Гордън Корман
Императорският шифър (8)

Глава 8

Ейми почти не мигна до сутринта.

В главата й притесненията се смесваха с умората от дългия полет със самолета и образуваха отровна смес, заради която тя цяла нощ непрекъснато поглеждаше светещия циферблат на часовника до леглото. Проверяваше на всеки десет минути колко е часът.

Нели също спеше неспокойно на другото легло, сънуваше тревожни сънища и бълнуваше. Дори Саладин беше притеснен и на сутринта изплю три топки козина.

Вече минаваше пет, когато Ейми най-после съвсем капна и потъна в сън. Измъчваха я кошмари, в които брат й обикаляше в предизгревния здрач безлюдния площад „Тянанмън“. Не знаеше къде другаде да търси сестра си. А къде беше Ейми? Спеше си на сигурно в леглото.

Тя беше виновна. Защо беше стоварила върху брат си бремето на най-ужасните си страхове за майка им и баща им? Никое единайсетгодишно дете не беше готово да се изправи лице в лице с такова нещо. Ейми не беше убедена, че то е и по нейните сили.

В тревожните й сънища проникна припреният шепот на Нели.

— В Русия те избягаха нарочно. Сега е различно. Дан знаеше, че сме на площада и го чакаме, а не се върна…

Ейми седна в леглото.

— С кого говориш?

Нели се сепна и затвори рязко хотелския телефон.

— С чичо ти Алистър — побърза да каже тя. — Прекъснаха ни.

Другото момиче се навъси.

— Не се сърди, но не ти е работа да разговаряш с Алистър по телефона. Не искаме да имаме нищо общо с него. Той беше у нас вечерта, когато убиха майка и татко.

Нели беше упорита.

— Било, каквото било, мисли за сега. Наели сте се да издирвате ключовете. Но когато някое от вас, деца, изчезне, настъпва моето време. Ти знаеш ли китайски? Аз също не. Трябва ни човек, който да разбира китайски, ако в града се заговори, че се е изгубило момче от Америка.

Вразумена, Ейми кимна.

— Звънни му тогава, Нели. Благодаря ти.

След половин час двете отидоха в хотел „Империал“, за да се срещнат с чичо Алистър. Докато излизаха от хотелската стая, оставяйки Саладин да спи върху възглавницата, в съзнанието на Ейми се прокраднаха леки съмнения. Дали Нели наистина беше разговаряла по телефона с Алистър?

* * *

— Ейми! Нели!

Алистър Ох се изправи, когато те се приближиха към масата, и любезно ги покани да седнат. Може и да беше подлец като всички останали в рода Кахил, но обноските му бяха безупречни.

— Позволих си да поръчам закуска. Заповядайте, хапнете.

Прегладнели, Ейми и Нели се нахвърлиха на храната. В суматохата след изчезването на Дан бяха пропуснали вечерята.

— Сигурно се притесняваш много, Ейми — каза Алистър състрадателно и разтревожено. — Дан се е изгубил в Пекин. Всички, които те обичаме, знаем, че си ужасно разстроена.

Момичето стисна устни.

— Колко ни обичаше, когато се престори на умрял в Корея?

Чичо Алистър не се извини.

— Там беше друго. Ставаше въпрос за ключ към загадката. Ние от рода Кахил сме предопределени да служим на двама господари — на човечеството и на трийсет и деветте ключа.

— Ами и ако този път всичко опре до някой от ключовете? — натърти Нели.

— Притеснявам се за Дан не по-малко от вас — увери ги той с натъжено лице. — Къде го видяхте за последно?

— На площад „Тянанмън“ — отвърна Ейми, като едвам изрече с пълна уста името. — Недалеч от Портата на небесния мир. Скарахме се, той избяга и после не се върна.

По-възрастният мъж беше изумен.

— Но вие с брат ти сте много близки. Защо се скарахте?

Ейми издаде брадичка.

— Заради нощта, когато загинаха родителите ни. Заради пожара, подпален от Изабел. И заради другите, които вероятно са били там… ти например.

Чичо Алистър затвори очи и седя така толкова дълго, че двете момичета го помислиха за заспал. Когато ги погледна отново, лицето му сякаш се беше смъкнало надолу от голяма тежест.

— Ако можех да се върна назад и да променя един-единствен час, щях да избера точно този — заяви той с глас, прегракнал от чувствата. — Животът на двама прекрасни човека прекъснат, две красиви деца осиротели. Каква ужасна злополука.

— Злополука ли! — седна напред на стола Ейми. — Говориш така, сякаш е станало случайно. Къщата ни е била подпалена от Изабел.

Алистър трепна, сякаш го е заболяло от усилието да си спомни.

— Искаш ли да чуеш истината?

— Знам истината, която ми трябва — разфуча се момичето. — Пак тя подпали и твоята къща на Ява и сега вече Ирина я няма! Направила е същото и преди седем години!

Алистър кимна трагично.

— Всички знаехме колко безпощадна е Изабел. Трябваше да предвидя, че е способна на убийство. Може би именно заради това открай време имам чувството, че нося огромна отговорност за теб и брат ти… и сега съм толкова притеснен, че той е изчезнал.

Не че Ейми нямаше какво да каже. Но изпитваше чувството, че каже ли нещо, просто ще се разпадне, сякаш цяла я крепеше само мълчанието.

Нели я прегърна през раменете.

— Знам, че това е страшно важно за теб, Ейми. Но сега трябва да мислим най-вече за Дан.

— Какво искате от мен? — попита Алистър.

Нели извади от големия платнен сак купчина пекински вестници и ги сложи шумно на масата пред него.

— Прегледай ги. Може би ще откриеш нещо подозрително: изгубило се американче, малък турист в беда, момче, което спи в метрото — ей такива неща. Провери и новините по радиото и телевизията.

— А посолството? — предложи Алистър.

— Без посолството — намеси се рязко Ейми. — Поне засега. Ние с Дан сме издирвани от Социални грижи. Ако проверят имената ни в компютъра, отпадаме от надпреварата.

— Надпреварата — повтори предпазливо той. — Скъпо дете, далеч съм от мисълта да се възползвам от ужасното положение, за да те притискам да разкриваш тайни. Но ако знаех какво сте правели двамата…

— Вие от рода Кахил никога ли не се отказвате от гадните си номера? — избухна ядосана Нели. — За толкова глупави ли ни мислиш? Детето е изчезнало, а ти се възползваш, за да ни притискаш за информация.

— Всичко е наред — реши Ейми. — Нищо чудно Дан да продължава да издирва ключовете, с надеждата да ни намери.

Тя извади от раницата си парчето коприна от Забранения град и го разгъна върху масата. Алистър се наведе напред, беше се вцепенил от изумление.

— Откъде се сдобихте с това? В императорския дворец ли го намерихте?

Нели отговори:

— Пак бъди благодарен, че изобщо го виждаш. Какво знаеш за него?

По-възрастният мъж беше направо смаян. Посочи червения печат в долния ъгъл.

— Това безспорно е личният печат на Пу Ий, последния император на Китай.

— Значи е истина! — ахна Ейми. — Династията Цин е от рода Кахил.

Алистър кимна.

— Това е добре известно сред азиатските кланове в рода. Родоначалник на династията е император Цянлун, който се качва на престола през 1736 година. Майка му произхожда от клана Джанъс в Манджурия.

— Но Пу Ий е бил император само докато е навършил шест години — напомни замислена Ейми. — Изключено е това тук да е дело на шестгодишно дете.

— Вече не е бил император — съгласи се Алистър, — но му е било разрешено да продължи да живее като владетел, докато навърши осемнайсет години. И той като предците си от династията Цин е обичал изкуството. И както сега вече знаем, е търсел трийсет и деветте ключа.

Ейми посочи уравнението със символите на рода Кахил.

— А това как го разбираш?

— Мисля, че е ясно. Нашият род се състои от клановете Лусиан, Джанъс, Томас и Екатерина.

— Но щом е толкова очевидно, защо е поднесено така, сякаш е голяма тайна? — продължи да упорства Ейми.

Алистър избягваше очите й — вместо това се взря в написаното на китайски върху коприната.

— Тази част тук, изглежда, е стихотворение. В него се казва:

Каквото търсиш, държиш го в ръце,

скрепено навеки от рождение,

където Земята среща небето.

— Е, това обяснява всичко — подметна ехидно Нели, след като записа набързо превода върху хартиена салфетка.

— Страхотно стихотворение, няма що — изсумтя презрително и Ейми. — Дори не се римува.

По-възрастният мъж я погледна озадачено.

— Със сигурност знаеш, Ейми, че има и бели стихове.

— Знам, знам! — потвърди с треперлив глас момичето. — Просто си помислих, че ако беше тук, Дан вероятно щеше да каже точно това.

Тези думи отрезви всички.

Чичо Алистър наруши тъжното мълчание.

— В такъв случай да се залавяме за работа.

Той прегледа уводните заглавия в „Бейджин Дейли“, после отвори вестника на втората страница. Оттам им се ухили много известно лице.

— Джона Уизард! — възкликна Ейми. — Защо пишат толкова много за този тъпанар?

Алистър прегледа набързо статията.

— Както личи, нашият съперник от клана Джанъс също е в Пекин. Довечера изнася рап концерт на стадион „Птичето гнездо“.

— Помня го от Олимпиадата — намеси се Нели. — Как този бездарник ще напълни такова огромно съоръжение? Май е за осемдесет хиляди души.

— И ние двете ще бъдем сред тях — оповести Ейми.

Нели направи физиономия.

— Защо едно безследно изчезнало дете ще ходи на хип-хоп концерт?

— Помисли малко, Нели. Дан не знае китайски, няма пари, не може да отиде в посолството, не може да ни намери. За него Джона е познато лице.

Алистър се смръщи.

— Всички искаме да открием Дан, но не прекаляваш ли? Не виждам особен смисъл да ходиш там.

— Сигурно — отвърна Ейми. — Но е още по-безсмислено да не отида.