Гордън Корман
Императорският шифър (15)

Глава 15

Великата стена.

Когато я видя от автобуса, Ейми не успя да прецени колко е огромна. Била е построена за защита от монголците и сега опасваше като лента огромната северна граница на Китай.

Докато се разхождаше из укрепленията в участъка Бадалин, Ейми разбра защо дори пълчищата на монголците не са дръзвали да нападнат това място. Като начало Стената беше дебела — в горния си край — широка колкото всекидневната в жилището им у дома в Бостън. Това означаваше, че китайците са могли да разположат там войници. През шестстотин-седемстотин метра имаше кули. Те служели за наблюдателници, за казарми, за оръжейници и складове за хранителни продукти. Защитниците са могли да живеят вечно на Стената.

Освен това тя беше висока — при Бадалин най-малко десет метра. И да я е нападнела някоя войска, войската е трябвало да я изкачи с масиран обстрел от стрели и нажежен катран.

„Дан трябва да я види на всяка цена“, каза си Ейми. Брат й умираше за стрели и нажежен катран. Но тя се замисли за него не само заради военната история на Стената. Почти не минаваше минута момичето да не се сети за грозната караница на площад „Тянанмън“.

А сега Дан беше изчезнал. Е, не точно изчезнал вдън земя. Ейми знаеше с кого е, макар и да нямаше представа къде е.

В съзнанието й изникна неприятен спомен — мътната картина на слузесто туловище с шипове отгоре и с дълга опашка на влечуго. Петметров крокодил, видян на лунна светлина в Нил.

Джона Уизард не беше човек, на когото можеш да се довериш. Никой в рода Кахил не заслужаваше доверие.

Ейми не беше виждала брат си от два, че и повече дни. Най-дългата им раздяла от деня, когато майка им беше донесла от родилния дом малкото глупаче и то беше съсипало живота на Ейми. Чак сега тя започна да проумява, че без Дан за нея живот няма.

Върна се в мислите си към погребението на баба им — деня, когато двамата с Дан за пръв път бяха научили за трийсет и деветте ключа. Бяха се включили в издирването им от уважение към паметта на Грейс, но след като то ги беше отвело в Париж, и двамата вече вярваха, че надпреварата е най-важното нещо под слънцето.

С всеки изминал час Ейми се убеждаваше все повече, че ако не успее да си върне Дан, цялата тази история не означава абсолютно нищо.

„Къде си, Дан? Аз ли съм виновна? Толкова ли си ми сърдит, че няма да се върнеш никога?“

Спомни си точните му думи: „Мразя те!“. Какво по-ясно от това?!

Не можеше да го вини, че я мрази заради онова, което е казала за майка им и баща им. По някакъв странен начин Ейми едва ли не се гордееше, че, обратно на нея, Дан ги е защитил.

Да изпитва облекчение, че родителите им са мъртви. Дори това, че си е помислила такова нещо, вече беше като визитна картичка, на която пишеше МАДРИГАЛ.

— Не мога да те пусна долу, Саладин, престани да молиш — промърмори раздразнено Нели. — Виж колко много хора има! Ще се изгубиш.

— Мъъър — възнегодува Саладин.

Колко много хора! Ейми потрепери. Меко казано! Оказа се, че освен техния има още стотици автобуси. Туристите се бяха струпали при централния паркинг като напаст от скакалци сред екскурзоводи, продавачи на сувенири и мъже от охраната. Ами стоката! Стената сигурно щеше да изглежда като непокътнато древно чудо, ако наоколо не беше изложена толкова много стока, че с нея можеха да се напълнят петдесет мола: хартиени изрезки с какви ли не размери — от пощенска картичка до огромни стенописи — сувенири от орехови черупки, картинки от мидички и пера, копринени хвърчила, играчки, фигурки, хиляди кутии с китайски пъзели. Някои от изложените неща бяха красиви произведения на народните занаяти, други бяха евтини дрънкулки. Навсякъде се бяха скупчили пълчища купувачи, наредили се на опашки с кредитните си карти или с шепи, пълни с юани. В сравнение с блъсканицата тук площад „Тянанмън“ изглеждаше празен. Ейми беше като замаяна. Единственото, което й помагаше да се съсредоточи, бяха думите, повтарящи се като припев в главата й: „Джона привлича тълпи… намериш ли Джона, ще намериш и Дан…“.

Но засега в тълпите имаше само туристи, дошли да разгледат забележителностите, а не фенове на Уизард. Тук Великата стена привличаше повече хора, отколкото младите магнати — пък били те прекрасният и прославен Уизард.

Нели се взря над парапета към обагрените в мораво планини, които сякаш нямаха край.

— Страхотно! Оттук ще видиш настъпваща армия на трийсетина-четирийсетина километра. Сигурна ли си, че тези императори са били от клана Джанъс? Това място приляга по-скоро на Лусиан.

Ейми поклати глава.

— По онова време не е имало нито Лусиан, нито Джанъс. Строежът на Стената е започнал две хилядолетия преди да се роди дори Гидиън Кахил.

Гувернантката я погледна с крива усмивка.

— Забравих, че на планетата все още има неща, на които вие от рода Кахил не сте сложили ръка. — Слънцето вече се беше снишило на небето и тя трябваше да присвие очи, за да види следващата кула. — Там май има голяма тълпа. Може би е божият дар за хип-хопа.

Ейми кимна, но не каза нищо. За нея залязващото слънце значеше само едно: цял следобед бяха обикаляли Стената, а от Джона и Дан нямаше и следа.

Двете хукнаха покрай древните бойници, които се изкачваха мъчително нагоре. Нели пусна Саладин на земята, който, щастлив, че може да се поразтъпче, заподскача до тях. Задъхани, те се присъединиха към ордата, струпала се пред кулата — бразилска туристическа група.

— Джо… Джо?…

Този път Ейми пелтечеше не само заради многото хора, а и защото беше останала без дъх.

— Джона Уизард — довърши вместо нея Нели, като грабна отново на ръце котарака. — Виждали ли сте го?

— Уизард ли? — оживи се екскурзоводът. — Тук ли е? Чел съм на племенниците в Сао Паулу приказките „O Filho da gangsra“^[1].

Нели беше направо отвратена.

— Където и да отидеш, когото и да срещнеш, все изниква тоя Джона.

— Но когато той наистина ти трябва, го няма никъде — допълни Ейми — едвам намери сили да вдигне очи от плочника.

Гувернантката долови в гласа на момичето безнадеждност.

— И така — заяви тя, решила да поеме нещата в свои ръце. — Уморени сме. Време е да признаем, че днес няма да намерим Дан. Трябва да измислим къде ще нощуваме, за да се освежим и утре сутринта да продължим издирването.

Ейми издаде брадичка.

— Не! Не тръгвам оттук без брат си.

— Бъди разумна. Скоро ще се мръкне. Ако умрем от умора, вероятността да се доберем до Дан няма да стане по-голяма. Имаме нужда да си починем и да хапнем. Не сме яли от закуска. Знаеш колко кисел става Саладин, когато е гладен.

Котаракът добави към разговора едно жално „мъър!“.

— И без това преяжда — избухна Ейми. — Пресен червен луциан, скариди в тесто… какво ще хапне сега — черен хайвер ли? Нямаме време за почивки. Знае ли човек какво причинява точно сега Джона на Дан? Ако му навреди по някакъв начин, ще го удуша с двете си ръце, така да знаеш!

Тя затаи дъх, стъписана от нотките на насилие в гласа си и още по-лошо — от това, че наистина го мисли. Дали Мадригалът в нея не избиваше на повърхността? Обикновените хора подмятаха съвсем нехайно, че щели да удушат някого, но изобщо не го мислеха. При Мадригалите беше различно. Мадригалите убиваха.

— Имаме толкова притеснения — промърмори вече по-спокойно Ейми, — извинявай, но няма да зарежа всичко само защото Саладин е малко гладен. С тези тлъстини по него може да изкара цял месец. Последното, което му трябва, е пак да яде.

Един турист на няколко метра от тях разгърна сандвич със сардина. С „мъъър!“, което всъщност прозвуча като боен вик на излязъл на лов американски рис, котаракът, порода египетска мау, се отскубна от хватката на Нели. Понеже не беше свикнал сам да си лови храната, се изстреля така, че подмина сандвича и се плъзна по парапета в края на Стената, после изчезна зад него.

Ейми и Нели се разпищяха едновременно.

Втурнаха се към ръба на стената и погледнаха надолу, ужасени какво ли ще видят.

Домашният любимец на Грейс Кахил стоеше долу, на десет метра от тях, на мястото, където войските на нашествениците са били спирани и избивани. Беше навирил високо опашка и от възмущение беше настръхнал. Нададе „мъър“, с което им се скара, както никой друг дотогава.

— Знаеш ли — подхвана с треперлив глас Ейми, — май наистина не е зле да отидем да хапнем някъде и да намерим хотел за през нощта.