Гордън Корман
Императорският шифър (9)

Глава 9

Иззад кулисите звукът на „Птичето гнездо“ беше направо оглушителен. Барабаните приличаха на артилерийски обстрел. Многолюдната тълпа поглъщаше този насрещен огън и ревеше за още: осемдесет и една хиляди души, изпаднали в трескава превъзбуда и крещящи така, че се тресяха дори металните козирки на най-известния стадион в света.

Дан никога не беше харесвал особено Джона като човек и знаменитост. Но той определено знаеше как да възпламени публиката, макар и тя да беше многобройна и да не знаеше английски. Сипеше върху нея парчетата си така, както Зевс сипе мълнии. Въпреки това, когато се обръщаше по своя си непринуден начин към множеството, всеки от тези хора тук, общо осемдесет и една хиляди на брой, изпитваше чувството, че е на лична среща с мегазвездата. Джона направо възпламеняваше всички.

Стиснал служебния пропуск, Дан стоеше зад кулисите с бащата на Джона и с неколцина мъже от поддържащия персонал, бодигардове и музикални журналисти. Не проумяваше защо Джона се занимава изобщо с трийсет и деветте ключа. За какво ти е да ставаш най-могъщият човек на земята, при положение, че е предостатъчно да си известен? Джона си имаше всичко: пари, слава, пищящи момичета. В сравнение с това дори родът Кахил нямаше какво да предложи.

„Блекбъри“-то на господин Уизард, който стоеше само на няколко метра, засвятка като бенгалски огън и той заговори припряно.

Дан го погледна с очакване.

— За сестра ми ли е? Разбрахте ли в кой хотел е отседнала?

Наложи се да свие на фуния дланите си, за да изкрещи въпросите право в ухото на мъжа.

— Не, засега нищо за сестра ти — извика в отговор бащата на Джона. — Обадиха ми се по спешност — да ме предупредят. Феновете са проникнали в тунела пред гримьорната. От охраната казаха, че били стотици. Няма да е лесно да изведем оттук Джона. Идвайте с мен.

Той преведе Дан и бодигардовете през тежката врата с табела „Служебен вход“ на десетина езика. Сега вече наистина бяха в търбуха на „Птичето гнездо“, в проходите, които по време на Олимпийските игри никой не е успял да види по телевизията. Присвили очи срещу ослепителната светлина на флуоресцентните лампи, тръгнаха из плетеницата подземни бетонни тунели. След няколко завоя излязоха в централния коридор, където беше истинска лудница.

Там като сардини се бяха наблъскали петстотин фенове на Джона Уизард, които крещяха колкото им глас държи, с надеждата да зърнат своя идол. Носеха плакати на китайски и на английски, на които пишеше неща от рода на ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН, ДЖОНА или пък ИСКАМ ДА СЪМ ТВОЯТА ГАНГСТА, както и ГОДИНАТА НА УИЗАРД МАГЬОСНИКА. Не спираха да скандират „Джо-на, Джо-на, Джо-на!“ толкова силно, че заглушаваха дори мощните уредби на стадиона.

Бродерик и мъжете от охраната образуваха жива стена, за да спрат феновете, и Дан също застана до тях.

Едно момиче, явно по-малко и от него, му метна в лицето шепа китайски монети.

— Трябва да се срещна с Джона! Една целувчица! — изписка то.

Лицето на момичето беше с цвят на презрял домат, толкова развълнувано беше то.

Някъде от средата на навалицата хвръкна хартиено самолетче, което отскочи от главата на Дан. Той го разгъна и се засмя изумен. Върху страницата имаше розов отпечатък на устни и телефонен номер в Пекин.

Точно в този миг Ейми, Нели и издирването на ключовете сякаш бяха на милион километри от него.

* * *

Всъщност обаче Ейми и Нели бяха само на стотина метра, в края на напиращата тълпа.

— Знаеш ли, покрай това тук се събудиха разни спомени — изкрещя Нели, докато се опитваше да се промуши през морето от хора. — „Грийн Дей“ на „Фенуей Парк“, лятото на 2005 година. Изблъсках един тъпанар и успях да се вредя Били Джо Армстронг да ми сложи автограф на челото. Цял месец не си мих лицето.

— Но как ще се доберем до Джона, за да го попитаме дали е виждал Дан? — извика отчаяна Ейми. — Не виждам начин да изблъскаме всички тези хора.

Най-неочаквано подземните тунели на „Птичето гнездо“ се огласиха от възгласа на Джона:

— Лека нощ, Пекин! Вие сте върхът. Наистина!

Стадионът се разтресе от ръкопляскания. В коридора вече разгорещената обстановка направо се възпламени. Скандирането заглъхна, заглъхнаха и ръкоплясканията, плакатите се скриха. Петстотинте обезумели фенове посветиха всичките си сили на това да се блъскат.

Дан, Бродерик Уизард и мъжете от охраната отпред се мъчеха как ли не да сдържат напредващия човешки вал. Дори Джона, който където и да отидеше, се натъкваше на изпаднали в истерия поклонници, се притесни — толкова яростен беше поривът.

— Да се махаме оттук! Тези са луди!

Още преди да е стигнал до гримьорната, той се завъртя и хукна към аварийния изход.

Точно тогава Дан допусна първата си грешка. Премести поглед от навалицата към Джона. Момичето с монетите се метна на гърба на Дан и се вкопчи за главата му. Заслепен, той се олюля назад и тълпата се запромушва през отвора, зейнал в редицата мъже.

Щом множеството се раздвижи и се запровира като огромна амеба напред, Нели бутна Ейми зад себе си и също се устреми напред през блъсканицата.

Ейми тръгна след нея, като се препъваше в повалени фенове — разчиташе изцяло на гувернантката. Ако си беше направила труда да погледне надолу, вместо да търси с очи Джона, щеше да види, че за малко да настъпи брат си, когото толкова искаше да намери.

Двете с Нели прекрачиха Дан и тръгнаха след устремената напред тълпа.

— По-бързо! — изкрещя Ейми.

Нели спря като закована. Множеството се носеше с тътен по коридора към гримьорната на Джона. Но острият поглед на Нели беше вперен в аварийния изход.

— Мислиш, че е излязъл от стадиона ли? — попита задъхана Ейми.

— Човек няма как да получи автограф от Били Джо Армстронг върху челото, ако не следва инстинктите си — изстреля тя в отговор. — Идвай!

Те изхвърчаха през вратата и забелязаха, че при тротоара чака лимузина „Хамър“. Прозорецът беше смъкнат и през него вътре се виждаше не друг, а самият Джона Уизард, който пиеше вода от бутилка.

От предната седалка на автомобила изскочи бодигард, който се устреми към двете момичета, за да им прегради пътя. Но Джона го спря:

— Всичко е наред, Бруно. Малката ми е братовчедка.

Ейми не виждаше причини да разменя с него любезности.

— Случайно да ти се е обаждал Дан, Джона?

Той се престори на изненадан.

— Кой Дан, брат ти ли? Защо да ми се обажда?

Тези непринудени думи удариха като топовни изстрели Ейми в гърдите. Ако Нели не беше там да я хване, тя сигурно щеше да се свлече на мига.

— Да не се е случило нещо? — попита загрижен Джона.

Ейми се опита да отговори, но между мозъка и устата й сякаш беше станало късо съединение. Тя се беше надявала Дан да е открил някак Джона. Това си беше чиста лудост — като комарджия, който залага всичките си спестявания на едно-единствено число върху рулетката. И сега се беше разбрало, че Ейми не печели нищо…

„Няма го…“

Не се беше отделил, за да се върне след малко. Беше се загубил. Преди повече от двайсет и четири часа. Наистина беше безследно изчезнал. И Ейми нямаше никакво понятие къде да го търси.

— Разделихме се за малко с Дан — обясни Нели на Джона. — Тук мобилните ни нямат обхват и той няма как да се свърже с нас. Решихме, че е дошъл при теб, защото биеш най-много на очи.

— Логично е — кимна Джона. — Ще се оглеждам. Нищо чудно да се появи.

— Благодаря ти — успя да изрече Ейми, като се мъчеше да не се разплаче. — Знам, че не сме от един лагер, но Дан е само на единайсет години. Страната е грамадна, срещат се и лоши хора. — Тя си представи Изабел Кабра. — Някои неща са по-важни от победата.

— Така е… спор няма. — Мегазвездата плъзна поглед към изхода. — Не желаете ли, мили дами, да ви закарам? Не искам да си имам разправии, ако ченгетата повикат отряда за бързо реагиране.

Джона ги вкара в лимузината и тя потегли. Ейми и Нели тъкмо минаваха през входа за ВИП посетители в „Птичето гнездо“, когато издирваният от тях обект излезе заедно с бащата на Джона през аварийния изход.

Разминаха се с Дан за някакви си петнайсет секунди.

* * *

От китайския телевизионен канал повикаха хирург, който да зашие ужасната цепнатина, останала над веждата на Дан, след като момичето с монетите беше използвала лицето му за стартово блокче, преди да хукне презглава към гримьорната.

Джона започна да се разкайва:

— Извинявай, братовчеде. Не съм искал да се озовеш насред това развихрило се безумие. Аз съм виновен.

Дан се почука с пръст по лепенката върху челото. Обикновените простосмъртни чакаха с часове в спешното отделение да ги прегледат. Но когато си със свитата на Уизард, в два след полунощ частният лекар ти идва на крака в хотела. И да ти слагат шевове на челото се превръща едва ли не в приказно преживяване.

— Не се притеснявай — отговори Дан. — Благодаря за лекаря.

— Най-малкото, което мога да направя за теб. Виж какво, още не сме открили сестра ти, а това е последната ни нощ в Пекин.

— Заминавате ли?

Какво щеше да прави Дан без Ейми и без Джона? Дали щеше да се справи сам в този огромен чужд град?

Джона кимна.

— Имаме да ходим на разни места и да се виждаме с разни хора. Слушай сега… знам, че ще се справиш и сам. Но като твой братовчед не мога да те зарежа току-тъй в Пекин. Не е хубаво.

— Трябва да намеря Ейми.

— Така си е — съгласи се Джона. — Само че… и двамата знаем истинската причина да сме в Китай и тя няма нищо общо с разните му там телевизионни програми и турнета. Следващият ключ към загадката е някъде тук.

Ако имаше нещо, за което на Дан изобщо не му се говореше, то това бяха трийсет и деветте ключа.

— Е, и?

— Може и да не сме в един отбор, но сестра ти търси същия ключ. Ще я намериш, ако тръгнеш да го издирваш.

На Дан не му беше трудно да види истината. Той може и да се беше отказал от надпреварата, но Ейми още търсеше под дърво и камък ключовете.

— Ела с нас, братовчеде — продължи Джона. — Ще намерим заедно сестра ти. А как иначе!

Дан се вледени от подозрения. „Аз съм се отказал, но Джона не го знае. Смята, че още съм в надпреварата.“

Ами ако това беше капан, план внуците на Грейс Кахил да бъдат разделени на океани един от друг? В сравнение с ужаса да загуби сестра си крокодилите изглеждаха дребно неудобство. Просто чудесно! Ами сега?

Отново думите на Макинтайър: „Не се доверявайте на никого“.

„Да, много полезен съвет… сега съм без Ейми и без пари. Ако не се доверявам на никого, ще си остана да спя по улиците.“

Той каза на глас:

— Доста опасно е. Ако вие с Ейми подходите от различни ъгли, нищо чудно да стане така, че накрая да ни делят хиляди километри.

— Вярно е — съгласи се сериозно Джона. — Няма да те лъжа и да те убеждавам, че такова нещо не може да се случи. Но все пак има по-голяма вероятност да намериш сестра си, докато търсиш ключовете към загадката, отколкото ако се надяваш да я срещнеш случайно в град с население седемнайсет милиона души.

— Ами ако тя ме търси тук?

Звездата поклати глава.

— Ако те търсеше тук, все щяхме да я открием досега. Впрегнах не само татко, а цялата машина за пиар на Уизард. Изключено е сестра ти да е тук.

Беше логично. Защо Ейми да си губи времето и да чака Дан?

„Тя сигурно ме мрази след онова, което се случи на площад «Тянанмън».“

— Прав си, Джона. Ще остана с вас. Къде отиваме сега?

— Промяна в плана — отвърна звездата. — Предвиждаше се да разгледам Великата китайка стена, но тя може да почака. Извинявай, но не мога да ти кажа подробности, това е строго поверителна информация на клана Джанъс. Някой ден, щом и вие разберете към кой клан се числите, сами ще видите какъв строг кодекс на мълчанието трябва да спазвате.

— Ясно — рече Дан и навъсен си спомни за тайната, че всъщност са Мадригали. — И аз не съм ти казал всичко.

— И така, отиваме в провинция Хънан, на място, което се нарича храма Шаолин. Чувал ли си за него?

Дан се ококори.

— Мястото, където са въвели кунгфуто ли? Най-жестоките бойни умения, измисляни някога?

— В клана Джанъс са много запалени по това — продължи Джона. — Ами да, наричат ги бойни изкуства. Не се ограничаваме само с пастели и клавесини.

— Върхът! — ахна Дан. — Далече ли е? Как ще стигнем дотам?

— Китайската телевизия има частен самолет, който можем да използваме. Щом си се хванал с мен, всичко е първа класа.