Гордън Корман
Императорският шифър (10)

Глава 10

Алистър Ох драскаше разсеяно по хартиената покривка в китайския ресторант, когато Ейми и Нели дойдоха при него.

— Красиви йероглифи — отбеляза Нели.

Възрастният мъж се сепна и скочи на крака, при което събори бастуна и той падна с трясък на пода.

— Добро утро!

Покани ги да седнат галантно, по старовремски.

— Какво пише? — попита безжизнено Ейми.

— Моля?

Тя посоли китайския йероглиф, изрисуван красиво върху покривката, макар и с химикалка, а не с обичайната четчица.

— Тази дума тук. Какво означава?

— А, тази ли. Означава „очарование“ — отвърна леко смутен Алистър. — Остави го това, Ейми. Къде е брат ти?

— Не го намерихме. — Тя правеше всичко възможно да се държи, но тъмните кръгове под очите й издаваха колко е разтревожена. — Наистина се притеснявам много. Ами ако го е отвлякла Изабел Кабра?

Изабел — най-ужасният сценарий.

— Успокой се — каза Нели и я прегърна през раменете. — Няма да помогнем на Дан, ако изпадаме в паника.

— Мен Изабел не ме притеснява. — Алистър вдигна брой на „Бейджин Дейли“ със снимка на Джона на „Птичето гнездо“. — Повиках ви ето заради това тук.

Нели поклати тъжно глава.

— Това не е никаква новина, чичо Алистър. Слаба музика. Страшна тарапана. Нито следа от Дан.

— Джона обеща да се оглежда, в случай че Дан се появи отнякъде — допълни Ейми. — Знам, че ни е противник, но ми се струва, че и той се тревожи.

Това не направи впечатление на Алистър.

— Разрешете да ви преведа. — Той зачете от средата на статията: — „Полицията разпръсна тълпата, няма сериозно пострадали. Но на един от членовете в екипа на Уизард, господин Даниъл К. Хил, е оказана медицинска помощ, тъй като той е получил леко нараняване над лявото око. Господин Хил, малък братовчед на суперзвездата, описва случилото се като «Среднощен дамски побой»…“

— Жив е! — избухна Ейми. — На кой друг ще му хрумне точно сега да се бие?

Нели въздъхна от облекчение толкова силно, че хартиените салфетки се разлетяха.

— Слава богу! Пак не знаем къде е, но поне е добре. Нали е с Джона… — Тя се навъси. — Ах, този надут негодник с неговото измислено хип-хоп шоу. Трябваше да се досетя, че лъже.

Алистър се засмя уморено.

— Колко малко са се променили с времето нашите братовчеди от клана Джанъс. В годините непосредствено преди Втората световна война Пу Ий става играчка в ръцете на японците в замяна на възможността отново да е император… точно както Джона е погълнат от целите си дотолкова, та не вижда, че причинява болка на другите.

— Или пък вижда, но му е все тая — допълни мрачно гувернантката.

Ейми правеше всичко по силите си да не се поддава на чувствата.

— Но защо Джона ще отвлича Дан? И още по-важно — защо онзи глупак, моят брат, му се е хванал на номерата?

— Сама си отговори на втория въпрос — отвърна Алистър. — Брат ти няма къде другаде да отиде. Вероятно смята, че са го поканили да погостува. Колкото до подбудите на Джона… не са ли очевидни? Издирването на трийсет и деветте ключа.

Нели се смръщи.

— Не си знае парите и има връзки навсякъде. За какво му е притрябвал Дан?

— Нима не знаеш? — изненадан, Алистър се извърна от гувернантката към Ейми. — Вие, деца, създадохте доста неприятности на участниците в надпреварата.

— Защо? — попита Ейми. — Надхитрихме няколко души, но не мисля, че сме победители. — Известно време тя мълча. — Нали?

— Може и да не сте победители, но вие сте по-млади от нас останалите, с по-малки възможности и средства, без подкрепата на някой от клановете, почти не познавате историята на рода. Мнозина предричаха, че ще отпаднете още на първата седмица. А ето че и досега сте в епицентъра на събитията. Може би сте наследили някои от способностите на Грейс или понеже ви смятат за аутсайдери, виждате цялостната картина. Каквото и да е обяснението, Джона явно е на мнение, че ще му помогнете.

— Пет пари не давам за надпреварата — отсече нетърпеливо Ейми. — Поне докато не се върне Дан. Знае ли човек какво ще направи Джона, след като реши, че Дан вече не му трябва? Тук също има крокодили.

— Сега поне знаем къде да търсим — напомни й Нели. — Намерим ли Джона, ще намерим и Дан. Едно му е хубавото на това да си известен в цял свят негодник — не можеш да се скриеш. Където и да отиде Джона, го отразяват в новините.

Алистър плъзна поглед по статията.

— Тук пише, че следващата му спирка е Великата китайска стена.

— Значи и нашата е там — реши Ейми.

— Скъпа, Великата китайска стена е дълга над шест хиляди и четиристотин километра — обясни чичо й. — Тъй като Джона ще потегли от Пекин, не е трудно да предположим, че ще посети участъка Бадалин, който е най-близо. Но пак територията е огромна.

— Джона е знаменитост — изтъкна момичето. — Ако отиде там, ще го намерим. — Тя се навъси. — Нямаме друг избор, ако искаме да спасим Дан.

* * *

Бродерик Уизард погледна смръщен през прозореца на самолета „Гълфстрийм Г-5“. Полегатите хълмове далеч долу бяха изместени от разпрострели се, докъдето поглед стига, къщи и ниски жилищни блокове.

— Мислех, че Дънфън е малко селце. Там долу живеят много хора.

— Вие сте в Китай — усмихна се стюардесата. — Дори малките градчета са големи.

— Когато имаш население от един милиард и триста милиона, трябва да приемеш, че те са навсякъде — предположи Дан, който седеше сред гора от безалкохолни напитки, млечни шейкове и всевъзможни закуски.

Пак добре че той се възползва от разточителството в самолета, защото, след като се приземиха, всички удобства и глезотии се изпариха. Летището се свеждаше едва ли не до една писта, а „лимузината“ се оказа микробус фолксваген от 1969 година.

Шофьорът не знаеше английски, но затова пък по време на едночасовото пътуване не млъкна — все разказваше нещо на китайски. Първото, което Дан забеляза в Шаолин, бяха няколкото наредени един до друг магазини за сувенири и ресторанти. Дори това отдалечено кътче на Азия не се беше спасило от туризма. След това Дан забеляза, че по полето от двете страни на главния път е пълно с хора, усвояващи кунгфу: десетки учители и ученици в оранжевите роби на шаолинските монаси.

Момчето долепи лице до изцапаното от мухите стъкло на прозореца в микробуса и загледа навън.

— Жестоко, нали?

— Върхът — съгласи се разсеяно Джона.

Дан разбра за какво си мисли братовчед му. Звездата беше насочила всичките си усилия към следващия ключ и почти не забелязваше какво става наоколо. Дан се запита неволно дали и Ейми не се държи сега по същия начин: дали не е погълната от надпреварата дотолкова, че почти не се сеща за брат си.

Шофьорът ги остави с подробни указания, които никой не разбра, и те продължиха нататък пеш.

Първото впечатление от храма Шаолин беше, че той е реещо се в небето вълшебно царство. Сгушен в полите на планината Суншан, огромният комплекс с остри покриви сякаш се носеше из облаците.

Това беше люлката на бойните изкуства. Дан веднага разбра защо Ейми се вълнува толкова, когато надпреварата я извежда по стъпките на любимата й история. Застанал между статуите на зли кучета, охраняващи входа, Дан направо почувства как прекрасните бойни умения са били усъвършенствани на същото това място в продължение на хилядолетие и половина.

Ако беше тук, Ейми щеше да му отмъсти за заяждането му по музеите и библиотеките: „О, колко е скучно в тоя храм Шаолин, колко е скучно това кунгфу, направо ще си умра от скука…“.

Сестра му, разбира се, нямаше да каже никога такова нещо. Не тя, а Дан лепваше на всичко, което не му се струваше достатъчно забавно печата на неодобрението — негова запазена марка. А нямаше как да не признае — той го правеше доста често.

„От друга страна, защо да се притеснявам толкова за Ейми! Аз съм Мадригал! Ние сме коравосърдечни убийци! Какво изобщо ни интересуват някакви си роднини… сигурно си изяждаме децата…“

В съзнанието му изникна образът на неговите родители и той застина. Не помнеше много за тях, но те изобщо не бяха коравосърдечни. При тази мисъл го прониза копнеж.

Пред Бродерик изникна млад монах с бръсната глава и с оранжева роба, изпод която се показваше голото му рамо, и посочи смартфона в ръката му.

— Снимането е забранено — обясни той със силен акцент.

— Няма да снимам — обясни нехайно бащата на Джона.

Монахът изтръгна светкавично устройството от ръката му.

— По-късно връщам фотоапарат.

Дан не беше виждал никога човек да се движи толкова бързо.

Бащата на Джона се възмути.

— Това е връзката ми със света.

— Всичко е наред, татко — успокои го синът му. — Тъкмо пръстите ти да си починат.

Докато минаваха през портата, монахът огледа от глава до пети всички в групата на Уизард, особено Джона.

„В провинция Хънан явно нямат много деца, поклонници на хип-хопа“, отсъди Дан.

Не след дълго се озоваха в двора на Чандзу, където бяха заобиколени от скулптури и стенописи. Дан беше очарован. На повечето рисунки бяха изобразени бойци във всевъзможни кунгфу пози.

Оттам влязоха в Залата с хилядите Буда със светилище от бронз и бял нефрит в средата.

— Обърнете внимание, че подът не е равен — обясни напевно монахът, който развеждаше група британски туристи. — Тези вдлъбнатини са останали от учителите със силни кунгфу способности в Шаолин, които са скачали през вековете по пода.

Дан нарочно стъпи в една от вдлъбнатините. Стори му се, че усеща енергията.

Стъпала нямаше, а те сякаш се изкачваха все по-нависоко, докато минаваха от зала в зала. Храмът беше построен направо върху планинския склон и се издигаше заедно със склона.

Бащата на Джона огледа дебелите каменни стени с рисунки на бойни сцени по тях.

— При всички положения няма да ме приемат никога тук.

Най-много посетители се бяха стълпили пред експонат, защитен от плексигласова витрина.

— Това е камъкът със сянката — най-свещеният предмет в храма — той е онези, които са проправили пътя напред — обясни друг екскурзовод от Шаолин на туристическата група. — През пети век монахът Бодхидхарма е седял с лице към камъка и в продължение на девет години е медитирал, без да каже и дума. Когато от изтощение очите му са започнали да се затварят, той си отскубнал клепачите. Седял е в поза лотос толкова дълго, че краката му са изсъхнали. И слънцето е било толкова силно, че сянката му се е запечатала до най-малките подробности върху камъка — вижда се дори шарката на дрехата му.

„Нищо чудно, че всички в Шаолин са толкова издръжливи“, помисли си Дан. Той не беше голям поклонник на медитацията, не му харесваше и частта с клепачите. Но каква силна воля! Този Бодхидхарма сигурно е бил невероятен боец… преди да му изсъхнат краката, разбира се.

Джона се изхили.

— След това този тип едва ли е можел да намига, сигурно не е бил и от най-добрите танцьори.

Екскурзоводът го изгледа презрително.

— Тук не се допускат груби шеги. Бодхидхарма е монахът, донесъл в Китай дзенбудизма и въвел в храма Шаолин изкуството на кунгфуто.

— Супер — вдигна ръце Джона, за да покаже, че е невинен. — Какво толкова се впрягаш от някакъв рапър?

— От рапър ли?

Най-неочаквано очите на монаха се разшириха от изумление и развълнуван, той извика нещо на китайски.

От целия храм започнаха да прииждат монаси, които тичаха към Камъка със сянката.

Наглата усмивка на Джона изчезна.

— Ау, само си играех! Не исках да проявявам неуважение!

Баща му се пресегна да вземе от чантичката върху колана си смартфона, но устройството не беше там и той нямаше как да се свърже и да поиска помощ.

Дори Дан се притесни, докато гледаше как оранжевите роби се скупчват около тях: цяло воинство бойци, владеещи до съвършенство кунгфу и способни да отприщят невъобразимата сила на бойните изкуства.

— Честно ви казвам — запелтечи Джона. — Не проявявам неуважение! Много почитам… хм… великите традиции… и оранжевите дрехи…

Монасите продължаваха да прииждат, всички впили пронизващи погледи в Джона. Накрая един по-възрастен мъж, който очевидно ги оглавяваше, попита:

— Значи е истина? Ти си Джона Уизард, американският телевизионен и музикален изпълнител?