Гордън Корман
Императорският шифър (20)

Глава 20

Върху телевизора във видеозалата показваха наклонен на една стена чисто бял пейзаж. Свистеше ураганен вятър, който тътнеше в микрофона на облечения с дебело зимно яке репортер на CNN, затова се налагаше той да крещи, за да го разберат.

— Есенният алпинистки сезон тук, на връх Еверест, почти приключва и както личи, зимата се задава с пълна сила. В този рунд на несекващата битка между човек и планина победител е планината. Нито един от алпинистите не изкачи върха и разгромени, екипите се отправят към домовете си, с изключение на най-упоритите, които са се скрили от бурята…

Докато мъжът говореше, покрай него бързо мина едър като канара човек, който се беше привел срещу вятъра в пълно снаряжение: пикела за разбиване на лед, огромна раница и алпинистки котки на краката. Въпреки тежкия товар и ужасните условия, алпинистът се движеше леко като спортист. Точно преди да си сложи защитните очила, върху екрана изникна цялото му лице.

Гърдите на Дан изхриптяха, както по време на най-страшния пристъп на астма в живота си.

Хамилтън Холт.

Семейство Холт от рода Кахил, което се беше устремило към следващия ключ — тези типове с напращели мускули от клана Томас изкачваха връх Еверест!

От отчаяние Дан за малко да се свлече направо там — във видеозалата. Сега вече той знаеше къде е следващият ключ към загадката. И какво от това? Не можеше да се свърже с Ейми!

Усещането започна в долния край на гръбначния му стълб и плъзна нагоре, докато не обхвана цялото му тяло. Приличаше досущ на чувството, обзело го след погребението на Грейс, когато Уилям Макинтайър беше съобщил на всички за трийсет и деветте ключа: неотложна цел, неограничени възможности. Шансът да се превърнеш в най-могъщия човек на Земята, да предопределяш историята на човечеството! Задача толкова невероятна, че двама сираци от Бостън се бяха отказали от два милиона долара, само и само да се включат в издирването.

По онова време главно Ейми настояваше да зарежат всичко и да участват в надпреварата. Оттогава бяха минали само няколко седмици, а Дан беше изживял какви ли не перипетии. Беше обиколил света, беше усетил тръпка, за каквато повечето хора само мечтаят. Поне десетина пъти се беше разминал на косъм със смъртта. От такива неща човек се променя. След като видиш смъртта в лицето, усещаш живота различно.

Той вече не беше някогашният Дан Кахил, който искаше да вземе парите и да си купи картички с бейзболисти. Сега участваше пълноправно в съдбата, предопределена им от Грейс. Можеше ли да е толкова глупав да си помисли, че е в състояние да се откаже?! За нищо на света нямаше да напусне надпреварата за ключовете! Беше роден за нея. Ейми също. Колкото и километри да ги деляха сега, докато и двамата бяха по следите на трийсет и деветте ключа, братът и сестрата пак бяха заедно.

Хора като Кора Уизард и Изабел Кабра нямаше да получат възможност да властват над света.

„Трябва да се кача на връх Еверест!“

Във видеозалата имаше няколко компютъра. Дан се завтече към един и пусна интернет. Собственикът хукна към него и му се разкрещя на китайски. Дан метна върху компютъра топка намачкани китайски банкноти с надеждата, че са достатъчно, за да си купи малко компютърно време.

Връх Еверест… връх Еверест… ето — на границата между Непал и Тибет. И… а, да, Тибет се падаше в югозападния ъгъл на Китай. Не беше особено близо, но Дан поне беше в същата част на света.

Той продължи да търси с Гугъл. Беше му хубаво, че отново е онлайн. Ейми се чувстваше прекрасно, ако беше заобиколена от купчина прашни книги, докато Дан обичаше най-много да сърфира из нета.

Върху екрана изникна разписание на влакове. Ето… влак от Пекин в Китай чак до Лхаса в Тибет. Сред спирките някъде по средата беше Сиан. Дан се навъси срещу разписанието. Трийсет часа ли?

„Ще превъртя!“

Помисли си, че със самолет ще стане много по-бързо. Но той нямаше паспорт, парите му бяха съвсем малко.

„И на самолет не можеш да се качиш без билет.“

* * *

„… Намирам се в… всъщност едва ли има някакво значение, защото сега вече трябва да ви открия, хора. Ъъъ… до скоро… надявам се.“

Нели се отдръпна от телефонния автомат на Пекинското летище и въздъхна от облекчение. Съобщението беше отпреди десет часа, но Дан беше жив! Говореше малко объркано, иначе беше добре. Нели изгаряше от нетърпение да каже на Ейми.

Маратонът, довел ги на това място, беше зашеметяващ. Единайсеткилометров спринт по Великата китайска стена до мястото, където спираха автобусите, един час път с автобус, който всъщност пъпли цели три часа в задръстването В Пекин, и такси до летището. И всичко това заедно с изнервен котарак.

Ейми излезе от дамската тоалетна и си запроправя път през тълпите в чакалнята.

— Взе ли билети?

Нели кимна мрачно.

— Стегни се, моето момиче. Можем да пристигнем там чак утре.

— А? Защо?

— За да отидем в Тибет, ни трябва специално разрешение — обясни гувернантката. — Пускат ни само до Ченгду — ще отидем там довечера. Утре сутринта ще ни дадат разрешението и ще се качим на следващия самолет за Лхаса. Но има по-важна новина. Получили сме съобщение от Дан.

Ейми изкрещя от радост така, че прокънтя по извисилите се извивки на летището. Някои от пътниците се обърнаха да ги погледнат. Един служител от охраната изви врат, за да види какво става.

Нели прегърна бързо Ейми през рамото и я поведе към телефонния автомат, та и тя да чуе записа. Пуска го цели четири пъти и накрая затвори, разтреперана от вълнение.

— Стори ми се уплашен.

— Ей, това е добра новина, забрави ли — отвърна мило, но твърдо Нели. — Разбира се, че е уплашен. Явно се е разделил със семейство Уизард. Това също не е лошо. Нима им вярваш на тия палячовци?

— Но сега е съвсем сам — започна да го окайва сестра му. — Защо не ни е казал къде да отидем и да го приберем?

— Не е бил сигурен, че ще получим съобщението. И е смятал, че нищо чудно да чака хора, които няма да се появят. Трябва да му повярваме, че се опитва да ни намери. — Тя поклати безпомощно глава. — Един бог знае как ще го направи.

— Като продължи да издирва ключовете — отсъди оптимистично Ейми.

Налагаше си да мисли логично и това й помагаше да овладее чувствата си и да се съсредоточи в разсъжденията си.

— Да, но тук става въпрос за качване на връх Еверест!

Ейми кимна мрачно.

— Планината, която се очерта от стаята с фън шуй, всъщност беше връх Еверест: стръмен от едната страна, по-полегат от другата! Помниш ли списъка със заглавия от първите страници на вестниците от началото на двайсетте години? През 1924 година Джордж Малори е загинал високо на северния склон на Еверест. Мнозина са убедени, че всъщност се е качил на върха и е издъхнал не докато е вървял нагоре, а докато е слизал.

— Чела съм за него — каза й Нели. — Той е човекът, заявил, че изкачва Еверест просто защото го има.

Другото момиче кимна.

— Според мен се е изкачил и по друга причина. Ами ако и той като Пу Ий е бил от рода Кахил? През 1924 година Пу Ий е направил пробив в издирването на ключовете. Ала е знаел, че дните му в Забранения град са преброени. Затова е уредил друг човек от рода Кахил да скрие вместо него ключа там, „където Земята среща небето“. С други думи — на върха на най-високата планина в света. Нима е невъзможно?

— Абсолютно невъзможно! — отсече Нели. — Това е най-безумната небивалица, която някога съм чувала! — Върху лицето й се появи странно изражение. — Всъщност е толкова налудничаво, че може да се случи само във вашия род. Вие не сте наред: не ви стига какво да е скривалище, а искате да използвате връх Еверест!

— Може да е имало и други причини — предположи Ейми. — На Еверест е много студено, въздухът е рядък, атмосферното налягане е ниско. Ами ако на Пу Ий му е трябвало скривалище, където ключът да се запази дълго?

— Е, има нещо, за което вероятно не си се сетила — заяде се Нели. — Едно е да отидеш на Еверест. И съвсем друго — да се качиш на върха. Не можеш просто да се озовеш там и да започнеш да се катериш. И да не те спре планината, ще го направи височината. Хората се аклиматизират със седмици. Тръгнеш ли, преди да си свикнал — труп си!

Ейми не се усмихна — не беше убедена.

— Хрумна ми нещо!

* * *

По време на издирването на трийсет и деветте ключа бяха преследвали Дан Кахил, за малко той да се удави, да литне във въздуха, да бъде погребан жив и да го отровят. Но сега бе настъпило най-ужасното.

Дан се отегчаваше до смърт. И не му се виждаше краят.

Хиляда и шестстотин километра с най-бавния влак в Азия, който пъплеше по континента като костенурка.

В началото, на гарата в Сиан, всичко мина добре. Докато пътниците се качваха на предните вагони, Дан успя да се метне на един товарен вагон и да се скрие зад чували с ориз. Носачите продължиха да товарят още неща, а той се спотаи — не смееше и да диша.

„Не допускай да те заловят.“ Ако го изхвърлеха от влака, следващият беше чак на другия ден. Дан нямаше време за губене. И бездруго щеше да пътува много дълго.

Малко след това обаче влакът потегли и той осъзна каква е грубата действителност. Щеше да бъде трийсет часа като вързан в този вагон, в компанията на чували с ориз, на куче, което спеше в клетката за домашни любимци, и на… какво ли беше онова там? О, ужас, ковчег! Негов спътник беше мъртвец.

С времето ковчегът престана да му се струва толкова страшен и го загложди любопитство. На четвъртия час Дан вече се чувстваше длъжен да окаже на покойника последна почит, като надзърне в ковчега.

Беше празен. В началото момчето изпита облекчение, после разочарование и накрая отново скука. Погледна си часовника. Оставаше му да пътува двайсет и пет часа и половина.

Най-неприятното — още по-неприятно и от смазващата скука — беше, че докато той полудяваше в този пъплещ като костенурка експрес, семейство Холт катереха връх Еверест в търсене на ключа към загадката.

По едно време влакът започна да изкачва постепенно Тибетското плато. Дан всъщност не виждаше, че се изкачват, но го усещаше по други признаци: главоболие, от което щеше да се пръсне, умора и ужасна жажда. В електронната страница на железниците предупреждаваха за това. Последната спирка Лхаса в Тибет беше на около три хиляди и седемстотин метра надморска височина. Трябваше да мине време, докато момче от Бостън свикне — Дан бе живял почти на морското равнище.

Освен това умираше от глад до такава степен, че бръкна в клетката на заспалото куче и му открадна една от бисквитките. Беше отвратителна, с вкус на месо и с тонове сол, от които момчето ожадня още повече.

Бавното изкачване стана още по-бавно и влакът изтрака и спря на поредната гара. След миг Дан чу гласове и някой започна да си играе с ключалката на плъзгащата се врата.

Той нямаше никакво време да умува. Изпаднал в паника, се пъхна в ковчега и затвори плътно капака. Точно навреме. Вратата на товарния вагон изскърца и той се огласи от стъпки и разговор. Дан продължи да лежи окаян и нещастен и да се моли да не получи астматичен пристъп.

Всичко продължи най-много няколко минути, но на него му се сториха повече. Накрая тежката врата на товарния вагон се плъзна и се затвори и влакът отново потегли. Дан се опита да вдигне капака на ковчега.

Той не се помръдна.

„Заключили са ме тук, вътре!“