Гордън Корман
Императорският шифър (25)

Глава 25

Ейми взе решението мигновено. Изпусна серума на Джанъс и се вкопчи с две ръце в Иън. Шишенцето запада от урвата и се скри от поглед много преди да се е натрошило долу. На помощ на Ейми се притекоха шерпите и Иън се намери изтеглен обратно на върха в безопасност.

Ейми беше останала без въздух. Хукна към свръхлекия хеликоптер, но знаеше, че вече е късно. Едвам се държеше на крака — още малко и да се строполи. А снегът по върха се носеше към нея — да я посрещне…

Дан впи ръце в сестра си и я завлече до хеликоптера. След като двамата се качиха със сетни сили, пилотът се пресегна и затвори вратата. Малкият летателен съд се разклати и се отдалечи от Еверест.

— Серумът! — възкликна разтревожен Дан.

Ейми поклати глава, вече се беше окопитила.

— Счупи се. — Тя погледна брат си така, сякаш му се извиняваше. — Не можех да оставя Иън да умре. — Още щом думите излязоха от устата й, Ейми осъзна колко важно е онова, което току-що е казала. — Дан… Трябваше да избирам! И предпочетох да спася сина на Изабел Кабра!

— Не ми напомняй — изсъска през зъби брат й. — Следващия път, когато Иън и Натали ме натикат на конвейер за близалки, ще знам на кого да благодаря.

— Толкова ли не разбираш? — настоя момичето. — Ако Мадригалите наистина бяха чак такива злодеи, каквито ги описват всички, щях да спася шишенцето, а не Иън! Проявих човещина. — Тя го погледна угрижено. — Не е задължително да сме злодеи само защото сме Мадригали. Мадригалите са ужасни… ние обаче можем да променим съдбата си.

— Ами мама и татко? — попита брат й.

— Не знам…

Ако Ейми беше извлякла някаква поука от издирването на ключовете и многото измами и предателства по време на търсенето, то това беше да цени най-вече истината. Би дала всичко, само и само да повярва, че майка им и баща им са били добри хора. Но погледът й срещна очите на Дан и като по радар между тях се понесе името Нудълман.

— Аз също нямаше да оставя Иън да умре — призна си Дан, след като помълча и помисли. — Просто ми е неприятно, че сме изгубили серума. Още повече, че не разбрахме от него какъв е ключът.

Ейми грейна в усмивка.

— Как така да не сме разбрали? Разбрали сме! И той е бил у нас още от Забранения град — каза му тя. — Просто досега не знаех какво означава. Алистър преведе стихотворението на Пу Ий:

Каквото търсиш, държиш го в ръце,

скрепено навеки от рождение,

където Земята среща небето.

— Разбирам какво означава това „където Земята среща небето“ — каза Дан. — Но какво е „държиш го в ръце“? Единственото, което можеш да държиш, е стихотворението.

— А то е върху коприна — допълни със светнали очи сестра му. — Коприната се прави от копринената буба, която всъщност е…

— Гъсеница на Bombyx mori — довърши вместо нея момчето, сетило се за закуската в храма на Шаолин. — На вкус е като пиле.

Ейми го изгледа странно и продължи:

— Гъсениците отделят течност, която при допир с въздуха се втвърдява на копринени нишки. Но съставката е „скрепена навеки от рождение“. С други думи — коприната в течния й вид… суров секрет на копринената буба.

Дан поклати изумен глава.

— А Пу Ий не е разполагал с фризер, затова е пратил Малори да занесе вместо него стъкленицата на връх Еверест. Ау!

Ейми кимна.

— Представяш ли си какво му е минавало на Малори през ума, когато преди осемдесет и шест години е оставил шишенцето на върха? Току-що е покорил Еверест… и го е направил двайсет и девет години преди сър Едмънд Хилари, който се е качил през 1953 година. — Тя замълча покрусена. — Клетият той, не е знаел, че докато се спуска, ще загине. Още е на планината. Тялото му е замръзнало — значи винаги ще бъде тук.

— Супер — каза Дан. — Не това, че е загинал де. А че… мястото на най-голямата му победа се е превърнало в място на вечния му покой. Логично е.

Ейми го изгледа неодобрително.

— Бях забравила колко си странен.

Пилотът се намеси в разговора им.

— Вие, драги американци, сте луди глави, дори не попитахте дали горивото ще ни стигне да кацнем, но отговорът е — да. Ще ни стигне. На косъм.

— Страхотна новина! — възкликна смутена Ейми. — Благодаря ви за… хм… за разходката, така да се каже!

— De rien, mademoiselle.^[1] Имате могъщи приятели. Ако не вие, то спътницата ви с обицата на носа.

— Да, наистина — съгласи се замислен Дан. — Колко гувернантки могат да звъннат по телефона и да ти уредят билет за Еверест с експериментален вертолет?

— Тя със сигурност не е само обикновена гувернантка — потвърди и Ейми. — Да я беше видял на Великата китайска стена! Разби като касоразбивач една ключалка. — Лицето й поомекна. — Но каквато и да е Нели, тя е на наша страна. Струва ми се.

Те се извърнаха назад към Еверест — притихнал и суров в могъщото си великолепие.

— Мечтал ли си някога да се озовеш там горе? — попита през шепот момичето.

— Естествено — отвърна въодушевен Дан. — През цялото време. Някой ден ще изкача върха.

Ейми се навъси.

— На всяка цена да ми пратиш картичка!

Вече се бяха спуснали достатъчно, за да различат селцето Тингри с неговите древни постройки върху огромното Тибетско плато. На около километър и половина — два от него се показа и площадката за хеликоптери. Нели стоеше край нея и затулила с длан очи, оглеждаше небето. Недалеч се мержелееше и сива точица — Саладин.

Бяха като роднини, които ги чакаха, за да ги посрещнат у дома. За двама сираци това наистина беше безценно.