Гордън Корман
Императорският шифър (14)

Глава 14

След първите триста стъпала Дан дишаше тежко. След още двеста имаше чувството, че ще се закашля и ще изхвърли белите си дробове направо върху склона на планината Суншан.

На няколко пъти покрай него с пуфтене притичваха монаси и ученици по кунгфу в оранжеви роби, тръгнали да изкачват безкрайните стъпала. Нищо чудно, че бойците в Шаолин бяха непобедими. Щом тренираха тук, сигурно можеха легнали да вдигнат храма, а с него и цялата планина.

Някъде на седемстотин и петдесетото стъпало Дан се обърка и престана да брои, а статуята на Бодхидхарма пак не се виждаше никъде. От всяка пора по тялото му се стичаше пот.

„Безценната дреха за вушу ще стане на наквасен с пот парцал!“

Дан си погледна часовника: изкачваше се вече близо час. Къде беше Брадатия Буда — на Луната ли?

Покрай него притича поредната група монаси, които този път слизаха. Във въздуха вече определено се долавяше хлад. Дан със сигурност наближаваше върха.

Стъпалата завиха рязко надясно и пред момчето изникна детският му кошмар — беше висок към шест метра. То ахна неволно. Огледа се притеснено. Нямаше монаси, които да тренират, нямаше и разхождащи се туристи. Дан беше сам.

Взря се в огромната основа, сетне плъзна очи по гънките на робата на Бодхидхарма. На камъка не се виждаха знаци или символи, дори пукнатини, където да се скрие съобщение.

„Дали не съм грешал за Брадатия Буда?“

Докато Дан обикаляше грамадата на статуята, погледът му падна върху малко светилище, построено зад нея. Влезе вътре. Навсякъде имаше китайски йероглифи, само на едно място висеше самотна табела на английски, на която пишеше ДУПКАТА НА ДХАРМА. Стрелката сочеше към отвор в камъка.

Пещера!

О, как не му се искаше на Дан да влиза вътре. Откакто бяха тръгнали да издирват ключовете към загадката, беше влизал в толкова много тунели, шахти, ями и катакомби, че му стигаха за цял живот. И в някои от тях се беше разминал на косъм със смъртта.

Но Дан, вече изкачил тази стълба към небето, нямаше намерение да се върне с празни ръце. Той застана на четири крака и пропълзя вътре. Беше тъмно и тясно, влажният въздух правеше скалата студена и мокра.

След около пет метра вече не се виждаше нищо. Дан имаше невъобразимото усещане, че е хванат като в капан: отвсякъде го притискаше древен камък, видимост — нулева. Сякаш планината Суншан го беше погълнала в търбуха си. Той се запъхтя. Астмата? Не, при задъханото дишане белите му дробове се пълнеха с въздух, но те се свиваха и се разпускаха все по-бързо и момчето нямаше власт над тях.

Какво му ставаше? Дали не беше болен?

„Получил съм пристъп на клаустрофобия!“

Затвори очи и се постара да изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Не е притиснат в тази невъобразимо тясна пролука под милиони топове твърда скала. Просто… е премръзнал.

Минаха само трийсетина секунди, но те му се сториха цяла вечност. Накрая Дан отново задиша нормално и беше готов да продължи нататък.

Докато опипваше с ръка, докосна камък и усети с дланта си трептене. След миг коляното му се удари в същото място. Виж ти! Дан се върна няколко сантиметра назад и почука с пръст по камъка. Той издаде странен звук — не като на кухо, просто… различен. „Де да имах електрическо фенерче!“ Изведнъж той си спомни, че всъщност има светлина. Не много силна, но пак беше по-добре от нищо. Дан насочи лявата си китка към камъка и натисна копченцето, с което циферблатът на часовника му започваше да свети.

Сиянието беше мъждиво, но въпреки това Дан видя изумителна гледка. Камъкът не беше от пещерата. След като огледа внимателно краищата, момчето забеляза, че те са оформени така, че да пасват на мястото.

Дан пъхна пръсти и успя да вдигне единия ъгъл. Стана лесно. Той отмести камъка и отново включи светлината на циферблата.

Плисна го въодушевлението, че е направил откритие. Дан съгледа пред себе си издълбана в камъка тайна кухина, която човешки очи не бяха виждали един бог знае откога.

Той се приближи още малко. В кухината бяха сложени останките от покрито с плесен опърпано одеяло, с което беше увито… какво ли?

Дан издърпа вързопа и се опита да го разгъне. Но не можеше да го направи само с една ръка, докато другата му е заета с копчето за светещия циферблат. Угаси часовника и запуши с камъка празната кухина. После грабна в ръце вързопа и тръгна да се връща мъчително, сантиметър по сантиметър, към изхода на пещерата. Лека-полека отново стана светло и Дан излезе навън.

Огледа набързо светилището и мястото около статуята. Още беше сам. Разгъна нетърпеливо стария плат и се взря в съдържанието на вързопа. Сбърчи чело.

Боклуци. В буквалния смисъл на думата! Делви и чаши, натрошено стъкло, всички опушени до черно и полуразтопени.

„Кой си изнася отпадъците и ги крие като нещо ценно и свръхповерително?“

Дан огледа парчетата. Това всъщност не бяха чаши, а стъкленици. А високите и тънките — счупени епруветки и може би колби. Онова там бяха скоби с овъглени гайки. Във вързопа беше загърнат не боклук, а лабораторно оборудване! И явно нещо се беше объркало, защото всички неща бяха овъглени.

Пожар. Съвсем в стила на рода Кахил! Майката и бащата на Дан, домът на Грейс, само преди някаква си седмица — братовчедката Ирина. Дан още виждаше как тя пада, а обхванатата от пламъците вила край плажа поддава и рухва. Ужасен образ, който след онази страховита нощ се връщаше като неканен гост отново и отново при Дан.

От погребението на Грейс той се беше нагледал на какво ли не. Но това беше първият път, когато виждаше човек да умира. Спомни си лицето на Ирина и неволно се запита дали и майка му и баща му са изглеждали така в последния си миг.

„Не… не мисли за това…“

Съзнанието му го върна към подземието в Париж. И стенописа с Гидиън Кахил и четирите му деца: Люк, Джейн, Томас и Катрин — родоначалници на клановете в рода Кахил. На онази рисунка също беше изобразен пожар.

Дан вдигна предпазливо с палец и показалец едно обгоряло парче. Стъклото беше дебело, на мехурчета, почти непрозрачно. Другите неща от оборудването бяха прекалено големи и груби. Сякаш бяха направени от тежък чугун, а не от неръждаема стомана или алуминий. Откога ли бяха, дали от каменната епоха?

Сърцето на Дан заби двойно по-бързо. Я чакай! Гидиън Кахил е бил алхимик! Дали тези неща не бяха от неговата лаборатория и не бяха обгорени от същия пожар, нарисуван върху изображението? Провинция Хънан беше много далеч от Европа, но пет века бяха много време, пък и родът Кахил беше проникнал едва ли не навсякъде.

Дан се зае да пресява обгорените останки с надеждата да открие нещо, което да му подскаже защо тези отломъци са толкова важни, та са пренесени от другия край на света и са скрити.

Ау! В кожата му се заби парче стъкло и той засмука кръвта по пръста си. Сякаш чу гласа на Ейми: „Казвах ли ти аз да не си играеш със счупено стъкло?“. „О, така ли? — отвърна й Дан наум. — Аз го намерих, не ти. И вече дори не участвам в издирването на ключовете!“

Погледна от високото и зърна площадката с телескопите далеч долу. Над един от тях се бяха надвесили две фигурки с размерите на мравки. Дали не бяха Джона и баща му? Дан не можеше да различи. Но те сигурно вече го търсеха.

Първото, което му хрумна, беше да скрие останките от лабораторията на Гидиън. Те явно не съдържаха ключ към загадката, но някой си беше направил труда да ги донесе тук и това означаваше, че те вероятно са важни. Човек не предаваше току-така подобни неща на клана Джанъс.

Дан се зае да увива парчетата. От скъсаното одеяло падна нещо, което се приземи със силен звук в краката му. Той се пресегна и го вдигна. Май не беше от лабораторията. Беше овално на форма, вероятно златно — не можеше да се разбере, защото предметът беше окаден. Но беше с ключалка. Дан натисна копченцето и овалът се отвори.

От вътрешната страна беше покрит с нещо като мораво кадифе. Върху него беше оставена миниатюра от слонова кост, изрисувана до най-малките подробности и вместена в богато украсена рамка.

Дан се взря в лицето на младата жена върху портрета.

Беше майка му!

Косата и дрехите й бяха съвсем различни, от друга епоха. Това тук не можеше да е Хоуп Кахил.

„Ами лицето й?“

Дан беше само на четири години, когато майка му беше загинала. Въпреки това той не беше забравил лицето й. Поне засега.

Чу в далечината гласове, които пееха в съзвучие. Поредните монаси, които тренираха на стъпалата. Дан разполагаше само с няколко кратки мига да скрие лабораторното оборудване…

Той отново погледна миниатюрата. Нея нямаше да крие. Щеше да я остави у себе си.

Пъхна портрета под ластика на бельото си, вдигна завързаното на вързоп одеяло и тръгна да слиза по стъпалата. Трябваше да го сложи някъде, където, ако се наложи, да успее да го намери. Преброи двайсет и пет стъпала — четиринайсет плюс единайсет, възрастта на Ейми плюс неговите години, и от пътеката отиде в храстите отстрани на стълбата. Намери в земята плитка яма и сложи в нея вързопа, след това го покри с камъни и нападали клони. Не беше най-доброто скривалище, но Дан трябваше да се задоволи с него.

Върна се на стъпалата точно когато пред него изникнаха един монах и трима ученици. Те го подминаха тичешком, без да се обръщат.

Дан заслиза по-бързо. Надолу не се потеше и вървеше много, много по-леко. Щеше да се спусне за още по-кратко време, ако на моменти не спираше и не се замисляше за миниатюрата под колана си. Уж беше лицето на майка му, но не съвсем.

Дан трябваше да я покаже на Ейми. Каквито и разногласия да имаха за надпреварата, сестра му със сигурност щеше да обърне внимание на това. Беше като удар от мълния.

Веднага щом стъпи на площадката с телескопите долу, Дан видя, че Джона тича към него. Баща му го следваше на няколко крачки — беше му трудно да бяга и в същото време да набира на клавиатурата текст.

— Къде беше, братовчеде? — извика нетърпеливо Джона. — Какво правеше там горе?

— Ами… — поколеба се Дан — не беше сигурен доколко откровен да бъде.

За щастие звездата бързаше много и не изчака отговора.

— Намери си дрехите и я махни тая пижама. Заминаваме.

— Къде? — попита Дан.

— Ще ти обясня в самолета. Имаме среща… с една армия.