Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (45)

Събота следобед е. Двамата с Мелани стоим пред огромната порта от ковано желязо, която ограничава достъпа до сградата, в която живее баба ни. Сутринта се обадихме по телефона и уведомихме хрисимия добродушен Гаспар, че ще посетим Бланш. Не съм идвал отпреди началото на лятото. Повече от шест месеца. Мелани набира кода и прекрачваме в огромно, застлано с червен килим преддверие. Портиерката наднича иззад дантеленото перденце на своята „ложа“ и ни кимва. Не забелязвам почти никакви промени. Може би само килимът допълнително е изтънял. Удивително безшумна кабина от стомана и стъкло е заменила стария скърцащ асансьор.

Баба и дядо заживели тук преди повече от седемдесет години. От началото на брака си. Баща ни и Соланж са се родили тук. По онова време най-внушителната сграда по проект на Осман принадлежала на Емил Фроме, дядото на Бланш, заможен собственик на недвижими имоти, с няколко резиденции в района на Паси в Шестнайсети арондисман. Като деца често сме слушали за Емил Фроме. Над камината имаше негов портрет, непреклонен на вид мъж със страховита брадичка, която за щастие Бланш не бе наследила, но пък бе успяла да предаде на дъщеря си Соланж. От малки научихме, че сватбата на Бланш и Робер била грандиозно събитие, безупречен съюз между цяла династия юристи и семейството на лекари и потомствени вложители в недвижими имоти. Присъствали видни, високоуважавани и влиятелни богаташи, хора с аналогично възпитание, произход и религия. Бракът на баща ни с момиче от провинциалния юг навярно бе предизвикал немалко смут през шейсетте.

Гаспар ни отваря вратата, асиметричното му лице засиява от задоволство. Човекът предизвиква неволното ми съжаление. Той е с не повече от пет години по-голям от мен, а изглежда така, сякаш може да ми бъде баща. Няма семейство, няма деца, няма и живот извън грижите за този дом. Дори като млад той вечно влачеше крака след майка си като съсухрен старец. Живее тук от цяла вечност, в една стаичка под покрива, предан на семейство Рей като майка си Одет. Одет бе работила като робиня за дядо ни и баба ни до деня на смъртта си. Навремето тя ни тероризираше, задължаваше ни да носим меки пантофи, за да не издраскаме винаги лъснатия паркет, шъткаше ни да не повишаваме глас, тъй като „мадам“ си почивала, а „мосю“ четял „Льо Фигаро“ в кабинета си и не бивало да ги безпокоим. Никой не знаеше кой е бащата на Гаспар. Никой никога не попита. Когато ние с Мелани бяхме малки, Гаспар беше момче за всичко, тичаше насам-натам да изпълнява поръчки и прищевки и като че ли не прекарваше много време в училище. Майка му почина преди десет години и той пое поддръжката на апартамента. Един вид, придоби нова значимост, с която се гордееше.

Ние с Мелани изричаме думи на поздрав. Нашето посещение за него е знаменателното събитие на седмицата. Когато с Астрид водехме децата при техните прабаба и прадядо от щастливия ни дом в Малакоф, той изпадаше в екстаз.

Както при всяко идване още на влизане се стряскам колко е тъмно. От северното изложение няма как да избягаш. Макар да се разпростира на цели 450 квадратни метра, апартаментът не улавя и един слънчев лъч. Дори в разгара на лятото тук е мрачно като в гробница. Соланж, нашата леля, тъкмо излиза. Отдавна не сме се виждали. Тя ни поздравява набързо, но все пак мило, и потупва Мелани по бузата. Не пита за баща ни.

Братът и сестрата живеят съвсем наблизо, на пет минути един от друг — той на авеню „Клебер“, тя на улица „Боасиер“, — но не си ходят на гости. Никога не са се погаждали. И няма надежда това да се промени. Твърде късно е.

Апартаментът представлява поредица от внушителни помещения с орнаменти по таваните. Голям салон (в който почти не съм влизал поради липсата на уют и топлина), малък салон, трапезария, библиотека, кабинет, четири спални, две старомодни бани и демодирана кухня съвсем в дъното. Всеки ден Одет прибутваше отрупана с храна количка по безкрайния коридор от кухнята до трапезарията. И досега си спомням скрибуцането на колелцата.

По пътя насам обсъдихме как да подходим с баба ни. Не можехме от вратата да изтърсим: „Ти знаеш ли, че снаха ти е имала връзки с жени?“ Мелани предложи да огледаме апартамента. Как точно? — попитах. Скришом ли? Да, съвсем тайно — отвърна тя с комична физиономия, която ме разсмя. Обзе ме странно вълнение, сякаш двамата се впускахме в пълно с неизвестности приключение. Ами Гаспар? — попитах аз. Той следеше като ястреб какво се върши. Мелани махна невъзмутимо. Гаспар нямало да ни затрудни. Въпросът бил кои стаи да обиколим.

— Знаеш ли какво? — рече весело тя, когато паркирах колата на авеню „Анри Мартен“.

— Казвай.

— Запознах се с един мъж.

— Пак ли някой стар развратник?

Тя завъртя очи.

— Не. Всъщност е малко по-млад от мен. Журналист.

— И?

— И толкова.

— Нищо друго ли няма да ми кажеш?

— Засега.

Не сме виждали друг път дежурната сестра. Но тя като че ли знае всичко за нас, поздравява ни на малко име. Уведомява ни, че баба ни още спи и не е разумно да я будим, тъй като изкарала тежка нощ. Можем ли да почакаме час-два? Тя бодро предлага да идем някъде да пием кафе или да обиколим магазините.

Мелани се оглежда за Гаспар. Чуваме го наблизо, дава разпореждания на чистачката. Тя ми прошепва: „Тръгвам на проучване. Гледай да го заглавичкаш.“

И се измъква. Цяла вечност слушам оплакванията на Гаспар — колко трудно се намирали свестни хора за прислуга, как непрекъснато скачали цените на пресните плодове, колко шум вдигали на четвъртия етаж. Мелани най-сетне се връща, но жестът с разперени ръце говори: „Нищо не открих.“

Решаваме да се върнем след един час. Тръгваме към вратата и ето че Гаспар въодушевено предлага да ни направи кафе или чай, каквото предпочитаме. Кани ни в малкия салон. Съветва ни да не излизаме навън в студа. Човекът е толкова настоятелен, че ние няма как да откажем. Отиваме на посоченото място. По коридора чистачката бърше прах. Кимва ни през отворената врата.

Тази стая за мен е свързана с най-много спомени. Френските прозорци към балкона. Канапето и столовете с тъмнозелена плюшена дамаска. Голямата ниска стъклена маса. Сребърната табакера на дядо ми си стои на старото място. Тук сядаха съпрузите да пият кафе или да гледат телевизия. Тук играехме на шаради. И слушахме разговорите на възрастните.

Гаспар пристига с поднос — кафе за мен, чай за Мелани. Внимателно налива в чашите ни, поднася мляко и захар. Сяда на стол срещу нас, с юмруци върху коленете и изправен гръб.

Питаме го как е баба ни. Не много добре, отвръща той, пак нещо със сърцето, затова денем спи повечето. Унася се от лекарството.

— Ти си спомняш майка ни, нали? — неочаквано пита Мелани, вдигнала чашата пред устните си.

Лицето на Гаспар грейва.

— Вашата майка! Изящната мадам Рей. Да, разбира се, че я помня. Никой не може да я забрави.

Умно момиче, мислено поздравявам сестра ми, но тя не спира дотук.

— Какво си спомняш?

Усмивката на Гаспар става още по-широка.

— О, тя беше толкова мила, толкова красива. Често ми правеше малки подаръци, нови чорапи или шоколад… а понякога и цветя. Бях сломен, когато тя почина.

В целия апартамент внезапно настъпва тишина. Дори чистачката, преминала в големия салон, безшумно върши работата си.

— На колко години беше ти тогава? — питам аз.

— Ами колко, мосю Антоан, аз съм пет години по-възрастен от вас, значи на петнайсет. Колко тъжно.

— Какво си спомняш от деня, когато умря?

— Беше ужасно, ужасно… като видях как я отнасят… с онази носилка…

Неочаквано го обзема безпокойство, той кърши ръце, краката му стържат по пода. Вече не гледа към нас. Забил е поглед в килима.

— Бил си на авеню „Клебер“, когато се е случило? — изненадано пита Мелани.

— Авеню… „Клебер“? — смутено заеква той. — Не си спомням, не. Беше толкова ужасен ден. Не помня.

Той рязко се изправя и напуска стаята. Само след част от секундата ние тръгваме след него.

— Гаспар — изрича Мелани с твърд глас, — моля те, отговори на въпроса ми. Защо казваш, че си видял да я изнасят?

Намираме се в преддверието, само тримата, заобиколени от сенките. Високите библиотечни рафтове сякаш са политнали напред; бледите лица от старите картини ни наблюдават зорко, бдително. Мраморният бюст на писалището сякаш също е нащрек.

Езикът на Гаспар е залепнал, бузите му пламтят. Той целият трепери. Челото му лъщи от избилата пот.

— Какво ти е? — тихо пита Мелани.

Той звучно преглъща, едрата му адамова ябълка подскача нагоре-надолу.

— Не, нищо — шепне той, отстъпва и клати глава. — Не мога.

Сграбчвам го. Под тънката евтина материя на костюма напипвам слаба кокалеста ръка.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — питам аз с още по-твърд глас от този на сестра ми.

Той потръпва, избърсва чело с опакото на ръката си, продължава да отстъпва.

— Не тук! — смотолевя пресипнало.

Двамата с Мелани се споглеждаме.

— А къде? — пита тя.

Той вече е изминал половината коридор, мършавите му крака продължават да треперят.

— В моята стая. На шестия етаж. След пет минути.

И той изчезва. Внезапно забучава прахосмукачка и ние подскачаме стреснато. Споглеждаме се за момент. После излизаме.