът й. Сигурно е на Полин.

Отминаваме болницата „Сен Венсан дьо Пол“. Тук са родени моите деца. Също и Полин. Преди четиринайсет години. Така се запознахме с Патрик и Сузан — защото момичетата се родиха през два дни. Астрид и Сузан бяха в едно и също отделение. Когато за пръв път зърнах Полин, то стана в същата тази болница, в малко пластмасово кошче до това на дъщеря ми.

Полин е мъртва. Отказвам да го възприема. Думите звучат като лишени от смисъл. Искам да попитам Марго, да получа отговор на хиляди въпроси, но изпитото й лице ме възпира. Продължаваме да вървим. Мракът се сгъстява. Ужасен студ. Обратният път изглежда безкраен. Най-сетне мярвам огромната бронзова задница на лъва на площад „Данфер-Рошро“. Остават няколко минути.

С влизането в апартамента се заемам да направя чай. Марго сяда на канапето, заравя лице в ръцете си, но чантата на Полин остава в скута й. Когато донасям таблата, вдига глава — лицето й е изопнато, непроницаемо като на възрастен. Оставям таблата на масичката, наливам й чай, добавям мляко и захар, подавам й чашата. Тя я поема мълчаливо. Старая се да потисна неистовото желание да запаля. И една цигара ще ми стигне, но ми се струва нередно да пуша.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

Тя отпива малка глътка. После отвръща с нисък, напрегнат глас:

— Не.

Внезапно чашата изтрополява на пода, белезникавата течност се разлива във формата на сърце. Марто изхълцва, сълзите бликват. Притеглям я към себе си, но тя яростно ме отблъсква. Никога не съм я виждал толкова гневна, с изкривено, подпухнало, пламтящо от ярост лице. Тя крещи с всичка сила, насреща ми хвърчат пръски слюнка.

— Защо се случи, татко? Защо Полин? Тя беше само на четиринайсет!

Не знам как да я успокоя. И една мила дума не успявам да произнеса. Чувствам се абсолютно безполезен. Главата ми е празна. Напълно съм изключил. Какво мога да кажа на дъщеря ми? Как да й помогна? Защо съм толкова безсилен? О, ако Астрид беше тук, мисля си. Тя не би се чудила как да постъпи, какво да каже. Майката винаги знае. За разлика от бащата. Или поне в нашия случай.

— Да се обадим на майка ти — предлагам примирено, като се опитвам да пресметна часовата разлика с Япония. — Искаш ли?

Дъщеря ми не скрива презрението си. Тя се изправя, притиснала чантата на Полин към гърдите си.

— Само това ли успя да измислиш? — задъхано шепне тя. — Да се обадим на майка ти? Така ли смяташ, че ще ми помогнеш?

— Марго, моля те…

— Толкова си жалък — хрипти тя. — Това е най-лошият ден в живота ми. А скапаният ти мозък не може да измисли нищо свястно. Мразя те! Мразя те!

Тя ми обръща гръб и тръгва към стаята си. Тръшва вратата. От думите й боли. Много ме жегна. Пет пари не давам колко е часът в Япония. Изравям листчето с номера на хотела в Токио. Набирам с неуправляеми пръсти. Мразя те! Мразя те! Не мога да избия тези думи от главата си.

Входната врата се блъска в стената, момчетата влизат. Арно е с телефон на ухото както обикновено. Люка започва да ми говори нещо, но в този момент ми отговарят от хотела в Токио. Вдигам ръка, за да замълчи. Питам за Астрид, с моминското й име, после се сещам, че сигурно се е регистрирала с фамилията на Серж. С неособено любезен тон рецепционистката ме уведомява, че наближава един след полунощ местно време. Настоявам, че се обаждам по спешност. Момчетата ме поглеждат учудено. Прозвучава гласът на Серж. Тръгва да се оплаква, че съм го събудил, но аз го срязвам да млъкне и да ми даде Астрид. Чувам нейния глас, панически изтънял.

— Какво има, Антоан?

— Полин е мъртва.

— Какво? — долита дъхът й през стотиците километри.

Момчетата ужасени се вторачват в мен.

— Нямам представа какво се е случило. Марго е в шок. Полин припаднала в часа по физическо. Току-що научих.

Тишина. Представям си я — с разрошена коса, седи на леглото с онзи до нея — в шикозна хотелска стая в някой небостъргач, с ултрамодерна баня и страхотна гледка. „Суши“ каталогът е разхвърлян върху голяма маса при фотографската му техника. Отворен компютър. Скрийнсейвърът разхожда сребриста спирала по монитора, която меко свети в тъмното.

— Чу ли ме? — питам в протяжната тишина.

— Да — най-сетне отговаря тя със спокоен, едва ли не хладен глас. — Може ли да говоря с Марго?

Шашнати и онемели, момчетата отстъпват, за да мина, стиснал телефона в ръка. Чукам на затворената врата. Никакъв отговор.

— Майка ти е.

Вратата се открехва на сантиметри, колкото да пропусне телефона, после отново се захлопва. Долавям глухо ридание, изплашения глас на Марго. Връщам се в дневната, където момчетата ме очакват в пълно вцепенение. Люка е бял като платно. Бори се с напиращите сълзи.

— Татко — мърмори той, — защо е умряла Полин?

Не успявам да му отговоря, защото мобилният ми бръмчи. Просветва номерът на Патрик, бащата на Полин. Със свито сърце приемам обаждането. Устата ми пресъхва. Познавам този човек от деня, когато се роди дъщеря му. За четиринайсет години сме водили безкрайни разговори за детски градини, училища, ваканции, пътувания, лоши учители, добри учители, кой кога и откъде ще вземе децата, Дисниленд, тържества за рождени дни, гостувания с преспиване, летни лагери. Долепям телефона до ухото си и успявам единствено да произнеса името му.

— Здравей, Антоан… — Гласът му е немощен, едва-едва се чува. — Виж… — Въздъхва. Питам се откъде се обажда. Вероятно от болницата. — Имам една молба.

— Разбира се! Каквото кажеш…

— Мисля, че Марго е взела нещата на Полин. Чантата, дрехите…

— Да. Какво искаш да направя?

— Просто ги запази. Полин… там е училищната й карта, ключовете и телефонът. Сигурно и портмонето… Просто ги пази. Нека останат при теб… засега…

Гласът му се пречупва. Хлиповете му извикват сълзи и в моите очи.

— Господи, Патрик…

— Знам. Знам — изрича той, като се старае да овладее треперещия си глас. — Благодаря ти. Благодаря ти, приятелю.

Връзката прекъсва.

Сълзите бликват. Огромни, натежали сълзи. Няма начин да ги спра. Странно е, че не хлипам, не хълцам както в нощта на катастрофата. Оставям сълзите да се леят.

Много бавно оставям телефона и рухвам на канапето, заравям лице в ръцете си. Синовете ми недоумяват как да реагират. Люка пръв се престрашава, пъха глава под ръцете ми, мократа му буза се плъзва по моята. Арно сяда в краката ми, кокалестите му ръце обгръщат прасците ми.

За пръв път в живота си моите момчета ме виждат да плача. Късно е да се удържа. Непосилно ми е. Оставям се на мъката.

Дълго време оставаме така.