Гордън Корман
Императорският шифър (19)

Глава 19

Оказа се, че глобата за котка, изпусната от Великата китайска стена, е четиристотин юана — около петдесет и девет щатски долара. Ейми и Нели дадоха и рушвет от сто юана на войника, който слезе да хване Саладин и да им го върне, и още четирийсет и три и малко, за да купят мехлем и бинт за драскотините му.

Хотелът приличаше по-скоро на давана под наем къща — вътре нямаше почти никакви удобства. Казваше се „Златната маймуна“. В стаята нямаше маймуни, затова пък имаше две-три хлебарки — толкова големи, че можеха да минат за мармозетки пигмеи.

Ейми почти не забелязваше занемарената тясна стая и буболечките. Единственото, за което мислеше, беше Дан.

— Провалихме се, Нели — възкликна тя, загледана през нацапания от мухите прозорец към бойниците на Великата китайска стена в далечината. — Рискувахме и изгубихме. По някаква причина Джона се е отказал от пътуването до Стената. Или ние сме отишли в друг участък. И сега той може да е навсякъде. Нищо чудно дори вече да не е в Китай. И ние да сме на друг континент.

Нели се беше надвесила над лаптопа на Дан, сложен върху малкото бюро.

— Ей, ела да видиш нещо.

— Джона ли намери? — попита нетърпеливо другото момиче.

— Не. Но си мислех за онова, което ти хрумна: че преди да го изхвърлят от Забранения град, Пу Ий е работил върху нещо, свързано с рода Кахил. И че ние можем да се досетим върху какво, ако видим кои са били най-важните събития в света през 1924 година.

— Все ми е едно — простена Ейми. — Не искам друго, освен Дан да се върне.

Нели я погледна изпитателно.

— Ей, момиченце, я се стегни. Надпреварата не е приключила и сега това е два пъти по-важно. Не забравяй — Джона още издирва ключовете към загадката и това е най-добрият начин да попаднем на следите на Дан. И така, направих списък на най-сензационните заглавия по първите страници на вестниците от началото на двайсетте години на XX век. Я виж дали някое от тях не е свързано с Кахил.

След като Нели й се накара, Ейми стана и отиде при нея. Гувернантката, разбира се, беше права. Щом не разполагаха със следа, която да сочи право към Дан, най-доброто, което можеха да направят, беше да продължат с издирването на трийсет и деветте ключа с надеждата, че Дан ще стори същото.

Ейми се взря в екрана:

В Блекстоун, щата Вирджиния, пада 20-тонен метеорит

Египет извоюва независимостта си

Президентът Хардинг издъхва още преди да е изтекъл мандатът му

Започва строежът на стадион „Янки“

Джордж Малори и Андрю Ървин се губят на връх Еверест

Япония е опустошена от голямото земетресение в Канто

В САЩ за пръв път екзекутират човек с отровен газ

Дж. Едгар Хувър е назначен за директор на ФБР

Ейми прочете трите страници на списъка и седна с въздишка.

— Не знам. Грейс може и да е споменала нещо от това тук през годините, но не съм сигурна. Да си призная, тя почина само преди два-три месеца, а на мен вече ми е трудно да си спомня гласа й.

Саладин се отърка о крака й и нададе състрадателно „мъъър“.

— И какво ще правим сега? — попита тя разтревожена.

Нели сви рамене.

— Ще се върнем на Стената. Така и така вече сме тук. Защо да не опитаме още веднъж?

Ейми кимна. Нямаха други следи, които да им помогнат в издирването на Дан и на ключовете. Ако и днес не откриеха нищо, щяха да изпаднат в пълна безизходица.

* * *

В слушалката тътнещите пънк рок акорди звучаха така, сякаш дрънчеше тенеке.

— Здравейте, аз съм Нели. Няма ме, сигурно съм отишла да опитам храна, за каквато не сте и чували, или да послушам музика, от която ще ви се пръсне главата. Какво още чакате? Оставете съобщение.

Сигналът се заби право в сърцето на Дан. Той се облегна тежко върху стъклото в кабината на уличния телефон — въпреки всичко се надяваше, че проблемът с мобилните телефони е бил отстранен, че съобщението е някаква грешка и той ще чуе познатия глас на гувернантката.

— Аз съм, Дан — изпелтечи. — Извинявайте, че не ви се обадих по-рано. Мислех, че бащата на Джона ви е оставил съобщение. Дълго е за обясняване. Намирам се в… е, всъщност едва ли има някакво значение, защото сега вече трябва да ви открия, хора. Ъъъ… до скоро… надявам се. — Той затвори, но веднага грабна отново слушалката от вилката и добави: — Мъчно ми е за вас!

Ала вече беше късно. Връзката се беше разпаднала.

Когато беше излязъл като хала от хотел „Бел Тауър“, улиците в центъра на Сиан бяха безлюдни. Сега вече по тях беше оживено като в Бостън в най-натовареното време. Тротоарите бяха задръстени с улични търговци, от всички магазини миришеше на странни храни, по витрините закланите пилета висяха до мобилни телефони последна дума на техниката. Звуците бяха силни и неприятни. Велосипедите и мотопедите си оспорваха с автобусите пространството по улиците.

Дан беше сам — малко дете сред този хаос в чужда страна — и би трябвало да се уплаши. Но единственото, което чувстваше, беше гняв, насочен най-вече към самия него.

„Какво направих?“

Беше се доверил на Джона, а той беше човек, на когото не бива да вярваш. И беше избягал от Ейми точно когато трябваше да бъде плътно до нея. Сега, докато стоеше на улицата, се чувстваше най-големия глупак: за Дан Ейми беше всичко на този свят, както и той за нея.

А вече беше късно. Дан нямаше как да намери сестра си, нямаше как да разбере по каква следа да тръгнат, нямаше как дори да се предаде на Социални грижи и още по-лошо — на леля Биатрис. И най-опасното вероятно беше, че се бе раздрънкал и бе издал най-съкровената и най-страшната им тайна. Сега вече се знаеше, че те с Ейми са Мадригали. И защо го беше направил? Заради удоволствието да види за две-три секунди стъписването на семейство Уизард ли?

Дан се усмихна неволно. „Затова пък какви две-три секунди!“

Но беше постъпил глупаво. Беше се превърнал в мишена. Ейми също.

„Трябваше да я предупредя.“

Но дали Нели изобщо си проверяваше мобилния, при положение че в Китай той нямаше обхват?

Изневиделица плисна дъжд, който се изля като плътна стена по улиците на Сиан. Търговците се втурнаха да прибират стоката, пешеходците хукнаха да търсят къде да се скрият. Дан се озова в долния край на няколко стъпала, водещи към видеоклуб в сутерен. Какво пък, може би сега му трябваше точно това. Нервите му може би щяха да се поуспокоят, ако разбиеше няколко космически кораба. Нямаше да му дойде зле и да хапне нещо. Китайските му пари все щяха да стигнат поне за това.

Докато разглеждаше шоколадовите блокчета на рафта при касата, погледът му падна върху голям телевизор, настроен на CNN.

* * *

Този път Саладин не недоволстваше, че го носят по Великата китайска стена. Котаракът, порода египетска мау, явно се чувстваше добре и в безопасност в ръцете на Нели.

Навалицата беше точно толкова голяма, каквато беше и предния ден. Ейми се притесняваше от нея, но не толкова, колкото от това, че Джона не е тук и по нищо не личи, че ще се появи скоро. Явно в програмата на звездата имаше промяна. Джона беше поел в друга посока, повлачил след себе си и Дан. Или още по-страшно — беше оставил Дан сам-самичък в чуждата страна. Не за пръв път Ейми се запита дали да не отиде в американското посолство в Пекин. Да, това означаваше еднопосочно пътуване към Социални грижи в Масачузетс. Но щом тя не беше в състояние да открие в най-многолюдната държава дете на единайсет години, очевидно се налагаше да се обърне към някого, който можеше да го направи.

Въпросът беше кога. Кога да отиде при професионалисти — хора, които можеха да предприемат такова издирване? Бяха минали цели четири дни, откакто Ейми беше видяла за последно брат си.

Вървяха километри, без изобщо да спират, и през цялото време търсеха. След като се отдалечиха от основния туристически район в участъка Бадалин, тълпите пооредяха.

Ейми имаше чувството, че краката й са се превърнали в късове гранит, още по-тежки бяха мислите й. И дума не можеше да става да се откажат, но Стената беше дълга хиляди километри.

Покрай тях мина семейство, което помоли Ейми да ги снима.

— Разбира се.

Тя се взря през визьора на скъпия фотоапарат и се зае да настройва дългия телеобектив. След като го нагласи, хвана на фокус не само позиращото семейство, но и кулата отзад. Навъси се при вида на китайския йероглиф, нарисуван върху дървената врата.

„Защо ми се струва толкова познат? Аз не познавам китайските йероглифи.“

След като щракна две-три снимки и върна фотоапарата, се сети къде е виждала йероглифа.

— Нели, това там не е ли символът, който Алистър рисуваше вчера върху хартиената покривка?

Гувернантката го погледна с присвити очи.

— Според мен си права. Но защо някой ще пише „очарование“ върху стара врата насред Великата китайска стена?

Туристката се намеси.

— Очарование ли? Това не е най-добрият превод. По-подходящата дума е „милост“^[1].

На пръв поглед кулата не се различаваше от десетките други, които бяха подминали: каменната обвивка на някогашна бойница по границата с Монголия. Прозорците представляваха малки отвори, предназначени не толкова през тях да влиза светлина, колкото да се изстрелват стрели. Имаше и древна стълба, водеща към сутерена на съоръжението, където навремето вероятно е имало казарми или оръжейница.

Нели засочи:

— Виж, виж!

Показваше други стъпала, които водеха нагоре към кулата. Това беше необичайно. Двете момичета тръгнаха да ги изкачват. На стълбищната площадка се изправиха пред друга врата със същия йероглиф — „милост“.

Заключено.

— Дръж котарака!

Нели пъхна Саладин в ръцете на Ейми. Извади от джоба на дънките си две фиби, които вкара като шперц в ключалката. На Ейми й мина през ума, че гувернантката е много чевръста в разбиването на ключалки, освен това не носеше фиби. Точно тогава се чу щракване и вратата се отвори.

Двете се озоваха в квадратно помещение без прозорци, ако не броим кръглата капандура точно над тях. Вътре имаше шест дървени маси с различна височина, по които бяха наслагани часовници, кристални вази, огледалца в рамка, фигурки в стъклени кутии и високи чаши за шампанско.

— О, боже! — простена Нели. — Разбихме ключалката, за да попаднем на разпродажба на стари вещи.

Ейми сбърчи чело.

— Не може да е съвпадение. Името на Грейс върху вратата и всички тези неща тук. Но какво ли означават?

— Дрънкулки, каквито ще намериш на тавана на някоя старица. Нима смяташ, че в страната, където се е зародил фън шуй…

— Точно така! — почти извика другото момиче. — Грейс беше много запалена по фън шуй! Все повтаряше колко е важно да подредиш нещата си така, че да оставиш положителната енергия да тече свободно.

— В къщата й винаги беше подредено — съгласи се Нели. — Докато онези откачалки, твоите роднини, не я опожариха де.

— Много повече от това! — настоя Ейми. — Грейс ме обучаваше с часове на фън шуй. Според мен е знаела, че някой ден издирването на ключовете към загадката може да ме доведе в тази стая.

Нели я погледна като ударена от гръм.

— Нима твърдиш, че баба ти е подредила главоблъсканица с помощта фън шуй на хиляди километри от Масачузетс?

Ейми поклати глава.

— Не, мисля, че докато е обикаляла из Китай, Грейс е намерила главоблъсканицата и е отбелязала мястото, като е нарисувала името си върху вратата.

— Но щом тези неща не са подредени от нея, кой го е направил?

Ейми огледа внимателно безликите стени с надеждата да открие някакъв намек кой би могъл да е авторът на странната главоблъсканица. Засмя се на глас, когато съгледа знаците — бяха издълбани върху камъка и едвам се четяха. С главни букви беше написано едно име: Хенри.

Нели беше озадачена.

— Кой е този Хенри?

— Току-що четохме за него, забрави ли? — обясни задъхано другото момиче. — Хенри е английското име, което Пу Ий е взел! Това е дело не на друг, а на самия последен император! И вещите изглеждат нови, явно ги е подредил вече към края на живота си, след като са го пуснали от затвора.

Гувернантката завъртя очи.

— Съвсем в стила на рода Кахил! Защо да казваш нещо, при положение че можеш да го превърнеш във фън шуй главоблъсканица на Великата китайска стена!

Ейми й върна Саладин и запретна ръкави.

— Чакай — спря я Нели. — Нали няма да се опитваш да пренаредиш всички тези неща?

— О, да, ще направя точно това. Грейс не току-така ме е подготвила толкова добре. Има само един проблем. Тя имаше специален китайски компас — наричаше го лопан. А аз нямам такъв.

— А това тук? — посочи Нели право надолу.

С плочки върху пода бяха нарисувани сложни концентрични кръгове със стотици китайски йероглифи.

— Ето го! — ахна Ейми. — Лопанът на Грейс беше с подвижни части и човек можеше да го пренася от къща в къща. Този тук е неподвижен, настроен е постоянно на север.

— Едва ли след две хилядолетия някой ще тръгне да мести Великата китайска стена — съгласи се Нели.

Най-напред Ейми се зае с масите, като поглеждаше лопана, така че ъглите да са в хармония със земната плоскост и небесния циферблат. После дойде мъчителното подреждане на по-малките предмети в съответствие с принципите за потока от чи — или иначе казано — енергия във фън шуй.

Момичето знаеше, че това не е главоблъсканица в обичайния смисъл на думата. И че няма едно-единствено решение. Можеше да подреди предметите по най-различни начини и пак да не сбърка. Но дали щеше да постигне онова, което е имал предвид Пу Ий?

Стигна до фигурките — обърна ги внимателно така, че лицата им да сочат двайсет и четирите посоки върху циферблата на лопана.

Накрая се отдръпна и огледа какво е направила.

— Сега какво? — попита Нели.

Ейми нямаше отговор. Дали не беше сбъркала нещо във фън шуй? Или цялата идея беше погрешна още от самото начало?

Нели й се усмихна състрадателно.

— Е, може и да не победиш в издирването на ключовете. Но ако някога ми трябва вътрешен дизайнер, ще възложа работата точно на теб.

Ейми беше озадачена. Как беше възможно да е сбъркала? Беше съвсем сигурна.

Взря се в предметите и се наведе да изправи едно от огледалата, което се беше наклонило съвсем леко при чертата с червеното кръстче. Ейми отстъпи назад точно когато нещо се случи: през капандурата проникна сноп светлина, който се отрази право в огледалото и рикошира по другите предмети, подредени наоколо. В миг из сумрачното помещение се кръстосаха ярки лъчи.

— Охо! — възкликна Нели.

Ейми продължи да наблюдава. Тази симфония от отразена светлина се увенча с образ, паднал върху сивата стена, там, където лопанът сочеше север. Беше преобърнато „V“, едната му чертичка беше много по-наклонена.

— Какво е това? — попита Нели.

Ейми разбра веднага какво означават очертанията.

— Знам къде е следващият ключ към загадката! — каза тя задъхана.

Извади изпод тениската си съобщението върху сгънатото парче коприна от Забранения град. Тук, вътре във Великата китайска сетна, тя беше разбрала какво означава стихотворението, което Пу Ий беше написал като много по-млад.

— Където Земята се среща с небето.