Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (48)

Личната секретарка на Парембер е грамадна жена на име Клодия, която крие тлъстите си меса под издута черна рокля с кройката на расо. Разговаря с мен снизходително, по един дразнещо мазен начин. Още в ранното утро в понеделник тя ме погва по телефона, решена да ме изтормози, докато не бъде завършен Куполът на мисълта. Общо взето, проектът има одобрението на Парембер, но изпълнението му се отлага за пореден път заради един от моите снабдители, който закъснява с доставката на поръчаните от мен специални фосфоресциращи пана, които оформят купола отвътре. Всеки друг ден или просто в друг момент най-покорно щях да оставя тази жена да се наприказва, преди да се споразумеем. Само че ми е дошло до гуша. Представям си пожълтелите й зъби с налепи от кофеин, плътния мъх над горната й устна, парфюма с прекалено острата миризма на пачули, писъците й, които напомнят Моцартовата Царица на нощта, и моето нагнетено отвращение, раздразнението и гневът мощно избиват през клапана като силно нагрята тенджера под налягане. Толкова хубаво ми става, почти като след секс. Чувам как в съседната стая Флоранс изхълцва.

Трясвам слушалката на телефона. Време е за една бърза цигара на двора. Навличам си палтото. Но телефонът ми звъни. Мелани.

— Бланш е мъртва — съобщава тя с равен тон. — Починала е тази сутрин. Соланж току-що ми се обади.

Оставам равнодушен към новината. Не съм обичал Бланш, докато беше жива. Тя няма да ми липсва. Ненавистта, която изпитах край леглото й в събота, още бушува в мен. Но все пак тя е майка на баща ми, не мога да не се безпокоя за него. Трябва да му се обадя. Също и на Соланж. Вместо това излизам да изпуша моята цигара на студа. Замислям се за трудните дни, които предстоят във връзка с наследството на Бланш, и как ще се спречкат Соланж и баща ми. Ще стане грозно. Това вече се случи веднъж преди две години, а тогава тя беше още жива. Останалите бяхме държани настрана. Никой не ни и каза, но ние знаехме за конфликтите и сложните отношения между брата и сестрата. Соланж смяташе, че брат й Франсоа винаги е бил любимото дете и се е ползвал с незаслужено преимущество. В течение на времето тя престана да се вижда с него. И с нас.

Мелани пита дали ще отида по-късно в дома на Бланш. Ще си помисля, отвръщам аз. Долавям някаква дистанция между мен и сестра ми — то е ново усещане, не го е имало преди, никога не съм го изпитвал. Знам, че тя е на ръба да ме упрекне за студенината ми към Бланш, та това, че не бях отстъпил в мълчаливия ни дуел с очи в събота, давайки израз на истинските си чувства. Мелани пита дали съм се обадил на баща ни. Уверявам я, че няма да забравя. И отново като че ли усещам неодобрение. Тя ми казва, че е на път към него. И начинът, по който набляга на отделни думи, намеква, че и аз би трябвало да направя същото. Веднага.

Когато най-сетне успявам да тръгна към дома на баща ми, вечерта е настъпила. Марго седи до мен, без да продумва, с нахлупени на ушите слушалки, вторачена в мобилния си телефон. Пръстите й летят по клавиатурата, набират текстови съобщения едно след друго.

Люка седи отзад, погълнат изцяло от своето нинтендо. Имам чувството, че съм сам в колата. Днешните деца са безсловесна порода.

Мелани ни отваря вратата. Лицето й е бледо и тъжно. Очите й са влажни. Тя обичаше ли Бланш? — питам се аз. Ще й липсва ли нашата баба? Напоследък почти бяхме престанали да я посещаваме. Какво означаваше тя за Мелани? Но все пак Бланш беше единствената ни баба. Родителите на Кларис бяха починали още когато тя е била съвсем малка. Дядо ни си отиде преди години, когато бяхме още тийнейджъри. Бланш е последната ни връзка с детството, затова плаче сестра ми.

Баща ми вече си е легнал. Което ме изненадва. Поглеждам часовника си. Седем и половина. Мелани понижава глас и обяснява, че бил много уморен. Има ли упрек в гласа й, или е плод на въображението ми? Питам я какво му е, но тя ме отминава, когато се появява Режин — наплескана с прекалено тежък грим върху начумереното лице. Тя ме прегръща разсеяно, небрежно, предлага напитки и крекери. Чувствам се длъжен да обясня, че Арно е в пансиона, но ще си дойде за погребението.

— Не ми говори за погребението — простенва Режин и си налива щедра доза уиски с нестабилна ръка. — Нямам желание да се нагърбвам с всичко това. Никога не съм се разбирала с Бланш. Тя никога не ме е харесвала и не смятам, че съм длъжна да се занимавам с погребението й, за бога.

Появява се Жозефин, която се държи доста по-любезно от обикновено. Целува ни поред и сяда до майка си.

— Току-що говорих със Соланж — казва Мелани с твърд глас. — Тя ще уреди всичко необходимо за погребението. Няма нужда да се тревожиш, Режин.

— Е, щом Соланж е взела всичко в свои ръце, не е нужно ние да правим каквото и да било. Нито горкият ви баща. Твърде уморен е да се срещне със сестра си в момента. Бланш и Соланж винаги са били груби към мен, все ме оглеждаха от горе до долу, защото не одобряваха как изглеждам, защото родителите ми не бяха достатъчно богати. — Режин си налива отново и ожесточено отмята глава. — Винаги са ме карали да се чувствам, сякаш не заслужавам да съм съпруга на Франсоа, сякаш не съм достойна да нося името Рей. Чудовището Бланш и нейната чудовищна дъщеря.

Люка и Марго гледат учудено. Жозефин звучно издишва. Изглежда, Режин е повече от леко пийнала. Единствена Мелани не вдига очи от земята.

— Никой не е достоен за името Рей. — Режин вече заваля думите, червилото се е размазало по зъбите й, но тя не спира. — Здраво се постараха на всички да стане ясно. Дори да си от издигнато семейство с немалко пари. Дори да си от най-почтено семейство. Нищо не е достатъчно за шибаната фамилия Рей.

Тя започва да хлипа, празната й чаша издрънчава по масата. Жозефин вдига очи към тавана, после нежно, но твърдо кара майка си да се изправи. Отработените жестове подсказват, че това се случва често. Тя отвежда плачещата Режин.

Ние с Мелани се споглеждаме. Мисля си за онова, което предстои. Запалените свещи в спалнята на авеню „Анри Мартен“, където ме очаква тялото на Бланш.

Тази вечер обаче не ме плаши гледката на безжизненото тяло. Баба ми на практика беше мъртва, когато отидох да я видя преди два дни, като изключим ужасяващите ококорени очи.

Плаши ме мисълта да се върна в онзи апартамент. Там, където майка ми е посрещнала смъртта си.