Гордън Корман
Императорският шифър (5)

Глава 5

Ейми тръгна заедно с туристическата група към Портата на небесния мир — питаше се дали Дан е открил тайнствения герб на Джанъс, който бяха видели във филма.

Дребните обрати на съдбата, от които зависеше това дали ще намериш някой от трийсет и деветте ключа, или ще си останеш с празни ръце, понякога бяха съвсем неуловими. И щеше да бъде забавно, ако от тях не зависеше и бъдещето на света.

Колкото до мисълта, че единайсетгодишният й брат се лута някъде сам из Забранения град… е, Ейми се притесняваше от нея, но вече беше започнала да свиква. През последните няколко седмици двамата се бяха разминавали неколкократно на косъм от смъртта и сега това тук й приличаше на игра в детската градина. При всички положения щеше да види брат си на срещата с Нели, която беше след — Ейми си погледна часовника — след половин час. Дано гувернантката беше намерила приличен хотел.

При тази мисъл Ейми се навъси. Напоследък имаше неща, които я караха да смята, че Нели съвсем не е такава, каквато изглежда.

„Или може би изпадам в мания за преследване…“

Не й беше сложно да повярва, че тази мания е присъща на Мадригалите. Навремето майка й и баща й също бяха страдали от нея — и то с основание… всички са се опитвали да ги обезвредят.

И един човек беше успял.

Дори с невръстните си деца майка й и баща й бяха странно потайни. Сега, като се замислеше, Ейми се сещаше, че у тях винаги е имало правила: „Не ходете в мазето“, „Не се доближавайте до този и този гардероб“, „Не отваряйте еди-кой си кашон и сак“. Чак сега й хрумна да се запита какво са криели: купени на черно гранати, отсечена глава, уран-235, вирус Ебола, изчезналите тленни останки на Волфганг Амадеус Моцарт? Нали все пак бяха „Нудълман“. Ейми трепна, сякаш бе видяла нещо ужасно. Почти не помнеше родителите си и сега малкото, което беше останало в паметта й за тях, трябваше да бъде прекарано през детектора на Мадригалите: всяка дума, всяко движение трябваше да се проверят дали не съдържат в себе си зло. Ама че работа!

Един от туристите в групата прекъсна измъчения й унес.

— Извинявай, скъпа, но това там не е ли малкият ти брат? Защо войникът му е сложил белезници?

Точно зад оградата стоеше сърдит на вид мъж във военна униформа, който явно беше задържал под стража Дан.

Ейми се завтече към тях.

— Какво правите с брат ми?

Мъжът от охраната отвърна:

— Вие ли отговаряте за момчето? Самата вие сте дете.

— Имаме среща с гувернантката на площад „Тянанмън“ — обясни Ейми. — Какво се е случило, Дан?

Той й намигна и сви рамене.

— Изгубих се, затова се качих на един храм, за да виждам по-добре. А този тук го направи на голям въпрос.

Пазачът почервеня и разкопча белезниците.

— Махайте се оттук и повече да не се връщате.

— Хубаво го каза — промърмори Дан, докато ги превеждаха през Портата на небесния мир и по моста над рова. — Забранено ми е да влизам в Забранения град. Ами да, ако искаш да ти забранят нещо, най-доброто място вероятно е тук.

— Много смешно, няма що — изсъска Ейми, докато прекосяваха булеварда на път за „Тянанмън“. Тя потрепери. Площадът беше огромен и въпреки това беше пълно с хора. Ейми не обичаше тълпи… — а това тук беше мястото с най-много тълпи в държавата с най-голямо население на земята. — Сега вече не можем да се върнем и да потърсим…

— Вече го взех — оповести Дан и извади изпод тениската си сгънатото парче коприна. — Ето, дръж го по краищата. Наложи се да се изсекна с него, та господин Щастливков да си помисли, че е носна кърпа.

Той й подаде плата. Ейми за малко да го изпусне.

— Какво, какво, изсекнал си се в ключа от загадката?

Дан се подразни.

— Искаш ли да го видиш, или не искаш?

Сестра му разгъна мръсната намачкана коприна, като внимаваше да не я забележи някой от любопитните минувачи на оживения площад. Двамата видяха на яркото слънце, че върху бледозлатистата коприна има рисунка на пеперуди:

— Лусиан плюс Джанъс плюс Томас плюс Екатерина равно на Кахил — прочете тя на глас. — Какво ли означава това? Че ако събереш всички кланове, получаваш целия род ли?

— Ако това е важното съобщение, не си заслужаваше да ме задържат заради него под стража — заключи Дан. — Все едно да кажеш, че купите, спатиите, каретата и пиките правят колода карти.

— Какво е това тук? — попита Ейми и прокара пръст по кръгчето около герба на Лусиан. — Има го около всеки символ, включително около герба на Кахил.

Дан се свъси.

— Жалко, че не можем да преведем поне малко от надписа.

— Чичо Алистър знае китайски — напомни замислена Ейми.

— И дума да не става — беше непреклонен Дан. — Никога повече няма да му се доверя! Все пак знаем, че е бил заедно с мама и татко, когато Изабел е подпалила пожара!

Ейми се постара да подбере внимателно думите.

— Знаеш ли, Дан, от известно време си мисля за нещо, което няма как да изчезне.

Той се притесни.

— Не ми харесва лицето ти. Обикновено гледаш така, когато ще бъда принуден да проучвам Моцарт, Хауард Картър или някой друг скучен мъртвец.

— Я по-сериозно — скастри го леко сестра му. — Налага се да помислим върху нещо важно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Мама и татко са били Мадригали. Не ти ли е хрумвало, че пожарът е свързан с това?

Дан я погледна изумен.

— Нали не смяташ, че са помогнали на Изабел да подпали собствената им къща?

— Разбира се, че не. Но знае ли човек какво са могли да намислят двама Мадригали? Смятаме, че другите отбори са от лошите. Ами ако преди време всички в рода са възприемали мама и татко като лоши? Като двама безразсъдни и безотговорни души, които на всяка цена трябва да бъдат спрени?

Дан се ужаси.

— Нима твърдиш, че са загинали, защото са си го изпросили?

— Не точно, но…

— Да, да, твърдиш го! Именно това ми казваш! — Дан пламна. — От надпреварата за ключовете мозъкът ти съвсем се е размекнал! Говориш не за друг, а за родителите ни! Как изобщо ти мина през ума?

— Ти какво си мислиш, че ми е лесно ли? — не му остана длъжна сестра му. — Когато те загинаха, ти беше само на четири години. Едва ли помниш нещо.

— Спомените за тях не са само твои — тросна се момчето. — Дори едно четиригодишно дете не забравя, когато шефът на пожарникарите му съобщава, че родителите му няма да се върнат никога. Достатъчно е да затворя очи и си го представям! Беше мустакат, с голям пръстен и показваше на Грейс какво е останало от медната скулптура — онази с бръмбара отгоре!

— Бръмбар ли?

— Точно това каза мъжът! — настоя Дан. — Знаеш, че помня много! Готов съм да се обзаложа на живота си!

— И помниш, че си видял бръмбар? — попита Ейми.

— Не. Само чух думите. Бръмбарът сигурно е изгорял в пожара.

— Тогава шефът от пожарната откъде знае за медената скулптура?

Дан се вгледа в сестра си.

— Питай него!

— Толкова ли не разбираш? — възкликна Ейми. — Онзи човек не е говорел за насекомо. Явно е говорел за подслушвателно устройство. Къщата ни е била подслушвана… вероятно от Изабел.

— И какво от това? — продължи да упорства момчето. — Изпепелила е дом с двама души вътре! Тя е болна! За нея е шега работа да сложи бръмбар.

— Важното в случая е, че спомените за родителите ни са избледнели и не можем да разчитаме на тях — задави се момичето. — Щом се оказва, че бръмбарът всъщност е подслушвателно устройство, е трудно да се каже дали не сме се объркали. Наистина ли сме познавали мама и татко? Те са издирвали под дърво и камък трийсет и деветте ключа, а ние дори не сме и подозирали. Били са Мадригали, а днес ние не сме наясно дали това изобщо е лошо. Приеми го, Дан. Изобщо не сме ги познавали.

Той беше толкова ядосан, че лицето му излъчваше топлина.

— Говори само за себе си! Аз ги познавам! Знам, че са били невероятни хора. Знам, че не са заслужавали да умрат млади. Знам със сигурност и че не са заслужавали да имат дъщеря като теб, която плюе на паметта им.

— В Африка ги помнят като серийни убийци! Хората там изпитват облекчение, че те са мъртви, и… и…

Тя не успя да се доизкаже. Дан издаде брадичка и подкани предизвикателно:

— И какво?

— И ние може би също трябва да се радваме — изпелтечи сестра му.

В този миг Дан Кахил разбра какво е да си ракета и да те изстрелват, какво е нажеженото до бяло гориво, което те изтласква и те задвижва, запраща те напред. Той се нахвърли със стиснати юмруци на сестра си, готов да се сбие с нея. Но точно тогава осъзна, че няма сили да я удари, че не може дори да й се разкрещи. Единственото, което беше в състояние да стори, беше да избяга.

— Върни се! — извика разтревожена Ейми.

Накрая той намери думите, единствените две думи, които събра сили да каже на сестра си — просто не можеше да я познае.

— Мразя те!

Блъсна се в един турист, който си настройваше фотоапарата, и след като се дръпна встрани, продължи нататък. Само и само да е далеч от Ейми.

Сега вече гласът й почти не се чуваше:

— Да не се изгубиш! След двайсет минути ще дойде Нели.

„Да съм внимавал да не се изгубя!“, повтори Дан вбесен. Не той, а Ейми се беше залутала. Ако прекараш известно време с хора от рода Кахил, накрая ставаш като тях. Ама че нещастници, да се карат кой да управлява света и взаимно да си забиват нож в гърба. А ето че Ейми беше станала като най-ужасните от тях.

Как изобщо беше възможно да говори такива работи? От майка им и баща им беше останало толкова малко, само няколко спомена, които избледняваха все повече: целувка, допир, смях. Ейми слагаше кръст на всичко това. И защо? Заради някакви си ключове към загадката!

„Трябва да се махна от тоя ужас, докато той не ме е направил предател! Край, без мен!“

Решението беше толкова сериозно, че Дан спря като закован. Заради надпреварата те със сестра му за малко да се разделят с живота. За да се включат в нея, се бяха отказали от два милиона долара. Имаха възможност да предопределят историята на човечеството… да се превърнат в най-могъщите хора от рода Кахил на всички времена!

„Кахил, Дръндахил! До гуша ми дойде от тях, стигат ми и за хиляда години напред. Жалко, че не се казвам Финкелстийн. Край, махам се!“

В състояние ли беше да го направи? Беше ли възможно просто да се махне от рода Кахил? Нямаше да го затрудни да се откаже от издирването на ключовете. Беше достатъчно просто да спре да ги търси. Но докато беше жив, щеше да си остане Кахил и това е! И в рода го знаеха. Изабел Кабра го знаеше… Дан никога нямаше да се освободи от тези безумци, своите роднини, и те постоянно щяха да го застрашават.

Той продължи да върви с несигурна крачка по площада, да заобикаля децата от класовете, изведени на разходка, хората в обедна почивка, старците, които правеха калистеника и тай чичуан, туристите и малките патрули, полицейски и военни. Всичко наоколо се огласяше от разговори — главно по мобилни телефони, каквито очевидно имаше всеки. За пръв път, откакто бяха пристигнали в Китай, Дан наистина изпита чувството, че е в центъра на най-оживената държава с най-многобройно население на земята.

Точно така, план. Дан трябваше да разработи план какво да прави, след като се откаже от надпреварата за трийсет и деветте ключа. От обичайния си живот той беше отишъл на погребението на Грейс и оттам веднага се беше включил в издирването. Какво щеше да прави от тук нататък? Да се върне при леля Биатрис? И дума да не става. Да отиде в американското посолство? И това не ставаше, пак щеше да се озове при леля Биатрис. Ейми?

„Никога няма да й простя за онова, което каза!“

Дан се извърна да я погледне, но пред очите му изникнаха сватбари, които прекосяваха площада. Вместо в лимузина под наем булката и младоженецът се бяха настанили в старовремски покрити носилки с отворени плъзгащи се врати.

„Какво едно дете от Бостън прави на това странно чуждо място, на шестнайсет хиляди километра от бейзболния стадион «Фенуей»?“

Както беше загубил ориентация, Дан не можеше да не признае, че най-добрият начин да се придвижваш из Пекин беше именно този: да те носят хора, които те крепят и внимават да не те блъскат из навалицата по площад „Тянанмън“. Първата носилка мина съвсем наблизо и Дан видя дори линиите по боядисаното дърво. Втората спря точно пред него. Той загледа изумен как вратата се плъзга рязко встрани.

Всичко се разигра толкова бързо, че Дан нямаше време дори да се разтревожи. Към него се пресегнаха две силни ръце, които го натикаха вътре. После мъжът скочи от покритата носилка на площада, затвори рязко вратата и се присъедини към носачите. Още преди Дан да е успял да възрази, го вдигнаха и го понесоха бързо нанякъде.

— Ей! — отчаян, той задърпа вратата, но тя беше заключена. Дан заблъска по дървената преграда. — Пуснете ме да сляза!

Никой не му обърна внимание. Всъщност носачите дори забързаха и се затичаха, от което носилката се разклати. Чуха се клаксон, улично движение. От площада мъжете бяха тръгнали по улиците на града.

Дан се облегна отстрани на кабинката и изрита с все сила затворената плъзгаща се врата. Носилката се разтресе, но вратата не помръдна. Дан стана от седалката и приклекна, после стовари рамо върху стената. От кръста нагоре го прониза болка. Той се опита да не й обръща внимание и заблъска още по-силно. Носачите се развикаха притеснени, но това не ги забави.

За пръв път решимостта на Дан да избяга отстъпи място на страха.

„Отвлякоха ме!“