Гордън Корман
Императорският шифър (3)

Глава 3

По време на издирването на трийсет и деветте ключа участниците търсеха ценни съкровища, а наградата беше световно господство. Ала рано или късно човек се озоваваше в някакъв си скучен музей.

„Тъжно, но истина“, помисли Дан, докато усмихнатият екскурзовод ги развеждаше из огромните зали, запълнени от пода до тавана с витрини. Само в Дворцовия музей в Забранения град имаше над триста хиляди керамични и порцеланови експоната.

— Човек може хиляда години да си яде всеки ден супата в различна купичка — пошушна Дан на сестра си.

— Това е най-голямата сбирка от произведения на изкуството, която някога съм виждала — отвърна тя възхитена, без да обръща внимание на шегата му. — Тук е по-хубаво и от бастиона на Джанъс във Венеция!

— Императорите със сигурност са били Кахил — отсъди момчето. — И те като всички в рода, без нас, не са си знаели парите.

Ейми сбърчи чело.

— Императорите са живели тук шест века. Как да разберем кое точно поколение е участвало в издирването на ключовете към загадката?

— Майка и татко сигурно са знаели — вметна Дан. — Защо иначе ще идват от Африка тук?

Тя кимна.

— Прав си. Хайде да послушаме екскурзовода. Можем да научим нещо важно.

Дан простена. Само това оставаше — някой от ключовете да е пеперуда върху старо нощно гърне. Вече знаеха какво търсят: герба от „Последният император“. Той беше някъде тук, избелял, но все още различим върху стената на някоя от сградите.

Дан си погледна часовника. Оставаха цели три часа, че и повече, до срещата с Нели, която беше взела Саладин и беше отишла да търси хотел. Едва ли щяха да приключат по-бързо. Никой от новите им телефони нямаше обхват в Китай. Двамата с Ейми бяха хванати тук като в капан с триста хиляди чинии.

— Най-напред династията Мин започва да събира колекцията, но тя е обогатена значително по време на династията Цин — обясни екскурзоводът. — Императорите от династията Цин са прочути с интереса си към изкуството, били са като обсебени от него…

— Чу ли? — изсъска Ейми.

— Какво дали съм чул?

— Били са като обсебени от изкуството. Не ти ли звучи познато?

Дан веднага се досети.

— Ония типове от клана Джанъс! Ще се откажат и от родната си майка заради една картина!

Очите на Ейми светеха от вълнение.

— Всичко си идва на мястото, Дан. Каквото и да е довело майка и татко в Китай… то е свързано по някакъв начин с рода Джанъс. С нещо голямо в него.

Брат й кимна.

— Но как ще открием герба на Джанъс, ако си губим времето с тези съдове?

Ейми се взря в подвижната радиостанция върху колана на екскурзовода.

— Ако този тук ни види, че оглеждаме и се промъкваме, ще повика охраната. Пък и не знаем къде да търсим. Забраненият град е най-големият дворцов комплекс в света. В него има над деветстотин сгради!

Дан отвори брошурата на страницата с плана на Забранения град, разпрострял се върху 485 декара.

— Мисля, че помня някои неща от филма. Стига да разбера накъде да обърна картата… — Той отвори на друга страница и се зае да я проучва съсредоточено. Имаше много силна памет, но не беше никак лесно да намери съответствията между сцените от филма и скицата, отпечатана в брошурата. — Чакай сега да видим, не-знам-какво-си на върховното не-знам-кое-си се пада ето там…

— Залата на върховната хармония — поправи го Ейми.

— Сигурен съм, че гербът на Джанъс е някъде в тази част, след не-знам-какво-си на ведрото не-знам-кое-си.

— Дворецът на ведрото дълголетие — притече се на помощ сестра му.

— Ще го намеря — реши Дан. — И така, ти само отклони вниманието…

Сестра му се притесни.

— Как да го отклоня? Нали не очакваш да правя тук цигански колела? Може да счупя нещо.

— Да — съгласи се момчето, — няма да е хубаво да оставяме тези типове тук без чинии. Не е нужно да си атомен физик, за да го направиш. Просто отиди от другата страна на групата и започни да задаваш скучни въпроси. А докато екскурзоводът ти дава скучни отговори, аз ще се измъкна.

— Добре — съгласи се тя — не се засегна особено от думите, които Дан беше употребил. Вдигна ръка. — Из… из… — „Престани!“, нареди си наум. В напрегнати мигове започваше да заеква, но сега беше важно да запази самообладание. — Извинете, откога са онези експонати… не, тези там…

Беше избрала подходящ момент. Цяла редица високи стъклени витрини деляха Дан от групата. Той с лекота се измъкна от залата. Сестра му беше много досадна, но той нямаше как да не признае, че двамата бяха доста добър екип.

„Като за Мадригали не се справяме зле“, помисли си момчето и веднага съжали.

Това не беше шега. В Африка бяха научили, че във фалшивите паспорти на родителите им всъщност стоят имената на двама прочути убийци и крадци — господин и госпожа Нудълман. Майка им и баща им — Бони и Клайд на Южното полукълбо? Не може да бъде. Съвпадение. И все пак…

Съпруг и съпруга… безпощадни убийци… Мадригали…

Само при тази мисъл раменете на Дан се смъкнаха.

Докато се измъкваше от сградата, той на няколко пъти се изгуби из лабиринта от богато украсени зали. Накрая намери една врата и излезе навън, в Забранения град. Комплексът беше много голям, с пет грамадни двореца и с още седемнайсет, които можеха да се опишат просто като огромни, да не говорим пък за близо хилядата по-малки постройки с различна форма и размери. Храмовете, паметниците и градините сякаш нямаха край. Това тук наистина беше град — все едно половината от центъра на Бостън е била построена само за един човек, който да си живее в нея. Тук обаче беше много по-пъстро, отколкото в който и да е бостънски квартал — истински калейдоскоп от императорско жълто, наситеночервено и проблясващ варак. Всичко носеше печата на невъобразимото богатство и разкош. Но въпреки размерите на града, Дан пак имаше чувството, че е като зазидан между четирите тежки порти, високите стени, наблюдателниците по ъглите. Опита се да си представи Пу Ий, невръстния император от филма, за когото всичко това е било като детска площадка. Както им беше обяснил екскурзоводът, Пу Ий се отказал от престола едва на шест години, но управниците в Китай му разрешили да остане тук, докато порасне.

Дан се ориентира по Портата на небесния мир и се отправи към мястото, което помнеше от „Последният император“. За миг се подвоуми. Нима наистина търсеше в Китай герб, който всъщност беше върху холивудски декор на десет хиляди километра оттук?

„Сега вече е много късно да мисля за това…“

Не след дълго се озова на място с по-малки и по-ниски сгради. В Забранения град бяха живели много царедворци, монаси и… ау… евнуси — въпреки че там се намираше и дворецът на императора. Може би това тук беше тъкмо техният квартал. Докато вървеше между редиците от постройки и търсеше по стените им герба на клана Джанъс, Дан се запита каква е вероятността да бъде заловен. Наоколо нямаше туристи, но не се виждаше и охрана. Явно всички се бяха струпали при чиниите — или ги разглеждаха, или ги пазеха.

Дан продължи нататък. Беше заобиколен от рисунки, произведения на изкуството и йероглифи по колони, табели и стени. Наистина място точно в стила на клана Джанъс. Къде все пак беше гербът?

Дан беше толкова уплашен, че усети как го присвива под лъжичката. Това беше единствената им следа. Ако не откриеха нищо, щяха да се лутат из огромната държава с население над един милиард души, без ни най-малка представа какво всъщност търсят.

Тревогата измести притеснението му. Явно не беше преценил точно нещата. И зрителната му памет всъщност не беше чак толкова добра, колкото си мислеше. Завъртя се отчаян. Нищо! Освен…

Погледът му падна върху стената на малък храм зад ъгъла: на нея беше нарисувано нещо, което не се вписваше сред останалите надписи. Буквата „S“.

„Всичко друго е на китайски. Какво търси тук това «S»?“

Боята беше стара и излиняла, почти не личеше. Дан се взря в стената… и изведнъж разбра какво е това върху нея.

Не беше никакво „S“! Беше навитата опашка на звяр… рисунка, която през годините беше изгубила цветовете си, беше избеляла от слънцето и стихиите. Вълк, който беше застанал в бойна поза на задни крака и гледаше през рамо.

Символът на клана Джанъс!