Гордън Корман
Императорският шифър (7)

Глава 7

Първо се появи главоболието и то беше ужасно — туптене зад дясното му око, което не искаше и не искаше да спре. Цялото помещение сякаш туптеше заедно с болката — или не! Може би болката туптеше с помещението. Какъв беше този шум?

И защо леглото му се движеше?

Той седна рязко и за малко да падне от конвейера на фабричния под дванайсет метра надолу.

„Ама че…“

Сега вече си спомни всичко: как Кабра са го отвлекли, как са го разпитвали и упоили с хлороформ. Явно го бяха зарязали тук, в една от фабриките, благодарение на които Китай се беше превърнал в промишлено сърце на света!

Дан се огледа. Зад и пред него на конвейера имаше големи плоскости шарена пластмаса. На около десет метра плоскостите падаха върху хопер, който захранваше с тях грамадна машина за щанцуване. Колкото повече се приближаваше Дан, толкова по-силен ставаше шумът, докато накрая имаше опасност от него да му изпадат кътниците.

Цялата му замаяност се стопи за миг.

„Ей сега ще ме превърнат в играчка, която ще продават скъпо и прескъпо в «Уол март»!“

Единственият начин да се махне от лентата беше да скочи от конвейера, висок колкото четириетажна сграда. И да извикаше за помощ, в този шум нямаше да го чуе никой. Трябваше да намери начин да спре конвейера!

Дан се изправи бързо и хукна в посока, обратна на движението на лентата. Срещнеше ли по пътя си пластмасова плоскост, я пъхаше под конвейера с надеждата да го спре. В началото не се получаваше, но Дан нямаше намерение да изпада в отчаяние. Огромната машина нямаше да остане никога без пластмаса. А Дан нямаше да остане никога без сили, които да използва, за да спира конвейера.

„Освен ако не искам да се озова в търбуха на машината!“

Щом усети първото разклащане, беше толкова насърчен, че ускори усилията си. После се появи миризмата на изгоряла гума и не след дълго Дан трябваше да внимава къде стъпва върху наклонената лента. Всичко наоколо потъна в дим и се включи автоматичната противопожарна система, която запръска вода. След миг конвейерът изскърца и спря, а машината за щанцуване заглъхна.

Дан тъкмо да извика „ура“, когато десетки фабрични работници тръгнаха да се катерят по скелето отстрани на конвейера към него.

Сега, след като лентата беше спряла, Дан видя, че може да слезе само по машината за щанцуване. Отстрани на металното съоръжение имаше система от стъпала и ръкохватки за работниците по поддръжката. Дан се втурна към края на конвейера и се спусна при един метален обръч. Сега вече имаше чувството, че стои пред каменната стена за катерене в общинския център у дома в Масачузетс: просто трябваше да намери къде да стъпи и за какво да се хване.

След като скочи на пода, беше на път да се спъне в палетата, върху която на купчина беше наслагана готовата продукция на фабриката: механизирана дръжка на близалка с фигурка в основата. Цялото това оборудване, всички тези работници, целият грамаден производствен комплекс били за някакви си близалки. Ужас!

Дан взе една и за малко да си глътне езика, фигурката беше не на друг, а на братовчед му Джона Уизард от рода Кахил, звезда от телевизионно риалити, хип-хоп магнат и съперник в надпреварата за трийсет и деветте ключа. Беше нещо обичайно ухиленото лице на Джона да се появява по плакати, списания, кукли, кутийки за бонбони „Пец“ и за закуска, а сега по механизирани дръжки на близалки. Този тип те преследваше навсякъде.

Дан натисна копченцето в основата. Близалката се завъртя, а пискливият глас на Джона оповести:

— Какво става тук, а?

Оказа се, че точно заради тези записани думи Дан си е намерил белята. За ръката го сграбчи ядосаният началник на цеха. След няколко секунди момчето беше заобиколено от малко воинство раздразнени фабрични работници, които му се разкрещяха на китайски.

Дан си близна от близалката и се опита да изглежда така, сякаш е турист, който просто минава оттук.

— Мммм… грозде. Любимата ми близалка.

Началникът на цеха заговори със силен акцент на английски:

— Какво момче прави? Чупи всичко!

— Проверете конвейера в горния му край — посъветва го Дан. — Лентата е заседнала леко. Случва се често, нали?

— Не се случва никога! — кресна началникът. — Разваляш чудесната работа в деня на много важно посещение!

— Какво става тук, а? — чу се отново гласът на Джона Уизард.

Дан погледна вторачено дръжката на близалката в ръката си. Не беше натискал копчето…

Разяреното множество се отдръпна и отиде да наобиколи новодошлия.

Дан зяпна смаян. Истинският Джона Уизард от кръв и плът беше дошъл да разгледа фабриката, където се произвеждаха неговите близалки. Нищо чудно, че Иън и Натали Кабра бяха оставили Дан точно тук. Така предупреждаваха не само него, но и Джона. Той си припомни думите на Натали: „Ние сме навсякъде…“.

Хип-хоп звездата се ококори от изумление, щом зърна Дан. Баща му, който не се отделяше нито за миг от сина си и стоеше на половин крачка зад него, се зае да пише на „Блекбъри“-то имейл.

— Господин Уизард! — възкликна началникът на цеха. — Хиляди извинения. Този малък негодник счупил машина…

— Споко, мой човек. — Джона успяваше да съчетае уличния жаргон с непукистка, почти приятелска непринуденост. Най-прочутата хип-хоп звезда на света. — Това момче ми е братовчед. Казах му да ме чака тук. Аз съм виновен.

Дан въздъхна от облекчение, но и присви очи. Последния път, когато двамата с Ейми бяха видели този калтак Джона, той ги беше изоставил на остров насред Нил, където гъмжеше от крокодили.

— Къде са сестра ти и бавачката? — попита Джона.

— Гувернантката — поправи го другото момче. — Ние… ние се разделихме.

Джона сви рамене.

— Не се притеснявай. От Китайската телевизия ни дадоха лимузина да се придвижваме с нея, докато сме в града. Ще кажа на шофьора да те върне в хотела. — Той забеляза, че от притеснение Дан е поруменял. — Ясно. Изгубил си се и не знаеш къде да ги намериш.

— Мога да се грижа сам за себе си — заяви Дан.

— Не се и съмнявам — съгласи се Джона. — Но защо да го правиш? Роднини сме. Ще ти помогна.

— Както ми помогна в Египет ли? — отвърна Дан.

Звездата се смути.

— Кофти ми е, че постъпих така. Не беше хубаво, но наистина не съм искал да ви убивам. Исках само да ви позабавя.

— И да ни превърнеш в храна за крокодили.

— Няма такова нещо. Знаех, че вие със сестра ти все ще се справите с няколко крокодила. — Джона се взря с лицето на Дан, който очевидно беше нащрек, после се обърна към баща си. — Татко, помоли нашите хора да проверят по всички хотели къде са отседнали Ейми Кахил и… и…

— Нели Гомес — помогна му Дан.

— Няма страшно, братовчеде — започна да го успокоява Джона. — Ще ги намерим. А дотогава, хайде с нас!

Дан се замисли. Съмняваше се Ейми и Нели да са още на площад „Тянанмън“, а нямаше представа къде са отседнали. „Точно сега е по-вероятно да ги открие господин Уизард, отколкото аз…“

Пръскалките на противопожарната система вече бяха изключени, а работниците поправяха конвейера. Дан реши да разгледа заедно с Джона фабриката — и двамата си близваха от близалките с механизирани дръжки.

След обиколката се качиха на огромния „Хамър“ на Джона и отидоха в мамутския търговски център „Луфтханза“.

Щом продавачите видяха световната звезда от телевизионната риалити програма, магазинът затвори и всички в него: и клиенти, и служители, се наредиха на опашка, за да вземат автограф, да се възползват от привилегията да се ръкуват с Джона и да се снимат заедно със своя кумир. Някои дори се опитаха да изтананикат хитовете му.

Накрая Джона дръпна щепсела на срещата.

— Благодаря. Признателен съм ви за любовта. Но точно сега съм дошъл да търся най-готините дънки в Китай. И тениски. Покажете ми най-щурите от последните модели. — Той се извърна към Дан. — Кой номер носиш, братовчеде?

Момчето се изненада.

— Не мога да си позволя да купя нищо от такъв магазин.

— Няма да плащаш ти — увери го Джона. — Щом си със семейство Уизард, трябва да изглеждаш както приляга на човек, който се движи със семейство Уизард.

Дан се поколеба. Дали това не беше подкуп?

— Не знам кога ще мога да ти върна парите — подхвана той предпазливо.

— Няма страшно. Подарък е, задето ти причиних онова с крокодилите. А щом намерим и сестра ти, вече ще бъдем квит.

Когато излязоха от търговския център, Дан се беше издокарал с дизайнерски дънки, които струваха повече и от плазмен телевизор, с маратонки с автограф на Яо Мин и с тениска с коприна отпред, каквито били пуснати в ограничено количество — продавачката се кълнеше, че отпред на китайски пишело „Надуй до дупка“.

Докато се качваха отново на лимузината, едно малко момиче помоли на улицата Дан за автограф. Той се позасрами, задето му е станало толкова приятно.

Джона се ухили като горд родител.

— Ето, видя ли — одобри той, щом потеглиха. — Не след дълго и ти ще се кефиш като истинска звезда.

Дан се извърна към бащата на Джона.

— Успяхте ли да откриете Ейми и Нели?

— Не са в големите хотели — отвърна Бродерик Уизард. — Но ти не се притеснявай. Из Пекин има стотици малки хотелчета. Все ще ги намерим.

Дан погледна през прозореца на „Хамъра“. Свечеряваше се. Той се запита какво ли прави сега Ейми. Дали се притеснява за него? Или смята, че си е негов проблем да се върне при нея, щом сам е решил да се разделят.

„Сигурно и досега ми се сърди. Още малко, и да й откъсна главата направо на площад «Тянанмън»… май трябваше да го направя.“

Ами Нели? Тя едва ли си умираше от щастие, че едно от поверените й деца се разхожда сам-само в пренаселения огромен китайски град.

* * *

На никой не му се излизаше за вечеря, затова хората, придружаващи Уизард, наеха главния готвач от ресторанта в хотела да дойде в огромния апартамент и да им сготви.

След това седнаха да гледат филми в частния киносалон, а през това време Джона се зае да слага автографи върху купчинка рекламни фотографии.

Дан си представи как запалени хлапета от цял свят получават писма от своя кумир.

— Наистина е страхотно, че отговаряш на всеки фен, който ти е писал.

Джона беше самото въплъщение на скромността.

— Имаше време, когато билетите за концертите ми не се разграбваха за осем минути и програмата ми се излъчваше само по кабелната телевизия. Папараците са най-гадни, но все пак са за предпочитане пред това никой да не иска да те снима. Правиш го за… за феновете. Те ти дават всичко, което имаш, пак те ти го взимат. — Той метна в ръцете на Дан един джойстик. — Играеш ли на видеоигри, братовчеде?

— И още питаш! — извика предизвикателно Дан.

Не беше играл още от погребението на Грейс.

След цяла камара ранени войници, съсечени дракони, превърнати в пара космически кораби и унищожени полицейски коли Дан и Джона седяха над джойстиковете — бяха омаломощени от единоборствата в игрите от среднощния маратон.

„Странна работа“, каза си Дан — Джона Уизард всъщност беше негова пълна противоположност. Беше богат, а Дан — без пукната пара в джоба. Беше известен, а Дан беше никой. Имаше могъщи родители, а Дан беше сирак. Джона беше подкрепян от телевизионните канали и звукозаписните компании, а също — от разстояние — от целия клан Джанъс. А Дан? Той не се беше чувствал никога толкова сам.

И въпреки това, да играе на видеоигри с Джона беше най-нормалното нещо, което беше правил от началото на надпреварата.

— Както личи, днес ще спиш при нас — каза Джона и изключи джойстиковете. — Ще намерим сестра ти утре.

Тези думи върнаха Дан на земята.

— Баща ти не я ли е намерил?

— Засега не — призна другото момче. — Тук всички компютри са с китайски йероглифи. Трудно ще разбереш как администраторите по хотелите са написали имена като Кахил и Гомес. А и мобилните телефони не вършат работа, мой човек.

— Пак можем да оставим съобщение — предложи обнадежден Дан. — Те сигурно ще успеят да ни звъннат от уличен телефон.

— Вече е направено — увери го Джона. — Ако сестра ти те търси, ще разбере къде да те намери.

Дан вдигна изненадан очи.

— А според теб не ме ли търси?

— Разбира се, че те търси, братовчеде! Изобщо не се съмнявай. Сам го знаеш. — Прочутите очи се впиха в Дан. — Ей, татко! — провикна се Джона. — Уреди на братовчеда стая. И се погрижи да не е евтина. Искам да се чувства гот, чу ли?

След малко Дан вече лежеше на копринените чаршафи в собствен хотелски апартамент и се наслаждаваше на ментовия бонбон, който беше намерил върху възглавницата. Наистина тук си беше „гот“: петзвезден хотел, дизайнерско обзавеждане, шейсетинчов плазмен телевизор. Сигурно струваше цяло състояние, но пък и Джона не си знаеше парите.

Единственото, което липсваше на Дан, беше дишането на сестра му. Вечно учестено заради кошмарите, които тя сънуваше — едва ли имаше друг човек по земята, който да се притеснява повече от нея. Тихо, едвам доловимо. Но брат й не можеше да го сбърка с друго, сякаш то беше полицейска сирена.

Ейми… дали беше добре?

„Щом отвлякоха мен, може би и сестра ми е в опасност…“

А Дан беше похитен от Иън и Натали. Малките Кабра бяха страшна напаст. Ами ако при Ейми беше отишла майка им? Изабел… убийцата…

„Я не се дръж като пеленаче. Всичко е наред. Чу какво ти каза Джона… утре ще намерят Ейми.“

Хрумна му, че точно както Кабра са използвали наемен бияч, за да го отвлекат, Уизард може би използват сладкия живот, за да направят съвсем същото.

„Но ако наистина е така, защо ще ме слагат в отделна стая, откъдето мога да духна всеки момент?“

Той стана от леглото, отвори вратата и надзърна в дългия коридор — първо в едната, после и в другата посока. Бродерик Уизард не държеше под око апартамента, докато пишеше на смартфона поредното писмо. Нямаше ги и лакеите от звукозаписната компания. Дан можеше да си тръгне когато поиска — стига да имаше къде да отиде.

Наистина ли беше толкова трудно да повярва, че Джона искрено съжалява за номера с крокодилите и се опитва да се извини?

— Не се доверявайте на никого — им беше казал в началото на надпреварата адвокатът на Грейс — Уилям Макинтайър.

Днес обаче Джона не беше проявил към Дан нищо друго, освен доброта. И преди Дан да се раздели със сестра си, тя го беше заляла с изпълнени с омраза обвинения към родителите им. Ако имаше човек, който да не заслужаваше да му се доверяваш, то това беше именно тя.

Поне според Дан Ейми сигурно беше страшно доволна, че се е отървала от него. Едва ли изобщо се беше сетила за него след площад „Тянанмън“, където той се беше обърнал и беше напуснал живота й.