Гордън Корман
Императорският шифър (22)

Глава 22

Теглената от як каруца скрибуцаше надолу по черния път в покрайнините на село Тингри в префектура Ксигазе. Караше съчки за подпалки, изсъхнала тор на якове за огрев и Дан Кахил.

Той слезе от каруцата и подаде на каруцаря последните си монети. Едвам дишаше в редкия въздух, краката му бяха изтръпнали и почти не го държаха. Момчето се беше озовало насред пущинака.

Но беше успял! След трийсет часа пътуване с влака, четири часа в смрадливия автобус и двайсет минути в компанията на съчките и на тора беше стигнал при площадката за хеликоптери, за която беше разказвала баба му.

Хангарът всъщност беше в стара плевня. Човек можеше да се досети само по френското знаме, което се въртеше като ветропоказател, че „Екюрей А Стар-350“ — хеликоптерът, кацнал на най-високата точка в света — е прибран в това далечно поле.

Еверест се извисяваше над Дан, докато той приближаваше плевнята. Тук този гигант беше само една от подробностите на титаничния хоризонт, но затова пък беше най-могъщият, повелителят и властелинът. Беше достатъчно да го погледнеш, за да ти спре дъхът… а и без това на тази височина човек си поемаше трудно дъх.

Дан надзърна през прозореца на плевнята и за миг усети паника. Ами ако хеликоптерът не беше там? Само това оставаше — да бие толкова път, за да разбере, че машината е на ремонт или някъде другаде.

Но не, хеликоптерът си беше тук и беше точно като на картинките, които Грейс беше показвала на Дан — футуристичен, с изчистени линии. Някой беше отворил кабината и се взираше в уредите.

„Защо ли вътре е толкова тъмно? Защо този там просто не включи осветлението?“

Дан тъкмо се канеше да почука на вратата, когато забеляза разбития катинар, увиснал на халките.

„Този тип ми краде свръхлекия вертолет!“

Без да се колебае и миг, Дан нахълта в плевнята и се метна върху натрапника. Двамата паднаха върху циментовия под и сплетени на кълбо, продължиха да се боричкат. Онзи замахна с лакът и удари Дан по устата, след което той усети вкуса на кръв. Вбесен, се пресегна и притисна длан в лицето на противника си. Беше насърчен от това, че той не беше много по-висок от него и силите им бяха приблизително равни.

Най-неочаквано Дан ревна стъписан — беше усетил как в ръката го пронизва болка.

„Ухапа ме!“

Продължиха да се борят, като се претъркулваха отново и отново, докато Дан почувства, че е притиснал лице в метална мрежа и гледа…

— Саладин!…

Противникът разхлаби хватка.

— Дан!

— Ейми!

— О, боже!

Нели пусна лоста, който се канеше да стовари върху главата на Дан.

Ейми и брат й се изправиха и се зяпнаха, сякаш виждат мираж. После се хвърлиха радостни в обятията си.

— Я по-полека! — започна да негодува момчето. — Ще вземеш да ме удушиш.

Но не пусна сестра си.

От много време Ейми се притесняваше за Дан и сега, след като напрежението се беше изпарило, сякаш остана без кости. Още малко и да се свлече на земята.

— Мислех, че съм те загубила! Точно както загубихме мама и татко!

— Защо не ме потърсихте? — промърмори Дан.

— Търсихме те, как да не сме те търсили?! Не сме спирали!

— Виж ти! Какво тогава правите тук?

— Ами явно е трябвало да дойдем точно на това място — тросна се Ейми. — Ето че се появи и ти!

— Аз видях семейство Холт по телевизията — не й остана длъжен Дан. — Стига си ми крещяла! Само да знаеш колко ми беше мъчно за теб! Мислех си, че няма да те видя никога вече! — Той огледа хангара. — И ако си ми изгубила компютъра…

Ейми се постара да си върне самообладанието.

— Изглеждаш по-висок — каза накрая, като го пиеше с очи.

— Я не изглупявай. Минали са само пет дни.

— Знам… — Гласът й трепереше. — Но много дълги пет дни. Ужасно съжалявам, Дан… — Чак сега тя разбра какво й е казал брат й. — Я чакай! Значи са давали семейство Холт по телевизията, така ли?

— Изкачват връх Еверест! — възкликна Дан. — Ей в този момент! Там горе сигурно има ключ към загадката.

Ейми се извърна отново към хеликоптера.

— Можем да ги изпреварим и да стигнем първи на върха. Нали, Нели?

— Не, не можем — отвърна натъжена гувернантката. — Съжалявам, хора, но и дума не може да става да подкарам това нещо тук. Прилича по-скоро на котешка люлка, отколкото на летателно устройство. Заради мен ще се пребием всички.

Ейми и Дан се спогледаха натъжени. Нима съдбата ги беше довела на това място в селцето в подножието на Еверест, за да осуети плановете им?

Точно тогава осветлението се включи и някой попита рязко с кънтящ глас:

— Que faites-vous ict?^[1]

Тримата се стреснаха и се извърнаха към новодошлия — нисък изпит мъж на средна възраст в пилотски комбинезон.

Срамежливата Ейми не можеше да каже и дума. За разлика от Дан.

— Трябва да се качим на връх Еверест — заяви той.

Мъжът се засмя.

— Нямам туристическо бюро. Ако искате красиви картинки, в селото се продават пощенски картички.

Ейми си върна дар словото.

— Не, той искаше да каже, че се налага да отидем на върха. Още сега.

Мъжът присви очи.

— А, значи знаете какво може хеликоптерът. Alors^[2], това е невъзможно. Напуснете незабавно плевнята.

— Ще си платим — намеси се и Нели.

Мъжът се навъси.

— По света няма хеликоптер като този. Не можете да го вземете под наем за един час, сякаш е джет на плажа.

Личеше си, че Ейми и Дан са много разочаровани. Дотук бяха успявали да намерят изход, да импровизират, да преодоляват препятствията. Сега беше различно. Имаше само един начин да се качат бързо на връх Еверест, като прескочат месеците обучение, подготовката на провизиите, аклиматизацията и катеренето. И това беше този хеликоптер. Точка по въпроса! Законите на науката и на природата не предполагаха план Б. Ако пилотът откажеше да ги закара, тогава какво?

Нели посочи сателитния телефон в ъгъла на плота.

— Може ли да се обадя на шефа си? Той сигурно ще измисли нещо.

Ейми и Дан се спогледаха озадачени. Поне доколкото знаеха, шеф на Нели беше леля им Биатрис, сестрата на Грейс, която се водеше тяхна настойница. Тя беше толкова стисната, че отказа да се охарчи за кабелна телевизия, къде ти ще плати за хеликоптер, който да ги откара на най-високия връх на света!

Пилотът беше отвратен.

— Вие, американците, си мислите, че всичко се купува с пари.

— Само един разговор — настоя Нели.

В гласа й имаше увереност и властност, каквито Ейми и Дан не бяха чували дотогава. Тяхната гувернантка им беше помагала винаги, понякога им беше спасявала и живота. Но в издирването на ключовете към загадката постоянно стоеше на заден план. Сега в нея имаше нещо различно.

— Изслушайте шефа ми — допълни Нели. — Наистина смятам, че си заслужава.

Мъжът явно се подразни, но все пак махна с ръка към сателитния телефон.

Момичето набра номера и зачака сателитът да я свърже.

— Извинявайте, господине, че ви будя. Да, знам колко е часът при вас. — Тя разказа набързо за какво става въпрос, след това подаде слушалката на французина. — Иска да поговори с вас.

Ейми и Дан загледаха напрегнато как пилотът слуша гласа на хиляди километри от тях. Очите му се разшириха, върху лицето му постепенно се изписа страхопочитание. Той не каза и дума, само върна слушалката на Нели и оповести:

— Заминаваме след десет минути.

Зае се с подготовката, а Ейми пошушна на гувернантката:

— На кого се обади?

Нели сви рамене.

— На чичо. Много е убедителен.

— Но какво каза? Подкупи ли пилота?

— Откъде да знам — отвърна гувернантката. — Не съм участвала в разговора.

Тя ги изгледа, сякаш ги предупреждаваше да не я разпитват повече. Ейми и Дан не бяха толкова глупави, че да притискат човека, уредил им да отидат с хеликоптера на Еверест. Въпреки това Ейми не се сдържа:

— Ще ни кажеш ли някога коя всъщност си?

Нели се поколеба.

— Вашата бавачка…

— Гувернантка — поправи я по инерция Дан.

Тя ги прегърна и двамата.

— И ваша приятелка — довърши изречението. Но върху лицето й, кой знае защо, се четеше вина. — Не е зле да се приготвите. Това е първият ви опит.

Пилотът помогна на брата и сестрата да облекат екипировката от гортекс, даде им ботуши и ръкавици. Дори ако не броим вятъра със скорост средно двеста километра в час, температурата на Еверест можеше да достигне минус петдесет градуса.

Следваше дихателният апарат — маски за лицето, свързани с кислородни бутилки, които бяха прикачени за гърбовете им. Оборудването беше тежко и неудобно. Дан не можеше да се отърси от усещането, че е получил лек астматичен пристъп, който обаче не му минава, а Ейми се изнерви от звука на собственото си дишане, който кънтеше в ушите й. Но не можеха да минат без това оборудване. На 8710 метра въздухът съдържаше само една трета от кислорода на морското равнище. Без кислородни маски Ейми и Дан нямаше да издържат и трийсет секунди.

Накрая пилотът ги премери внимателно на кантара. Всеки килограм беше важен в невъзможно редкия въздух и ниско налягане. Ако тежестта се увеличеше с няколко килограма, нямаше да успеят да излетят и щяха да заседнат на място, където никой не може да остане за дълго жив.

Напред излезе и Нели.

— Аз съм на ред.

— Това е прочутото чувство за хумор на американците, нали? — възкликна невярващо французинът. — Не можем да качим и милиграм повече. Тях мога да ги кача, без да рискувам живота на всички, само защото са деца.

— Работата ми е да се грижа за безопасността им! — възрази гувернантката.

— В такъв случай сте страшно неподготвена за тази работа — заяви й без колебание пилотът. — Там, където отиваме, думата „безопасност“ е напълно безсмислена. Е, ще вървим ли все пак?

— Да — отвърна Ейми с надеждата, че го е казала решително и не е проличало колко е уплашена. — В противен случай ще преотстъпим на семейство Холт ключа към загадката.

Отвориха вратата на хангара и хеликоптерът беше изтеглен на площадката. Беше толкова лек, че пилотът го издърпа сам — най-вече защото не искаше да го докосва никой друг — нямаше доверие на никого. Металите и полимерите с ниска плътност бяха толкова крехки, че „някое тромаво дете току-виж застрашило целостта на летателния апарат“.

Седалките заемаха по-малко място от коланите, с които децата бяха пристегнати. Пространството в хеликоптера беше съвсем тясно, вътре нямаше почти нищо.

Нели се извърна към поверените й деца.

— Обещайте, че нямате да правите дивотии.

Ейми и Дан бяха много уплашени, не им беше до разговори. Пък и времето за обещания беше отминало. Едва ли можеше да има по-голяма дивотия от онова, което се канеха да предприемат.

Нели отстъпи назад и витлото се завъртя в началото бавно, после все по-бързо. „Екюрей“ се издигна над Тибетското плато.

Следваща спирка: зенитът на планетата — назъбен остър връх от лед и скала на около пет километра над тях.