Гордън Корман
Императорският шифър (18)

Глава 18

Килията на предварителния арест беше тясна и вътре смърдеше може би защото тоалетната беше точно в средата, изложена, сякаш е красива картина. Дан се надяваше да не се задържи дълго тук и да не му се налага да я използва.

Ако той беше разстроен, Джона беше направо смазан. Феновете му едва ли щяха да познаят своя хип-хоп идол, който седеше все по-унил на дървената пейка. От самоувереността и жизнеността му не беше останала и следа. Той всъщност не казваше и дума. Дан познаваше Джона само като преуспял човек и тази промяна го плашеше не по-малко от тежкото положение, в което се бяха озовали.

Опита се да насърчи братовчед си.

— Баща ти беше съвсем наблизо с лимузината. Сигурно е видял какво се случи. Убеден съм, че точно в този момент урежда по смартфона да ни пуснат от затвора.

— Да, все тая — промърмори другото момче.

Дан се озадачи.

— Не искаш ли да се махнеш оттук?

Джона сви рамене.

— Все ми е едно.

— Ама как така ти е все едно! Трябва да се върнеш отново в живота си, а ти си живееш като цар! Рап и телевизионна звезда си…

— И според теб това означава нещо? — прекъсна го Джона. — В нашия род, ако не откриеш трийсет и деветте ключа, си кръгла нула.

— Добре де — съгласи се Дан. — Иън и Натали ни изпревариха. И какво от това?

Джона беше огорчен.

— И какво като съм успял в онова, за което ме готвят, откакто съм се родил? Слагаш ме в звукозаписно студио и аз вадя двоен платинен албум. Снимаш ме по телевизията и аз ти правя най-гледаната програма. Включваш ме в издирването на ключовете и…

— На кого му пука за ключовете! — прекъсна го този път Дан. — Нима смяташ, че след всичко, което си постигнал, си се провалил само защото не си пръв в издирването им?

— Провалил съм се, и още как! — разфуча се другото момче. — Като представител на рода Кахил и като човек! Толкова ли не разбираш? Тази нощ те подведох!

— Не си! Вероятно ми спаси живота!

— Бях на път да си тръгна, братовчеде — продължи да настоява Джона. — Е, да, върнах се. Но преди това смятах да офейкам.

— Това доказва, че не си лош — отсъди Дан. — Всеки глупак може да постъпи правилно. Знаеш ли кое е трудното? Да постъпиш правилно, когато са те учили да постъпваш неправилно. Едва ли някой го разбира по-добре от един Мадригал.

— В последния момент предадох единайсетгодишно дете, което пратих на сигурна смърт!

Дан отстъпи крачка назад.

— Искал си да умра ли?

Прочутото лице се сгърчи.

— Ти трябваше да ми бъдеш примамка. Ако охраната ни откриеше, щях да те хвърля на акулите и да духна. Не че имам нещо против теб — допълни той, забелязал обидата върху лицето на Дан. — Всичко е заради ключовете. Уж трябва да те направят най-могъщия човек в историята, а според мен те лишават от всичко човешко.

Дан не каза нищо главно защото нямаше какво да каже. Дори не беше чак толкова сърдит на Джона. Знаеше по-добре от всички, че издирването на ключовете може да обърка всичко в главата ти. Беше настроило Ейми срещу родителите им и беше разделило брат и сестра, които от единайсет години бяха почти през цялото време заедно. Дан не можеше да се отърси от все по-силната си уплаха, че тази раздяла не е временна и че е напълно възможно той да не види никога повече сестра си.

В същото време се беше спасил в ръкопашен бой, в който беше приложил уменията, усвоени от учителя в Шаолин — и това беше страхотно!

Чу се как метал се удря леко в друг метал и се появи надзирателят, придружаван от Бродерик Уизард.

— Добре ли сте, момчета?

Прочутият му син дори не го погледна, но Дан му се зарадва. Останал без баща, никога нямаше да види как родителят му се притичва незабавно на помощ.

— Добре сме — каза Дан на Бродерик. — Благодаря ти, че ни измъкна.

Бащата на Джона ги поведе бързо през сградата към чакащата лимузина. Ускорените им крачки, както и злобните погледи на полицаите, показваха недвусмислено, че трябва да се махнат бързо оттук, докато ченгетата не са променили решението си.

— Само не ме питай какво казаха от звукозаписната компания — подметна Бродерик на сина си, след като лимузината потегли и се отдалечи от полицейския участък. — Сигурно ще искат да им се отплащаш за услугата още двайсет години напред.

Джона се прегърби върху кожената тапицерия.

— Аз пък си мислех, че образът на „гангстера“ става за продан.

— В Китай тия неща не вървят — изръмжа Бродерик. — Тук гледат много сериозно на глинените си войници. А вие сте направили шест от тях на прах.

— Виновни са Иън и Натали Кабра — започна да се оправдава Дан. — И главорезът, когото са наели.

— Е, той явно е избягал, защото стовариха цялата вина върху вас — отбеляза в заключение бащата на Джона. — И нямате представа колко много ни струваше да ви измъкнем. Във Венеция са бесни. За клана Джанъс не се е писало толкова много по вестниците и списанията още от времето, когато лъвът на Лъфбери^[1] избягал и тръгнал да се разхожда по „Пикадили“!

В отговор Джона захърка тихо. Не беше мигнал цяла нощ. Дан също, но той не помнеше някога да е бил толкова превъзбуден — дори онзи път, когато изгълта наведнъж няколко кутийки „Ред Бул“. Загледа как слънцето изгрява над километрите жилищни блокове в Сиан от двете страни на стената в Стария град. Започваше нов ден, който той за малко да не доживее. Чувстваше се страхотно.

Лимузината спря пред „Бел Тауър“ и Джона се събуди. Тръгна като сомнамбул след другите към частния асансьор за последния етаж.

— В стаята те чака изненада — обеща баща му.

— Аз също имам изненада за теб. Край, не участвам повече. Занапред не искам и да чуя за никакви ключове към загадката. Не са ми притрябвали и не ми харесва в какъв ме превръщат. Кажи на мама, че се налага да си намери друг глупак.

В този миг вратата на асансьора се плъзна и се отвори направо в апартамента, откъдето се чу силен женски глас:

— Защо не ми го кажеш лично, Джона?

Той я зяпна.

— Мамо!

Кора Уизард, световноизвестна скулпторка и изпълнителка. Най-младата носителка на Нобелова награда за история. Легендарна водачка на клана Джанъс.

Жената, която стоеше пред тях, приличаше много на… Дан се поколеба… може би на хипи.

Ами да! Косата й до раменете беше прихваната назад с лента. Тя беше облечена в най-обикновена широка туника. Нима това беше майката на Джона?

Но по-отблизо се виждаше, че скромната й външност прикрива дух на пълководец. Черните й очи се движеха като мерник на насочван с лазер гранатомет. На врата й се поклащаше съвременно произведение на изкуството от мед — едно от многото, с които тя беше известна. Под нейно командване беше цяла армия от най-блестящите творци по света: хиляди актьори, музиканти, режисьори, писатели, художници, комици, скулптори, фокусници и какви ли не прочути шоумени.

— Трябва да намериш някой друг, който да спечели надпреварата от името на клана Джанъс — каза жално Джона. — Аз вече не издържам.

— И аз се радвам, че сме заедно, синко, не сме се виждали от три месеца — отвърна заядливо Кора. После насочи пронизващ поглед към Дан. — И не мога да ви опиша колко съм щастлива, че най-после ще се запозная с внука на Грейс.

— Ти, мамо, не ме слушаш — вметна синът й.

— Аз, скъпи, върша по няколко неща наведнъж — прекъсна го тя с глас, който прозвуча и майчински, и като звън на калена стомана. — Доста скоро ще получиш помощта, от която се нуждаеш. — Сетне се обърна към Дан. — Вие със сестра ти сте гордостта на рода. Всички не могат да ви нахвалят колко добре се представяте в издирването на ключовете. Най-после разбираме защо.

Дан продължи да чака. Какво изобщо му говореше тази жена?

— През всички тези седмици се чудите към кой от клановете в рода Кахил се числите. Е, тайната е разбулена. Отделът ни по родословия доказа по безспорен начин, че вие със сестра ти сте от клана Джанъс. Добре дошли при нас!

Мъжът й изръкопляска и дори Джона се усмихна.

— Жестоко, братовчеде. Знаех си аз, че си от нашите.

Дан кимна едва-едва. От клана Джанъс ли? Но това беше невъзможно! Той познаваше прекалено добре своя клан. Би дал всичко на този свят да промени ужасната истина, но само с желание нямаше да стане.

Защо ли Кора Уизард го лъжеше? Притесняваше го не това, че тя го мами. Дан го очакваше от всеки в рода Кахил. Но защо го лъжеше точно за това? Дали се опитваше да привлече малките Ейми и Дан Кахил на страната на клана Джанъс, така че те да му помогнат в надпреварата за трийсет и деветте ключа? Тази жена се разпореждаше с хора, които владееха вушу, с майстори на фехтовката и точни стрелци. Можеше да вдигне телефона и Стивън Спилбърг, Джъстин Тимбърлейк и половината Холивуд щяха да се качат на първия самолет за Китай. За какво й трябваха Ейми и Дан? Наистина ли те бяха толкова добри? През половината време се чудеха какво да правят и вършеха глупости, понеже наистина се намираха в ужасно положение. Майка им и баща им бяха мъртви, баба им също, двамата се укриваха от Социални грижи в Масачузетс, а сега им беше отнета и тяхната сила като сплотен отбор — единственото им предимство.

— Е? — подкани го Кора. — Нищо ли няма да кажеш?

Дан я загледа като омагьосан, като обречена муха, хванала се в паяжина. Извърна се от пламналите черни очи и погледът му падна върху медното украшение на огърлицата й.

Виж ти… то му се стори някак познато. Но Дан не проумяваше защо. Виждаше за пръв път майката на Джона.

Когато далечният спомен изникна в паметта му, той сякаш го удари като с чук и Дан чак залитна. По онова време беше едва четиригодишен, но никога нямаше да забрави. Металната скулптура — една от малкото вещи, оцелели в пожара. Произведението на изкуството с бръмбара… с подслушвателното устройство де.

„Украшението върху огърлицата на Кора е мъничко копие на онази скулптура!“

Тя беше получена от Кора, която сама я беше изработила. Вероятно я беше нарекла „подарък“. И през цялото време я бе използвала хитро, за да следи родителите му — част от все по-засиления шпионаж и притискане, приключили с пожара, който беше погълнал Хоуп и Артър и беше оставил децата им сираци.

Не, Кора не беше подпалила онзи пожар. Но само защото Изабел Кабра я беше изпреварила. Всички бяха виновни — всички от рода Кахил, допуснали слепите им амбиции и ламтеж за власт да тласнат напред този влак беглец: издирването на трийсет и деветте ключа към загадката. Именно тази непреодолима сила, която точно както и запалената клечка кибрит не можеше да се спре, бе погубила майка му и баща му.

Когато накрая Дан си върна дар словото, гласът му звучеше като на много по-висок, много по-голям младеж, сякаш за десет секунди той беше пораснал с десет години. Преди беше сляп, но сега всичко му беше пределно ясно. Бащата на Джона изобщо не се беше опитвал да намери Ейми. Те държаха Дан, използваха го като пионка. И сега се беше появила и тази ужасна жена, участвала в сблъсъка, който беше довел до смъртта на родителите му. И тя имаше наглостта да му казва „добре дошъл“ в отровния им клан!

— Джанъс ли?! — подвикна Дан презрително. — Не съм от никакъв клан Джанъс! Знам точно от кой клан съм!

Влезе ядосан в отворения асансьор и се обърна да натисне копчето и да си тръгне. Беше толкова развълнуван, че се изпусна още преди да е успял да се спре:

— Аз съм Мадригал!

Последното, което видя, преди вратите да се затворят, беше как първото семейство в клана Джанъс стои като вкаменено и го гледа с отворени от изумление уста.