Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (12)

Мелани се бе събудила късно след дълъг и отморителен сън. Очите й бяха подпухнали, но лицето й сияеше, гладко и свежо, с розовеещи страни от слънчевите бани предишния ден. Той реши да не й казва за Бернадет. Защо изобщо да споменава техния разговор? Нямаше смисъл. И Мелани като него щеше да изпита само болка. Остави я да закуси на спокойствие, като си поръча кафе и разгърна местния вестник.

— Времето няма да се развали — обяви той.

— Спах като къпана — каза Мелани и остави салфетката. — Отдавна не ми се бе случвало. Ами ти?

— И аз добре поспах — излъга той. По някаква причина предпочете да премълчи, че самата мисъл за последното им лято тук го бе държала буден. Множество образи от миналото бяха оживели пред затворените му клепачи.

Появи се млада жена с малкото си момченце и седна на близката маса. Детето хленчеше пискливо и пронизително, цялото му същество се бе затворило като капсулка, непробиваема за майчините увещания.

— Не се ли радваш, че децата ти отдавна са преминали тази възраст? — прошепна Мелани.

Той вдигна вежди.

— В интерес на истината за момента те сякаш са ми напълно непознати.

— В какъв смисъл?

— Имат си свой живот, за който нищичко не знам. Когато дойдат при мен, веднага се лепват за компютъра или телевизора, или пращат съобщения по телефоните си.

— Не мога да си го представя.

— Това е истината. Събираме се само когато дойде време за ядене, но се храним в пълно мълчание. Понякога Марго и на масата седи с айпода си. Слава богу, поне Люка още не е достигнал тази възраст. Макар че и това ще стане много скоро.

Мелани го зяпна изумена.

— Защо не й кажеш да престане? Нима не разговаряш с Арно и Марго?

Той погледна през масата към сестра си. Какво можеше да й каже? Какво знаеше тя за децата и особено за тийнейджърите? За техните пристъпи на мълчание, за изблиците им, за бушуващия им гняв? Как да й обясни, че понякога така остро усещаше презрението на собствените си деца, че изпитваше физическа болка?

— Трябва да ги научиш да те уважават, Антоан.

Уважение. О, да, какво уважение проявяваше той към баща си като тийнейджър! Никога не прекрачваше допустимата граница. Никога не се беше бунтувал. Никога не се бе осмелявал да повиши тон. Никога не бе затръшвал вратата.

— Смятам, че онова, което преживяват в момента, е здравословно и напълно нормално — промърмори той. — На тази възраст е обяснимо да са груби и дръпнати. Това е техният отдушник.

Тя мълчаливо отпи от чая си. Лицето на Антоан почервеня. Момченцето на съседната маса продължаваше да се инати.

— Трудното идва оттам, че трябва да се справям сам. Без Астрид. Всичко стана толкова внезапно. Като гръм от ясно небе. Хем са моите деца, хем са ми напълно непознати. Не знам нищо за живота им, за приятелите им, не знам и къде ходят.

— Но как е възможно?

— Вече има интернет и мобилни телефони. Когато ние бяхме на тяхната възраст, нашите приятели звъняха у дома, първо искаха разрешение от татко или Режин, за да говорят с нас. Сега няма никаква преграда. Не знаеш с кого общува детето ти. С нито един от приятелите им не говориш директно.

— Освен ако не ги доведат у дома.

— Което се случва много рядко.

Най-сетне момченцето бе спряло да мрънка и се бореше с кроасана, който изпълваше цялата чиния.

— Марго дружи ли с Полин? — попита Мелани.

— Да, разбира се. Но Полин е изключение. От шестгодишни учат в едно училище. Ако я видиш, няма да я познаеш.

— Защо?

— В тяло е заприличала на Мерилин Монро.

— Ти сериозно ли? Кльощавата Полин с големите зъби и луничките?

— Същата кльощава малка Полин.

— Господи — въздъхна Мелани. После се пресегна и нежно го потупа по ръката. — Чудесно се справяш, Антоан. Гордея се с теб. Трябва да е адски трудно да отглеждаш двама тийнейджъри.

Той усети, че очите му се навлажняват, и побърза да се изправи.

— Какво ще кажеш за едно сутрешно къпане?

След плуването и обяда Мелани се качи в стаята си да дочете ръкописа, който си бе донесла, а Антоан предпочете да си почива на сянка. Не беше много горещо, но в някакъв момент навярно щеше да се озове в басейна. Настани се в дървен шезлонг под големия чадър на терасата и се опита да почете от романа, който Мелани му бе дала. Авторът бе едно от нейните открития — напорист, едва двайсетгодишен младеж, изрусен и доста нахакан. Антоан много скоро загуби интерес.

Далеч по-забавно бе да наблюдава семействата край басейна — едни си отиваха, но скоро идваха други. Отначало си избра мъж и жена на около четирийсет, които можеше да оприличи на себе си и Астрид. Мъжът беше в чудесна форма, с плосък стегнат корем и мускулести ръце, но пълничката съпруга определено издишаше. Двете им деца — явно в трудната възраст — сякаш бяха копия на неговите. Лицето на момичето бе застинало в недоволна гримаса, от ушите й висяха кабелчетата на малки слушалки, които тя придържаше с лакирани в черно пръсти. Момчето беше по-малко, по-скоро на годините на Люка, и вглъбено играеше на „Нинтендо“. На всяка реплика на родителите децата отвръщаха с повдигане на рамене или нечленоразделно ръмжене. Добре дошли в клуба, безмълвно ги поздрави Антоан. За разлика от неговия случай обаче тези родители бяха заедно. Действаха като екип. Можеха да устоят на приближаващите бури. А той трябваше да ги посреща сам.

Кога за последен път бе разговарял с Астрид за децата? Не можа да си спомни. Как ли се държаха те с нея, със Серж? Също толкова зле ли? Или по-лошо? Или по-добре? Тя как се справяше? Случваше ли се да си изпусне нервите? Да се разкрещи? Ами Серж? Как общуваше той с три деца, които не бяха негови?

Антоан забеляза друго семейство, по-млада двойка с едва проходили деца. Да бяха най-много на трийсет и няколко. Майката седеше с момиченцето на тревата и търпеливо й помагаше да реди пъзел от пластмасови парченца. При всеки успешен ход на детето майката пляскаше с ръце и възторжено го насърчаваше. Той самият бе правил същото. През онзи блажен период, когато децата бяха малки и сладки. Можеше да ги прегръща и гъделичка. Да играе на криеница с тях. Да се прави на чудовище. Да ги подгони, да ги грабне в прегръдките си, да ги метне на рамо, опиянен от радостните им писъци. Можеше да им пее приспивни песни, да ги гледа с часове, да съзерцава съвършените им черти.

Той проследи как бащата се готви да нахрани бебето — внимателното затягане на капачката, поднасянето на биберона към устата на синчето. Заля го безкрайна тъга по онова, което бе отминало и нямаше да се върне — скъпоценните години, когато връзката между него и Астрид бе силна, когато работата му носеше удоволствие, а той се чувстваше уверен и млад, в мир със себе си и света. Спомни си как в неделните утрини повеждаше семейството си из пазара на Малакоф. Астрид буташе Люка в количката, другите две деца подтичваха отстрани, а той здраво стискаше лепкавите им ръчички. Съседи и продавачи им махаха и кимаха за поздрав. Толкова горд се чувстваше тогава. Толкова сигурен в своя свят. Сякаш нищо не бе в състояние да го разруши. Сякаш завинаги щеше да си остане такъв.

Кога всъщност започна промяната? Той нищо не бе забелязал. И ако беше усетил нещо, някакъв предупредителен знак, щеше ли да му бъде по-лесно? Да не би трудностите да съпътстваха остаряването? Това ли го чакаше оттук нататък? Дотегна му гледката на щастливото малко семейство, което напомняше за миналото му, затова се изправи, глътна корема си и се гмурна в басейна. Хладната вода го обгърна, той с лекота направи няколко дължини, докато ръцете и краката не го заболяха. Останал без дъх, се върна при шезлонга и просна хавлията си на тревата.

Изложи тялото си на прежурящото слънце. Тъкмо от това имаше нужда. До ноздрите му достигна омайният аромат на рози и той с болка си спомни следобедния чай с баба и дядо на същата тази морава близо до розите. Спомни си тънките меки кексчета, които топеше в чая е мляко, острия дим от цигарата на дядо Робер, кадифения мелодичен глас на баба си, резкия дрезгав смях на леля си. Спомни си и Кларис и нейната усмивка, как грейваха очите й, щом погледнеше децата си.

Всичко това си бе отишло. Много отдавна. Той се запита какво ли ще му донесе следващата година. И как би могъл да се отърси от тази всепоглъщаща тъга. Не беше я усещал така силно, преди да се върне тук, в Ноармутие. Можеше да тръгне на пътешествие. Да си вземе отпуск и да замине някъде много далеч, където никога не е бил — Китай или Индия. Но самата мисъл да тръгне сам го разколеба. Можеше да помоли някой от близките си приятели — Елен, Еманюел или Дидие. Глупости. В това напрегнато време кой можеше да зареже всичко за две седмици или месец? Елен бе майка на три деца, които изискваха постоянното й внимание. Еманюел работеше в сферата на рекламата и се трепеше денонощно. Дидие бе колега архитект и глава не можеше да вдигне от купищата задачи. Никой не би тръгнал току-тъй за Азия.

Утре бе рожденият ден на Мелани. Той бе направил резервация в един от най-хубавите ресторанти на Ноармутие, „Хростелери дю Шато“. Не бяха ходили там никога, дори в златните години на Бланш и Робер.

Антоан се обърна по корем и мислено се насочи към предстоящата седмица. Представи си как хората се връщат в града след кратката ваканция. Загорелите лица по улиците на Париж. Купищата работа, която го очакваше. Необходимостта да потърси нова секретарка. Децата щяха отново да тръгнат на училище. Неусетно щеше да настъпи септември. И как, за бога, щеше да изкара още една зима сам?