Гордън Корман
Императорският шифър (12)

Глава 12

Оранжевата роба беше съвсем по мярка на Дан — сякаш правена за него.

— Може ли някой да ме снима?

Искаше фотографията за колекцията си. Тя щеше да бъде най-ценното в нея. Дан щеше да даде да я увеличат, така че да е широка шест метра. И да я сложи върху цялата стена в стаята с трофеите.

— Забранено е да се снима.

Дан беше смазан. Понечи да възрази, но после се отказа. Не се спори с човек, който може да ти изтръгне ръката и после с кървавия край да те пребие до смърт.

— Мога ли поне да взема дрехата?

Спаринг-партньорите му се усмихнаха великодушно.

Урокът започна. Дан си беше представял, че ще политне със страшна лекота във въздуха. Но не се изненада, че не става. Като начинаещ започна от началото: най-обикновени удари и ритници, а също как да пада.

„Не виждам никакъв напредък — помисли си той, докато се свличаше върху постелката. — Да усвоявам кунгфу… по-точно вушу… в тайни помещения на храма Шаолин в самото сърце на планината Суншан!“

Не след дълго преминаха към основните хватки. Дан грейна, когато монасите го похвалиха за доброто равновесие. Благодарение на изключителната си памет той схващаше бързо и запомняше до най-малките подробности какво са му обяснили.

Най-вълнуващо в обиколката беше спаринг двубоят: Дан срещу четирима от най-опасните бойци в света. О, да, той знаеше, че го пускат да победи. Но чувството, че хвърля във въздуха майстор на кунгфу, беше невероятно, нищо че монахът всъщност сам си се изтласкваше.

Изведнъж момчето видя открилата се възможност. Монахът пред него беше приклекнал, за да отбие една от хватките, която Дан беше усвоил току-що. Едва ли друг път един новак можеше да блесне в истинска шаолинска надпревара!

Точно когато Дан се хвърли в нападение, се пресегнаха две мощни ръце и го сграбчиха отпред за робата. Противникът опря изневиделица ходило в корема на Дан — не го изрита, само го метна нагоре с изумителна сила. Дан полетя във въздуха, а в съзнанието му блесна тържествуващата мисъл. „Обучава ме шаолински майстор!“ И през ум не му мина, че всичките кости в тялото му могат да се натрошат.

Другите трима монаси го хванаха и го положиха внимателно на постелката. Той провери набързо дали всичко по тялото му си е на мястото: две ръце, два крака.

Върху лицето му грейна огромна усмивка.

— Беше потресаващо страхотно! Как го правите?

Неговите учители изглеждаха доволни.

— Това е основата на всяка защита във вушу — обясни мъжът, който го беше запратил във въздуха. — Твой най-голям съюзник е силата на противника.

При тях влезе друг монах, който носеше чай и чиния с храна, и урокът беше прекъснат. Дан си взе от пържената закуска и докато я дъвчеше замислено, се опита да разбере какъв е този непознат вкус. Реши, че не е лош. Закуската беше хрупкава, възсолена, приличаше малко на свински кожички, но не беше месо.

— Какво е това тук? — попита той, като лапна още едно парче.

— Деликатес от личинките на копринената буба — дойде и отговорът.

Дан за малко да изплюе парчето така, че да го запрати в другия край на помещението.

— Червеи ли ядете?

— Не. Копринената буба е гъсеница на Bombyx mori — копринената пеперуда.

Сякаш гъсеницата беше за предпочитане пред червея. Дан впрегна цялата си воля, за да преглътне. Знаеше, че само така му се струва, но си представи как в стомаха му има цяло помещение с насекоми, които се гърчат и жужат.

Изправи се, макар че едвам се държеше на крака.

— Имам нужда от малко чист въздух.

Един от монасите тръгна с него и го изведе по множеството завои и чупки в двора Чандзу. Дан благодари набързо и тръгна с несигурна крачка из парка.

„Изключено е да се справя, не ставам за монах в Шаолин. Бойните изкуства са страхотни… но хранителният режим!“

Туристите и посетителите го оглеждаха озадачени — момче от Запада в шаолинска роба. На Дан му се гадеше и не му беше до забележителности, но от това, че се движеше, му олекваше на стомаха. Джона не се виждаше никъде. Звездата сигурно още беше вътре в храма и раздаваше автографи на феновете си в Шаолин.

Дан се огледа. Какво ли беше това? Отдалеч приличаше на мъничък град. Момчето тръгна бавно натам и установи, че не са сгради, а надгробни паметници от тухла и камък с вид на китайски пагоди — някои с височина десетина-дванайсет метра. Имаше табела, на която пишеше, че гробищата се казват Гората от пагоди, където се намират тленните останки на кремираните през вековете шаолински монаси.

„Страхотно е… стига да не се опитваш да смелиш две-три Bombyx mori.“

Дан забеляза точно до парка на храма, отстрани на пътя, редица телескопи с монети — съоръженията бяха насочени към планината Суншан.

Той излезе от Гората на пагодите и тръгна бавно по пътеката, като затърси из джоба си дребни пари. Още едно предимство на това да си част от свитата на Джона Уизард — той му беше дал малко китайски пари.

Дан излезе през една портичка отзад и отиде при редицата телескопи. Присви око и се взря в обвития с мъгла връх на Суншан. Различи в далечината смътните очертания на бял паметник, откроил се на фона на сивото небе.

— Какъв ли е?

Един служител наблизо му отговори:

— Статуята на Бодхидхарма.

— Онзи с клепачите ли? — изпелтечи момчето.

Мъжът посочи процепа за монети.

— Един юан.

Дан пъхна една монета и телескопът се включи заедно с брояча на времето. Момчето се взря през окуляра.

Статуята беше изсечена от бял камък и представляваше брадат монах, седнал с кръстосани крака върху тухлен пиедестал. Доколкото Дан можеше да види, клепачите му си бяха на място, а от кръста надолу фигурата — изсъхнала или не — беше скрита от робата.

Но Дан ахна от друго.

„Познат ми е!“

Къде едно сираче от Бостън би могло да види статуя на седнал мъж на върха на далечна китайска планина? По телевизията? В интернет? В някой учебник?

Дан си спомни, че е виждал бялата скулптура, заобиколена от гъста сива козина…

Котешка козина…

Саладин?

Ами да! Грейс беше сложила на стълбищната площадка малко копие на статуята! Там беше едно от любимите места на Саладин — котаракът, порода египетска мау, все се увиваше около порцелана и се чешеше в него.

Ейми и Дан бяха наричали фигурката Брадатия Буда.

„Как изобщо е възможно да забравя? Страхувах се до смърт от него!“

А сега гледаше истинската скулптура.

Свъси се. Те изобщо не бяха и подозирали, че навремето Грейс Кахил е била запалена толкова по трийсет и деветте ключа към загадката. Именно Грейс беше замислила цялата надпревара и с помощта на Уилям Макинтайър я беше включила в завещанието си. Много от споменаваните от Грейс съвсем нехайно през годините неща се бяха оказали жизненоважни при издирването на ключовете. Тя сякаш продължаваше да ги търси и от отвъдното.

За миг Дан се подразни от баба си. Грейс беше вкарала в главата му толкова много неща като това тук и още повече в главата на Ейми, тъй като те двете бяха страшно близки. Понякога Дан не можеше да се отърси от усещането, че мозъкът му е компютърен хард диск, заразен с десетки вируси, чакащи само нещо отвътре да им даде тласък, за да се включат.

Единственото, което Грейс не беше предвиждала, бе, че Дан може да се откаже от надпреварата и да си остане с всички тези бомби със закъснител в главата, които направо го влудяваха. Защото и с надпреварата, и без нея той нямаше как да не мисли по някои въпроси.

1) Заради връзката на Джона с клана Джанъс Дан се беше озовал в храма Шаолин.

2) Това там горе беше истинският брадат Буда.

Съвпадение?

„Ами да!“

Бялата статуя се мержелееше високо горе, сякаш на километри в небето. Точно пред Дан имаше безброй древни изронени каменни стъпала, които водеха към планината.

Милион стъпала — поне така изглеждаше на пръв поглед.

„Пак добре, че днес си изядох копринените буби…“

Трябваха му сили.