Гордън Корман
Императорският шифър (6)

Глава 6

Допреди минута беше толкова ядосан на Ейми, че не можеше да мисли за друго, освен за кавгата им. А ето че само след миг целият свят се преобрази.

Дан възобнови битката: пак започна да блъска и да крещи. Не можеше да излезе, но риташе толкова силно, че все щеше да привлече вниманието на някого… може би дори на някое ченге.

След десет минути вече беше плувнал в пот и беше изтощен дотолкова, че не забеляза кога покритата носилка е спряла и е била оставена на земята. В ума на Дан се роди нов план. Още в мига, щом вратата се отвореше, някой щеше да получи по главата такъв ритник, че щеше да го помни цял живот. И докато онзи си събираше зъбите, Дан щеше да бъде далеч оттук.

Чу се щракване и вратата се отключи. Дан се стегна, готов за действия. Вече стоварваше крак, когато езичето на ключалката се отмести.

Но нямаше кого да изрита. Вместо човек, видя пред себе си пикап. Най-неочаквано покритата носилка се наклони и момчето беше натикано в багажното отделение. Вратата на пикапа се затвори и той отпраши така, че гумите изскърцаха — още малко и да се запалят.

Вбесен, Дан успя да застане на колене и да зърне за пръв път похитителите си.

— Ти ли смърдиш така или въздухът в Пекин наистина е толкова мръсен, както твърдят? — изсумтя Натали Кабра.

Дан ахна стъписан. Натали беше по-мургава от майка си, но и тя като нея беше с изваяни черти: класическа красота, прикриваща безпощадни пронизващи очи. В случая с Изабел — очите на убийца.

Натали и по-големият й брат Иън изгледаха презрително Дан над преградата. Той започна да се озърта притеснен: Изабел я нямаше, поне в пикапа. Единственият друг пътник седеше отзад при Дан на сгъваема седалка: беше огромен и явно беше главорез, нает от семейство Кабра.

Дан нямаше намерение да доставя на братовчедите си от клана Лусиан удоволствието да го видят уплашен.

— Как така днес сте без лимузина? — ухили се той. — Какво, да не би в Африка да сте похарчили всичко в кредитните си карти?

Иън се извърна към шофьора.

— Спри веднага.

Мъжът натисна спирачките и пикапът закова рязко, запращайки Дан върху преградата на товарното отделение. Той се изправи зашеметен, с издута устна.

— Значи Алистър се оказа прав — простена. — Вие, приятелчета, наистина сте в Китай.

— Ние сме навсякъде — измърка Натали. — И можеш да бъдеш сигурен, че каквито сте смотани със сестра ти, винаги сме няколко крачки пред вас и пред онази грозотия, бавачката.

— Гувернантката — поправи я по инерция Дан.

— Така, ние сме в Китай — вие също. А сега ми обясни какво правеше в онзи храм в Забранения град.

— Нямам представа за какво ми говориш — изпелтечи вироглаво другото момче, което, естествено, излъга.

Иън кимна.

— Знаех си аз, че ще ми отговориш така. На това място господин Чен ще ти помогне да си спомниш.

С усмивката на човек, който си обича работата, главорезът се пресегна, сграбчи Дан за яката и го вдигна във въздуха.

— Добре де, добре! — предаде се момчето. Какъв смисъл имаше да го бият? Парчето коприна беше у Ейми и тези лешояди не можеха да се доберат до него. Освен това Дан беше напуснал надпреварата. Беше му все едно дали някога през живота си ще види отново ключ към загадката. — Да, проникнах в храма, защото отвън на стената видях герба на Джанъс.

— И какво намери в храма? — подкани Натали с меден глас и с безпощадно изражение на лицето.

— Щурци — отвърна Дан. — Някъде към четирийсет милиарда. Гадни такива… като вас двамата.

— Друго? — попита Иън и даде знак на господин Чен.

Главорезът стисна като с менгеме Дан за ръката. Никога дотогава момчето не беше усещало такава болка. Тя заличи всички мисли, освен една: „Спри“. Но Дан не се предаде. „Ако разберат за коприната, това ще ги насочи към Ейми…“ Колкото и да беше сърдит на сестра си, той не можеше да й причини такова нещо.

— Кажи ни истината! — заповяда Иън, леко разколебан.

— Я по-спокойно — подкани Натали. — Никой не може да устои на вградения детектор на лъжата на господин Чен.

— Какво знаеш за семейство Холт? — продължи да настоява Иън.

Дан реши, че и да отговори, това няма да им навреди.

— Чичо Алистър е изпаднал в голяма паника. Твърди, че те са намерили следа, на която не е попаднал никой от нас.

— Каква следа? — попита Иън, почти на път да избухне.

Сестра му беше търпелива.

— Очевидно е, че ако той знаеше, това нямаше да е следа, за която никой друг не подозира.

— Много смешно, няма що! — промърмори Иън. — Но ще те видя аз, когато загубим заради тези горили. Представяш ли си свят, управляван от тях?

Натали въздъхна — беше съгласна с него.

— Май не е зле да претърсим хлапето — за всеки случай. А аз не си нося прахчето против бълхи…

Но не намериха друго, освен инхалатор, няколко банкноти от три различни континента и един умрял щурец.

Господин Чен сложи върху носа и устата на Дан носна кърпа, напоена с хлороформ. Дан се опита да не диша и да окаже съпротива, но се предаде, усетил острата миризма на химикал, на нещо средно между болничен дезинфектант и спирт за разтриване. Зрителното му поле се стесни и вътрешността на пикапа се отдалечи.

— Не можете да…

Опита се да махне кърпата — безполезно. Сякаш хлътваше някъде.

— Лека нощ — прошепна Натали.

Последната мисъл на Дан, преди той да потъне в мрак: „Никога досега не съм забелязвал, че тя говори като майка си“.

* * *

Саладин дъвчеше доволно бухта със скариди, докато Нели го носеше през площад „Тянанмън“ към мястото на срещата пред Портата на небесния мир.

Зърна Ейми и тръгна право към нея.

— Намерих доста хубав хотел малко встрани от главния път, не мога да му произнеса името. Не е особено луксозен, но готвачът в ресторанта е голям симпатяга. Прави страхотна супа от пилешки гнезда — да си оближеш пръстите. — Нели се огледа. — Къде е Дан?

Ейми беше с трагично изражение върху лицето.

— Няма го.

— Как така го „няма“? Къде е?

Ейми сви натъжена рамене.

— Скарахме се лошо и той тръгна нанякъде.

Нели въздъхна, но не избухна.

— Спасете ме от тия Кахил! Не стига, че целият ви род е в постоянна война, ами сега и ти си се изпокарала с брат си.

— Извинявай — промърмори Ейми.

Едвам се сдържа да не разкаже всичко от начало до край за кавгата си с Дан. Не че това щеше да промени нещо, но ако споделеше с някого, сигурно нямаше да се чувства толкова самотна.

И все пак… как да опише всичко? Онова, което изпитваше към майка си и баща си, беше твърде лично и болезнено. Освен няколкото покрити с прах спомени единственото, което им беше останало от техните родители Хоуп и Артър, беше надеждата, че те са били добри. Изгубеха ли и нея…

Нищо чудно, че Дан не беше успял да го преглътне.

Думите, които Ейми му беше казала, се завърнаха мъчително в съзнанието й. Тя беше подметнала, че двамата трябвало да се радват, задето майка им и баща им са мъртви.

Грубо. Дори и да беше истина, беше жестоко да го казва. Жестоко, както жестоки могат да бъдат само Мадригалите.

„Аз съм виновна. Накарах го да си тръгне.“

Тя преглътна.

— Дан едва ли е стигнал далеч, нали?

— Хайде да го потърсим на площада! — реши Нели.

И те го търсиха — цели два часа. Момчето го нямаше никъде.

— Ще го убия — закани се сестра му. — Прави го нарочно, за да полудея.

Нели пребледняваше все повече, докато се взираше в множеството.

— Къде ли може да е отишъл?

— Мъъър — включи се и Саладин.

Гувернантката погледна раздразнено котарака.

— Как изобщо можеш да мислиш за ядене точно сега? Дан го няма никъде.

— Никога не подценявай способността на брат ми да изчезне, колкото за да ни направи напук — вметна Ейми.

Нели беше по-притеснена от нея.

— Не мисля, че ни прави напук. Няма китайски пари, няма дрехи, с които да се преоблече, няма къде да спи… дори лаптопът не е у него, а ти знаеш колко го обича. Длъжна съм да призная, че съм разтревожена.

— Животните имат силно обоняние — спомни си другото момиче. — Може би Саладин ще изпълни ролята на хрътка. — Тя свали колана на дънките си и го сложи около врата на котарака за нещо като каишка. После извади парчето коприна, което брат й беше държал под тениската си, и го пъхна под носа на котарака. — Хайде, Саладин. Намери Дан.

Нели пусна котарака, порода египетска мау, на земята и той хукна през площада. Движеше се толкова бързо, че се наложи момичетата да подтичват след него, за да не изостанат.

— Браво на теб! — похвали го Ейми. — Надушил си диря!

Докато тичаха — две момичета от Запада — зад котарака на каишка, привличаха погледите на любопитните. Тримата излязоха от площад „Тянанмън“ и поеха на изток по „Дон Чанган Джай“. Чак тогава разбраха накъде се е запътил Саладин. Той ги заведе право при една улична сергия за закуски. Там застана на опашката и зачака да му дойде редът.

Нели се засмя неодобрително.

— За котарак си голяма свиня.

— Мъъър.

Най-после Ейми успя да се отърси от краткото си раздразнение и да види цялостната картина.

„С Дан се е случило нещо.“