Гордън Корман
Императорският шифър (11)

Глава 11

Никога дотогава прочутият Джона Уизард не се беше чувствал толкова объркан. Благодарение на очарованието си обикновено намираше изход от всяко положение. Но хип-хоп обаянието му — негова запазена марка — явно не действаше на монасите в Шаолин.

Дан затърси с очи най-близкия изход в храма. Добре обучените воини, майстори на бойните изкуства, имаха огромно числено преимущество. Ако играта загрубееше, те с Джона можеха да се спасят само с бягство.

Главният монах продължи:

— Ти, Джона Уизард, имаш много почитатели в монашеския ни орден. Според нас съществуват сходства между обредните ни песнопения и твоите хип-хоп парчета… нали не бъркам думата? Така да се каже, те смятаме за „върха“.

Джона се засмя от облекчение.

— Благодаря, брато. Радвам се, че намерихме общ език.

— Аз съм Ли Вучен, главен монах в шаолинския орден — представи се мъжът. — Окажи ни тази чест, ела с нас.

Монасите ги поведоха на шествие навътре в храма. Джона крачеше заедно с главния монах, а Бродерик и Дан ги следваха отзад. Вървяха през зали със съкровища на китайското изкуство, които съперничеха на Дворцовия музей в Забранения град. По-нататък в библиотеката имаше безброй лавици с дребни ръкописи. Накрая минаха през богато украсен с резба свод. Дан усети, че е станало по-студено, и разбра, че вече се намират не в сградата на склона, а вътре в самата планина. Тук нямаше туристи, щандове със сувенири, табели на десетина езика. Това беше сърцето на храма Шаолин, тайно място, до което достъп имаха само малцина избрани посетители.

Дан надзърна в огромно помещение, където неколцина монаси — явно най-добрите бойци — водеха зрелищна битка. Движеха се много бързо, но и съвсем плавно и естествено — на пръв поглед светкавичната схватка приличаше по-скоро на танц. Но това тук не беше балет. Юмручните удари и ритниците разсичаха със свистене въздуха — като куршуми. Телата се извисяваха, сякаш не съществуваше земно притегляне. Докато ги наблюдаваше, Дан си даде сметка, че в сравнение с това тук бойните изкуства, които е видял в полето пред Шаолин, са си детска игра.

Трябваше да минат няколко секунди, докато той си върне дар словото. Момчето прошепна тихо:

— Това е най-страхотното кунгфу, което съм виждал!

Ли Вучен се усмихна великодушно.

— Ние тук предпочитаме да го наричаме вушу. Думата кунгфу означават всяко умение, усвоено с дълги упражнения. Вушу се използва само за бойни изкуства. Младежът иска ли да получи урок?

Сърцето на Дан беше на път да изскочи от гръдния му кош и да изхвръкне от гърдите му.

— Аз ли? С тези хора тук? Сигурно се шегувате!

— Монасите в Шаолин не се шегуват никога — отсече невъзмутимо мъжът. — Но ако искаш, ще ти покажем някои от тънкостите.

— О, искам, как да не искам! — възкликна момчето.

* * *

По разписание автобусът за Великата китайска стена трябваше да пристигне след час и десет минути, но това явно не включваше уличното движение в Пекин. След час и десет минути Ейми и Нели още бяха на задръстената магистрала и едвам удържаха Саладин. Котаракът, порода египетска мау, проявяваше по-голям от средния интерес към угоената кокошка в ръцете на селянина върху седалката отзад.

— Жал ми е за кокошчицата — отбеляза Нели. — Няма голям избор: или нежната прегръдка на Саладин, или тенджерата на семейството. При всички положения денят й няма да приключи добре.

Ейми се беше зачела в „Пу Ий. Последният небесен син“, дебела книга с мека подвързия, която тя беше купила от книжарницата на автогарата. Но мислите й постоянно се връщаха към брат й.

— Някой не носи ли тениска с Джона Уизард отпред? — попита тя, като огледа пътеката между седалките. — Ако открием негови фенове, ще ги проследим и може би ще намерим Джона… и Дан.

— Според мен това не е автобусът с феновете — отбеляза мрачно Нели. — Прилича ми повече на автобуса с кокошките.

Всъщност още от автогарата в Пекин Нели се оглеждаше с надеждата да зърне тениски… и шапки, токи на колани, кутийки с бонбони „Пец“ и други дрънкулки на „Уизард Ентърпрайсис“. Дори от време на време се приближаваше до момичета и момчета в хип-хоп дрехи с надеждата да чуе по айпода им някое от парчетата на Джона. Засега удряше на камък.

Ама че работа — да изгубят Дан! Ейми би дала всичко да намери брат си, желанието на Нели обаче беше още по-голямо. Външно беше спокойна — нямаше смисъл да притеснява още повече Ейми. Но това бяха нейните деца, те бяха поверени на нея и едното беше изчезнало!

Е, не точно изчезнало. Дан беше с Джона, което беше за предпочитане пред това да пропадне безследно или да се озове в лапите на Изабел Кабра. Джона не беше от най-гадните усойници в рода Кахил, макар че подобно твърдение беше равнозначно на това да кажеш, че е за предпочитане да те нападне не бяла, а тигрова акула. Особено при положение, че Джона беше намислил нещо. Защо иначе да ги лъже за Дан?

Указанията, които Нели бе получила, бяха съвсем ясни:

— Важно е да намериш Дан — беше й казал гласът в другия край на пукащата линия. — Но нищо не е по-важно от издирването на ключовете към загадката.

— Говориш за единайсетгодишно дете! — беше изкрещяла тя в слушалката на уличния телефон.

— Който по една случайност е и внук на Грейс Кахил — беше допълнил гласът. — Младежът доказа, че е доста изобретателен. Имаме всички основания да смятаме, че е в състояние да се грижи сам за себе си.

Лесно му беше на него — седеше си в кабинета с ламперия по стените на хиляди километри оттук.

Изведнъж на Нели й се стори, че да държи в тайна истинската задача, с която е натоварена, е почти точно толкова изтощително, както да издирва ключовете към загадката. Тя се отпусна на седалката и притисна до гърдите си Саладин.

Чувството за вина не я оставяше на мира. Клетите деца бяха мамени още от самото си раждане: първо от родителите си, които бяха скрили към кой точно клан в рода Кахил се числят, сетне от Грейс, която не им беше казала истината за пожара. После това издирване на ключове, измислено от измамници. Какво ли лъжеше сега Джона Дан?

„И на всичкото отгоре аз — човек, на когото те се доверяват. И който би трябвало да ги пази…“

Ако трябваше да избира между възложената й задача и Ейми и Дан…

„Не изпреварвай събитията. Мисли за днешните трудности, а не какво може да се случи утре. Намери Дан. Погрижи се Ейми да не рухне съвсем…“

В края на краищата, каквато и да беше тайната роля на Нели, тя пак си оставаше гувернантка на децата. Носеше отговорност за тях. Включително за безопасността на Дан и за душевното здраве на Ейми.

„Разсейвай я с нещо.“

Тя се извърна към Ейми.

— Как е книгата? Нещо, което да ни насочи?

Момичето сви рамене.

— Пу Ий е бил от клана Джанъс, съмнение няма. Знам го този тип: разглезен, луд по изкуството, пълен егоист. Ако се вярва на това тук, след като са го изритали от престола, животът му се е свеждал до един непрекъснат пристъп на кисело настроение. Общо взето се е държал, докато са му позволявали да живее в императорския дворец. Пак е имал евнуси, които да му се кланят, и прислуга, която да изпълнява всяко негово желание. Когато е поискал да получи образование като на Запад, са повикали чак от Лондон частен учител. Той е обичал Запада… дори е взел английско име: Хенри.

— Император Хенри — каза замислена Нели. — Звучи добре. Като „Крал Ралф“^[1].

— След като са го изхвърлили от Забранения град, той го е ударил през просото. Превърнал се е в истински плейбой, в богат безделник. Да ти прилича на някой наш познат?

— Ако не друго, Джона си вади хляба, като пее — напомни Нели. — Може и да е най-големият глупак на земята, но все пак работи нещо.

Автобусът затътна и набра скорост. Отново се движеха.

— През Втората световна война — продължи Ейми — японците провъзгласяват Пу Ий за император на Манчу-Коу, някогашната Манджурия, откъдето произлиза династията Цин. Пу Ий знае, че не е нищо повече от марионетка на Япония, но иска пак да се чувства цар. И си плаща за това: след края на войната десет години лежи в затвора. Щом го пускат на свобода, до края на живота си е обикновен гражданин и работи в библиотека. Умира през 1967 година.

— Ужас — съгласи се Нели. — Голямо падение след украсените със скъпоценни камъни златни одежди. Клетият той, да падне от власт едва шестгодишен.

— Съвсем в стила на Кахил — натърти горчиво Ейми. — Стоварват ти на раменете всичко още докато си дете. В нашия род не съществува такова нещо като детство. Погълнати сме от опитите си да властваме над света.

„И аз участвам в това — помисли си Нели точно когато автобусът издрънча и пропадна в една дупка на пътя. — Тласкам децата към смъртоносна игра.“

Изведнъж й се прииска да притисне до себе си Ейми, да я увери, че всичко ще бъде наред и че някой ден и тя ще бъде момиче като всички други. „Но и това ще е лъжа.“

На глас каза:

— Значи Пу Ий е направил рисунката върху парчето коприна и я е скрил на тайния таван още преди да го изхвърлят от Забранения град. После не са го пускали да се върне и да застане начело на двореца.

Ейми провери хронологията отпред в книгата.

— Това е станало през 1924 година, когато Пу Ий е бил на осемнайсет. Той може би е усещал, че дните му в императорския дворец са преброени, и затова е написал стихотворението.

Тя го издекламира по памет:

Каквото търсиш, държиш го в ръце,

скрепено навеки от рождение,

където Земята среща небето.

Момичето сбърчи чело.

— Но какво е имал предвид?

Нели завъртя очи.

— Какво можете да имате предвид вие от рода Кахил? Поредните безсмислици за трийсет и деветте ключа.

Ейми се смръщи.

— „Държиш го в ръце“ не може да бъде друго, освен самата страница. И щом тя не е нещото, което търсим, значи ключът към загадката е другаде. „Скрепено навеки от рождение“… е, нищо не остава същото — каквото е било в мига, когато се ражда. И „където Земята среща небето“…

— Имам новина за теб — каза кисело гувернантката. — Земята среща небето навсякъде. Така стоят нещата. Където свършва Земята, започва небето. Не се заблуждавай, не сме намерили нищо.

Ейми вдигна вежда.

— Не знаем какво е искал да каже Пу Ий. Затова пък знаем кога го е казал: през 1924 година.

— Е, и?

Ейми извади от раницата на Дан лаптопа и го включи.

— Ще проверим кои са най-важните световни събития от началото на двайсетте години на XX век и може би ще разберем какво е имал предвид Пу Ий. Едно е сигурно за рода Кахил: ние създаваме новините.

На Нели не й се вярваше особено.

— Този човек се е превърнал от невръстен император в богат безделник, в марионетка на японците, във военнопрестъпник и библиотекар. Нима очакваш да откриеш нещо, което го няма в учебниците по история?

— Искам да открия връзката с Кахил — обясни момичето. — Помисли сама — в книгите и учебниците пише, че Амилия Ърхарт е искала да направи със самолета си околосветско пътешествие. Ние обаче знаем, че всъщност е издирвала ключовете към загадката. Обзалагам се, че и при Пу Ий има нещо подобно.

— Какво например?

Ейми написа в търсачката на енциклопедията в лаптопа „1924 година“.

— И така, няколко месеца след като Пу Ий е прогонен, е основан „Ай Би Ем“, на власт в Русия идва Йосиф Сталин…

Не за пръв път Нели се изуми колко блестяща е логиката на момичето. Надзърна през рамото му към екрана.

— Гърция е станала република… о, иска ми се да отида там. При островите, баклавата…

Тя замълча: автобусът беше изкачил билото. През последния половин час местността наоколо ставаше все по-хълмиста, а наклоните — по-стръмни. Най-неочаквано пред тях изникна Великата китайска стена.

Ейми ахна. Древното съоръжение се простираше и в двете посоки през склонове и долини, докъдето поглед стига. „Шест хиляди и четиристотин километра — помисли си Нели. — Все едно да тръгне от Бостън, да стигне до Сан Диего и после, след завой наляво, до Мексико Сити.“

— Виждала съм я на снимки — каза изумена Ейми, — но на живо…

Дори Саладин откъсна поглед от кокошката на задната седалка и се извърна към прозореца и огромното съоръжение, което надвисна над тях, след като автобусът се приближи.

Нели взе от коленете на Ейми компютъра и пусна в търсачката „Великата китайска стена“ — от време на време местеше поглед от изображенията върху екрана към истинската стена, от която спираше дъхът. Единственото сътворено от човек съоръжение, което се виждаше от Космоса. Навремето са го охранявали над един милион души.

По време на строежа му, ако някой е умирал, са вграждали тялото му направо в самата Стена. Никой не знаел колко трупа има между камъните и хоросана, но според някои в нея били зазидани три милиона души.

Стената представляваше гледка като никоя друга по света: уникална заради възрастта си, заради историческото си значение и най-вече заради невъобразимата си дължина.

Сърцето на Нели се сви. Да намериш на такова място някого — пък бил той и знаменитост като Джона Уизард — беше все едно да търсиш във Вселената песъчинка.