Гордън Корман
Императорският шифър (17)

Глава 17

Джона лежеше по корем и с едното око гледаше топлинния сензор, а с другото — Дан. Нямаше как да отрече, че момчето си беше смело, макар да бе тъпо и да не усещаше, че го използват.

„Не — поправи се Джона. — Клетото сираче. Просто не му върви — нищо повече.“ Не че Дан и сестра му се опитваха да се изкарат големи играчи. Дума да няма, Джона сам си беше извоювал успеха. Но му беше помогнало и това, че е син на Кора Уизард, която оглавяваше клана Джанъс. Още от раждането на момчето всички врати в изкуството бяха отворени за него.

„Веднъж да намериш трийсет и деветте ключа и вече няма да ти трябват връзки. Сам ще командваш парада.“

Щеше да бъде нещо като Супермен.

За през нощта повечето лампи в хангара бяха угасени и осветлението беше съвсем слабо. Дори и някой да оглеждаше редиците войници, едва ли щеше да забележи сред по-големите глинени фигури ниския слабичък Дан Кахил.

Ама че работа: да създадеш глинена войска, която да охранява мъртвец. Но като човек от рода Джанъс Джона нямаше как да не уважава дребните китайци, сътворили това чудо. То наистина беше страхотно. От мястото над изкопите, където беше залегнал, безкрайните редици войници приличаха едва ли не на публиката в концертна зала — с тази малка подробност, разбира се, че не се бяха захласнали по изпълнението.

Джона погледна екранчето. Почивката на охраната още не беше приключила, но едва ли щеше да продължи още много.

„Побързай, братовчеде…“

Той се взря с присвити очи в сензора. Хубава машинка, ала пак имаше какво да се желае. Виждаха се всички, но беше трудно да прецениш разстоянието. Джона беше почти сигурен, че мъжете от охраната са зад хангара. Върху екранчето обаче те бяха показани така, сякаш бяха точно в средата и отгоре. Други двама пазачи — по страничните пътеки, а също отзад. Движещата се и мигаща точица беше Дан. Но…

Джона се навъси. Кой ли беше онази ярка точка? Ако се намираше отзад, точката би трябвало да е в горния край при мъжете от охраната в почивка.

Подразнен, той почука с пръст по екранчето. Тъпата джаджа показваше, че точно в средата на глинената армия има още някой!

И точката на Дан Кахил се беше насочила право към него…

* * *

„Двайсет и седем… двайсет и осем… двайсет и девет…“

Дан продължаваше да върви през редиците воини и за малко да се спъне в копитото на един глинен кон. След като се изправи, все пак си одра брадичката в лакътя на стрелец с лък от редицата отпред.

Бащата на Джона твърдеше, че в началото всички тези воини са носели истинско оръжие. „Можех да остана без глава!“ Със сигурност щеше да му бъде още по-трудно да върви през тези стегнати редици, ако воините носеха остри като бръснач мечове и насочени копия.

Той се качи с усилие на могила, където още нямаше археологически разкопки. „Четирийсет и седем… четирийсет и осем… сега вече остават съвсем малко.“ Той се взря в опит да различи отпред номер петдесет и трети.

Първо видя боздугана… — тежко шипесто кълбо, прикрепено с верига към дървена дръжка.

„Някои може би още са въоръжени…“

Тази мисъл беше изместена бързо от друга: „Ако този тук е номер петдесет и трети, може би ключът към загадката е именно боздуганът!“

Той забърза нетърпеливо към него. Точно когато му направи впечатление, че фигурата е по-ниска от другите, глинен войник номер петдесет и три се размърда.

За миг Дан се вцепени от изумление. И докато дойде на себе си, боздуганът вече се носеше във въздуха право към главата му. Момчето ахна и се наведе, а смъртоносните шипове изсвистяха точно до ухото му. Лакътят на един от воините се натроши на парчета. Дланта и китката паднаха на земята.

„Вътре няма кости, няма мъртвец“, помисли си Дан, вместо да се съсредоточи върху това как да се спаси.

Нападателят вдигна оръжието за повторен удар. Макар и ужасен, Дан забеляза, че той е облечен от глава до пети в неопренов костюм, оцветен така, че да се слива с избелялата боя на глинената войска. На лицето беше с гумена маска, наподобяваща изражението на статуите. Отблизо приликата не беше голяма. Но беше невъзможно да различиш човека сред хилядите други войници.

— Кой си ти? — ужасено изхриптя Дан.

В отговор последва още едно нападение с боздугана — унищожителен удар, който се размина на сантиметри от целта. Дан усети как го пронизва болка: веригата се беше плъзнала по ръката му.

В главата му не останаха разумни мисли, освен една: „Бягай!“.

* * *

Капан! Джона се беше втренчил в екранчето, където се гонеха светещите точки на Дан и на неговия нападател. Хората от охраната още не ги бяха забелязали, но докога ли?

„Трябва да се измъкна оттук!“

В миг Джона скочи на крака и се завтече към входната врата с ключалката, която беше разтопил. Оттам през турникета към лимузината и хотела… всичко щеше да бъде наред.

Джона се закова на място. Дан! Как да го зареже в беда? „Остави го Дан! Нали го доведе, в случай че са ви заложили капан?!“

Дан беше малък, едва на единайсет години. Беше слязъл в изкопа само защото го беше пратил Джона.

„Стига де, животът е тежък. Ти си голям играч! Син на Кора Уизард! Единственият шанс на клана Джанъс в издирването на ключовете към загадката…“

Той отвори рязко вратата. Прохладният въздух навън го зовеше. Свобода, безопасност…

„Аууу!“

Джона се завъртя кръгом и след като влезе тичешком вътре, скочи долу в изкопа. Втурна се през редиците воини, като използваше топлинния сензор да го направлява.

В главата му цареше пълен хаос. „Ако ме убият в Китай, вестниците и списанията ще има да пишат и пишат!“ Тази мисъл беше изместена от друга, по-неотложна: „Дръж се, братовчеде! Идвам!“.

Джона се приближи към нападателя и за малко да се блъсне в него отзад. Охо, той беше облечен като статуите! Джона не можа да повярва на очите си. Лъже-воинът размахваше боздуган, който се готвеше да стовари върху главата на Дан.

— Ей! — провикна се Джона.

Нападателят се обърна рязко и боздуганът натроши лицето на глинения войник до него.

Дан скочи и се метна върху гърба на насилника. Вбесен, мъжът го ръгна с дървената дръжка на боздугана.

Джона се вкопчи с две ръце в неопреновия костюм и затегли с все сила. Неопренът се разкъса и отдолу се показаха платнени панталони и тениска. Мъжът замахна със свободната си ръка към него и го зашлеви по бузата така, че Джона изгуби равновесие. Свлече се и зашеметен, падна върху една глинена колесница.

Нападателят се завъртя силно и смъкна от гърба си Дан, после се извърна застрашително. Дан отново се опита да се изправи на крака, но си удари челото в глиненото копито на един боен кон. Мъжът вдигна високо над главата си боздугана, готов да го стовари със смазваща сила.

* * *

Дан изпадна за миг в пълен ужас. Щеше да умре. Беше притиснат, не можеше да се претърколи, нямаше как да спре и нападателя, който беше замахнал с все сила.

„Сила — прокънтя в съзнанието на Дан гласът на главния монах. — Твой най-голям съюзник е силата на противника.“

Точно когато лъже-воинът се надвеси над него с високо вдигната ръка, готова да нанесе смъртоносния удар, Дан срита нападателя в корема. После пусна в действие и ръцете си и се вкопчи в раздрания неопрен, така че да запрати противника нагоре и над себе си.

Беше изумен, че не се е наложило да прилага голяма сила. Точно както учителят по вушу му беше показал, Дан успя да запрати огромния нападател на пет метра надолу по редицата, а воините западаха като кегли. Мъжът се просна в безсъзнание сред отломъците.

След миг Дан и Джона се надвесиха над него. Певецът издърпа от неопреновата ръкавица дръжката на боздугана.

— Не отстъпваш на Джаки Чан, братовчеде — ахна изумена хип-хоп звездата.

— Да се махаме оттук! — изсъска другото момче.

— Чакай малко — спря го Джона навъсен.

Смъкна с рязко движение маската на пленника и го шляпна леко по лицето, така че да дойде в съзнание.

Мъжът сви неразбиращо рамене.

— Не говори.

Дан бръкна в чантичката отстрани на колана му и извади дебела пачка банкноти от по 100 евро.

— Откъде ги взе?

Джона размаха шипестата топка на боздугана, с цел да сплаши падналия противник.

— Мога да поосвежа паметта ти!

— Деца! — изпелтечи пленникът. — Момче и момиче?

— Някакво име — продължи да упорства Джона.

— Няма име! Говори като Саймън от „Американ айдъл“!

— С британски акцент?! — ахна Дан. — Кабра… заложили са ти капан, Джона!

— Не само на мен, но и на теб — поправи го звездата. — И сега са ни изпреварили, а ние сме в град, където нямаме какво да търсим, и се опитваме да отървем кожата.

— Ще им го върнем тъпкано — закани се Дан. — Но първо трябва да се махнем от това…

Млъкна насред изречението, прекъснат от най-силната аларма, която двамата бяха чували през живота си. Веднага щом тя зави, пленникът им се изправи и побягна, като подскачаше покрай редиците и смъкваше тичешком костюма си.

На Джона и Дан не им трябваше друго подканяне. Те хукнаха право към главния вход.

По пътеките вече гъмжеше от мъже от охраната. Лъчите на електрическите им фенерчета се кръстосваха над изкопите. Включи се и осветлението. Двете момчета нямаше къде да се скрият.

Джона се препъна в една от фигурите и падна. Дан го изтегли да стане. Двамата братовчеди излязоха от трапа при участък, където нямаше разкопки. Сега оставаше да притичат до незаключената врата, да минат през нея и да изхвърчат навън.

Джона прескочи турникета и се озова право в ръцете на един полицай. Втори полицай сграбчи Дан.

Двамата бяха заловени.