Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (59)

— Не, не можах да говоря с баща ми. Не намерих сили.

— Не се обвинявай, Антоан. Така ще ти бъде още по-трудно.

Желанието да заспя ме събаря като тежко одеяло, стоварено на главата ми. Анжел ме отвежда до леглото, аз се разтапям в нежните й ръце, тези грижовни почтителни ръце, които всекидневно докосват смъртта. Потъвам в неспокоен сън, все едно пропадам в бездънно мътно море. Странни образи ми се явяват: майка ми в червеното палто, коленичила на релсите срещу приближаващия влак, баща ми, с неговата отдавна изчезнала щастлива усмивка, се катери по стръмен заснежен планински връх, с обгоряло от слънцето лице, Мелани в дълга черна рокля се носи по повърхността на черен басейн, с разперени ръце и кацнали на носа й слънчеви очила, и аз — крача през гъста непроходима гора, босите ми крака газят в кална земя след пъплещи насекоми.

Когато се събуждам, вече е утро и в първия миг панически се питам къде съм. После си спомням. В дома на Анжел. В нейната забележително преустроена къща от деветнайсети век, която някога е била малка детска градина. Намира се край речен бряг в сърцето на Клисон, този чудат старинен град близо до Нант, за който не бях и чувал, преди да я срещна. Бръшлян по гранитните стени, два четвъртити комина, стърчащи над покрива, приканваща, опасана със зидове градина, някогашната площадка за игри на децата. Лежа в удобното легло на Анжел. Нея я няма. Мястото до мен е студено. Ставам и тръгвам, босите ми стъпала шляпат надолу по стълбите. Посреща ме апетитният аромат на кафе и препечен хляб. Бледа лимоненожълта светлина нахлува през прозорците. Градината отвън е покрита с тънък слой скреж като глазура върху торта. От мястото си мога да зърна само върховете на руините, където някога се е издигал средновековният замък на Клисон.

Анжел седи на масата, обгърнала с ръце едното си коляно, и задълбочено чете някакви документи. Отвореният й лаптоп е наблизо. Приближавам се и виждам, че изучава медицинското досие на майка ми. Тя вдига очи и по кръговете под тях отгатвам, че не си е доспала.

— Какво правиш? — питам аз.

— Чакам те. Не исках да те будя.

Тя се изправя, налива ми кафе и ми подава чашата. Забелязвам, че е облечена с обичайните черни джинси, ботуши и черно поло.

— Изглежда, не си спала много.

— Прочетох медицинското досие на майка ти.

Нещо в начина, по който го казва, ме кара да я погледна по-внимателно.

— Откри ли нещо?

— Да — отвръща тя. — Недей да стърчиш, Антоан.

Сядам до нея. В кухнята е топло и слънчево и след неспокойния сън със стряскащите ярки видения ми се струва, че не бих понесъл нови тревоги. Опитвам се да се стегна.

— Какво забеляза?

— Не съм лекар, както чудесно знаеш. И все пак работя в болница, всеки ден виждам смъртта. Чета и медицински картони, говоря с лекари. Прегледах досието на майка ти, докато ти спеше. Водих си бележки. Поразрових се и в интернет, пратих имейли на мои приятели лекари.

— И? — питам аз, неспособен и кафето си да преглътна.

— Майка ти е страдала от пристъпи на мигрена в продължение на две години преди смъртта си. Не били много чести, но затова пък не минавали бързо. Ти спомняш ли си?

— Няколко случая, струва ми се. Трябваше да лежи на тъмно, доктор Дардел идваше да я преглежда.

— Няколко дни, преди да почине, е имала мигрена, лекарят я е посетил. Ето, тук е записано.

Тя ми подава фотокопие на бележка. Разкривеният почерк на доктор Дардел. Вече го разпознавам. Това е последният запис в неговите бележки преди смъртта на Кларис. „7 февруари 1974 г. Мигрена, гадене, повръщане, болки в очите. Двойно виждане.“

— Да, познато ми е. И какво?

— Какво знаеш за мозъчните аневризми, Антоан?

— Ами аневризмата е като мехурче, малка подутина, която се образува по повърхността на мозъчна артерия. На това място стената на съда е много тънка в сравнение с нормалната артерия. Най-опасно е да не се спука тази изтъняла стена.

— Дотук ти е ясно. Това е добре.

Тя става да налее още кафе.

— Защо ми задаваш тези въпроси?

— Защото според мен има голяма вероятност майка ти да е починала от спукана аневризма.

Поглеждам я смутен. Накрая все пак успявам да попитам:

— Смяташ, че не е имало физически сблъсък с Бланш?

— Ще ти опиша как предполагам, че се е случило. Когато ме изслушаш, ти сам ще решиш дали да го приемеш. И ще повярваш в онова, което ти се струва достоверно.

— Смяташ, че преувеличавам? Че си въобразявам? Или че изпадам в параноя?

Тя слага помирително ръка на рамото ми.

— Не, разбира се. Не бързай да се ядосваш. Баба ти е била злобна кучка и хомофоб на всичко отгоре. Но въпросът не е в това, не ме прекъсвай, моля те. Връщаме се на седми февруари седемдесет и четвърта. Доктор Дардел преглежда майка ти на авеню „Клебер“. Тя има тежка мигрена. Не може да стане от леглото, не понася светлината. Той й предписва обичайното лекарство и един ден по-късно симптомите отшумяват. Или поне той така си мисли. Така си мисли и тя. Такова е всеобщото убеждение. Лошото при аневризмата е, че тя може да набъбне, много бавно, но необратимо, и може би при майка ти тази аномалия е била налице от известно време, никой не е знаел, но тя е била причина за спорадичните пристъпи на мигрена. Когато аневризмата набъбне, преди да се спука, преди да прокърви, тя оказва налягане върху мозъка или места в близост до мозъка като например оптичния нерв, лицевите или шийните мускули. „Мигрена, гадене, повръщане, болки в очите. Двойно виждане.“ Ако доктор Дардел е бил по-млад и може би малко по-енергичен, при тези симптоми веднага би изпратил майка ти в болница. Мои двама приятели лекари потвърдиха в имейли това предположение. Може би доктор Дардел е имал натоварен график през този ден, може би мисълта му е била ангажирана с други неотложни въпроси, може би не е забелязал нищо обезпокоително. Но аневризмата в мозъка на майка ти така или иначе е нараствала, набъбвала е. И на дванайсети февруари седемдесет и четвърта, няколко дни след последния преглед, тя се спуква.

— Опиши ми как точно е станало според теб.

— Случило се е в присъствието на баба ти, същата онази сутрин на дванайсети февруари. Историята е същата, майка ти облича червеното палто и тръгва пеша към авеню „Анри Мартен“. Но тя може би не крачи толкова бързо, защото изобщо не се чувства добре. Все още й се гади, може би дори е повърнала сутринта. Главата й е замаяна, стъпва несигурно. Може би, и то с голяма вероятност, усеща врата си схванат. Но тя държи да се срещне лице в лице с баба ти и смята, че неразположението е признак на отшумяващата мигрена. Тя не се тревожи за здравето си. Много повече се тревожи за Джун. И от предстоящата среща със свекърва си.

Заравям лице в ръцете си. Непоносима е мисълта как майка ми мъчително крачи по авеню „Анри Мартен“ въпреки болката, ръцете и краката й тежат като олово, но тя е решена да се изправи срещу Бланш като храбър малък войник, отправил се на битка.

— Слушам те.

— Нататък историята продължава подобно на твоята версия. Гаспар отваря вратата, може би забелязва пепеливия цвят на лицето й, тежкото й дишане, но тя има една цел: конфронтация с Бланш. Може би баба ти също е забелязала нещо, необичайната бледност на Кларис, заваления й говор, неспособността да стои на краката си, сякаш е пияна. Разменените думи са както в твоя разказ, Бланш размахва снимките, доклада на детектива, а Кларис заявява, че няма да отстъпи, отказва да спре да се вижда с Джун, държи на любовта си. И после се случва необратимото. Изневиделица. Като гръм от ясно небе. Пристъп на неописуема болка. Като точен удар, нанесен право в тила й. Кларис залита, вдига ръка към челото си и пада като покосена. Може би наистина си удря главата в ръба на масата, но тя вече е мъртва. Баба ти нищо не може да направи. Лекарят също е безсилен. Още когато пристига, той е наясно. Проумява, че е допуснал грешка, като не я е пратил в болница няколко дни по-рано. Навярно до края на живота си не е спрял да се обвинява.

Сега разбирам защо Лоранс Дардел се смути от желанието ми да получа досието. Като лекар тя лесно е отгатнала, че баща й е допуснал небрежност.

Анжел сяда на коленете ми, което не е лесно, като се има предвид колко е дългокрака.

— Това помага ли ти изобщо? — меко пита тя.

Обгръщам тялото й, намествам брадичка в ямката при ключицата й.

— Не знам. Най-много боли от неизвестността.

Тя ме гали по косата.

— Когато се прибрах от училище в деня, в който баща ми се застреля, не намерих бележка. Нищо не беше оставил. Това ни подлуди. Майка ми дълго не можа да се съвземе. Тя почина преди няколко години, но малко преди да издъхне, ми призна колко мъчително било да не знае защо се е самоубил, толкова години да не намира отговор на този въпрос. Не е имало друга жена. Нито финансови затруднения. Нито болести. Нищо.

Притискам я към себе си, представям си тринайсетгодишното момиче, което първо открива мъртвия си баща. Без бележка. Без обяснение. Потръпвам.

— Така и не разбрахме. И се наложи да живеем с неизвестността. Аз се научих. Не беше лесно, но смятам, че успявам.

Бавно ми просветва, че точно това ще се наложи да направя и аз.