Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (32)

В края на септември Мелани се завръща. Стоя до нея на прага на дома й и с болка отбелязвам колко крехка е тя, колко бяло е лицето й. Все още ходи с патерици, придвижва се трудно — следващите седмици ще бъдат посветени на физиотерапия. Тя е толкова щастлива, че отново е у дома. Усмивка озарява лицето й, когато вижда всичките си приятели, дошли да я поздравят с подаръци и цветя.

Всеки път, когато се отбия на улица „Рокет“, заварвам още някого в апартамента — да прави чай или да готви, да й разправя смешки или да слуша музика заедно с нея. Ако всичко върви добре, през пролетта може да се върне на работа, уверява ни тя. А дали точно това е желанието й, е съвсем друг въпрос.

— Книгоиздаването като че ли вече не ми изглежда толкова вълнуващо — споделя тя с мен и Валери веднъж на вечеря. — Четенето ми създава трудности. Просто не мога да се съсредоточа. Никога преди не е било така.

Катастрофата е променила сестра ми. Тя е станала мълчалива, по-замислена, по-малко напрегната. Престанала е да боядисва косата си и сребърните кичури, проблясващи в тъмната й къдрава коса, й придават още по-голяма изисканост. Един приятел й подари черна котка с очи като злато на име Мина.

Когато се заговорим, често на езика ми се върти: „Мел, помниш ли какво искаше да ми кажеш в мига преди удара?“ Само че не смея. Нейната уязвимост все още ме кара да съм предпазлив. Почти съм престанал да се надявам, че сама ще си спомни. Но мисълта не престава да ме гложди.

— Какво стана с твоя застаряващ сладострастен любовник? — подкачам я един ден, докато Мина седи в скута ми.

Намираме се в нейната голяма светла дневна. Безброй рафтове с книги, бледозелени стени, огромно бяло канапе, кръгла маса с мраморен плот, камина. Мелани направи чудеса в този апартамент. Купи го преди петнайсет години, без да поиска заем от баща ни, във вид на сбутани едно до друго тесни сервизни помещения на последния етаж в една непретенциозна сграда в модерен тогава квартал. Тя събори стени, изцикли паркета, поръча си камина. И направи всичко това без чужда помощ, без да се допитва до когото и да било, което по онова време ми се стори повече от обидно. В крайна сметка намерих обяснение: това бе нейният начин да заяви своята самостоятелност. С което спечели възхищението ми.

Тя отмята глава.

— Как да ти кажа… Все още ми пише, праща ми рози, дори предложи да ме заведе във Венеция на дълъг уикенд. Представяш ли си, във Венеция на патерици?! — Двамата прихваме да се смеем. — Господи, кога за последен път правих секс? Дори не мога да си спомня. Трябва да е било с него, милия старчок. — Тя ме поглежда особено. — А с твоя сексуален живот какво става, Тонио? Много си потаен, а не съм те виждала толкова наперен от години.

Усмихвам се и си мисля за страхотните бедра на Анжел. Не съм много наясно кога ще я видя отново, но напрегнатото очакване прави нетърпението ми още по-вълнуващо. Говорим си по телефона по няколко пъти на ден, разменяме си съобщения и имейли, а вечер мога да я гледам гола на уебкамерата зад заключената врата на спалнята ми като някой гузен тийнейджър. С половин уста признавам, че имам интернет връзка с една секси балсамьорка.

— Олеле — ококорва се тя. — Ерос и Танатос. Ама че фройдистки сюжет. Кога ще се запозная с дамата?

Искрено признавам, че аз самият нямам идея кога ще я видя отново на живо. След време номерът с уебкамерата ще се изтърка и аз ще имам потребност да я докосна истински. И не само да я докосна. Не съм така конкретен с отговора към Мелани, но тя разбира подтекста.

По-късно в едно особено дръзко съобщение признавам това пред Анжел. На мига получавам отговор от нея с часа на тръгване на следващия влак от „Монпарнас“ за Нант. Няма начин да го хвана, защото ме очаква важна среща с нов клиент. Има да се строят банкови офиси в Дванайсети арондисман, близо до парка „Берси“. Пак ще се гърча от скука, но точно тази оферта не мога да си позволя да откажа.

Копнежът ми по Анжел нараства с всеки изминал ден. Другия път, когато се видим, сигурно ще има фойерверки. Дори само мисълта за нея ме държи във форма.