Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (9)

Глава 9

С крак върху газта и с ръка върху клаксона Хилари Вейл подкара по задръстените с автомобили улици на Кайро. Ту увеличаваше, ту намаляваше скоростта и въртеше волана, за да се възползва от внезапно изникналите пред нея тесни пролуки, през които да се промуши.

— Разкарай ми се от пътя, мъпет такъв — подвикваше тя весело през прозореца на всеки, дръзнал да я изпревари.

Очите на Дан блестяха.

— Жестока е — прошепна той на Ейми.

Накрая жената свърна от главния път, профуча през красив квартал и подкара по алея, която криволичеше из градина с много палми и нацъфтели дървета. Спря рязко пред прелестна бяла къща.

Тримата слязоха, леко замаяни от бързото каране и от това, че се бяха измъкнали на косъм. След олелията и жегата по улиците в къщата беше прохладно и тихо. Хилари веднага ги заведе в малка всекидневна. Тя беше с килими и огромни канапета, покрити с басма. В ъгъла имаше пиано. По масите бяха наслагани порцеланови нощни лампи и вази с огромни букети.

Хилари отвори капаците на прозорците. След като нахлу слънчева светлина, Ейми видя, че възглавниците по канапетата са протрити и че една от масичките е сложена да прикрива дупка в килима. Леко занемарена, но уютна стая, само да се отпуснеш и да си четеш с часове. Тук Ейми не се чувстваше толкова срамежлива.

— А сега си свалете… халатите и се разполагайте удобно — покани ги Хилари, — сигурно сте забравили да ги платите, гълъбчета. Заради това ли ви гонеха онези страшилища? Клетите вие.

— Да, заради това — отвърна Дан. — Не предполагах, че тук взимат толкова навътре кражбата на някакви си халати.

Жената хвана леко Ейми за брадичката и извърна лицето й към светлината.

— Приличаш на Грейс — каза тя. — Много си сладка!

— Ей. Ела да видиш — рече Дан.

Ейми забеляза, че брат й гледа снимка — сребърна рамка върху пианото. Тя побърза да отиде при него. Фотографията беше черно-бяла и на нея имаше две млади жени пред сфинкса.

Ейми веднага позна Грейс. Къдравата й тъмна коса падаше до раменете. Грейс беше с бяла рокля и ниски обувки. Беше препрела тънка, потъмняла от слънцето ръка с ръката на дребното русо момиче до нея.

— Грейс беше най-добрата ми приятелка — каза Хилари Вейл. Тя вдигна полека снимката. — Познаваме се от пансиона в САЩ. Пратиха ме там след избухването на Втората световна война — родителите ми останаха в Кайро. През войната, когато комуникациите бяха много лоши, Грейс години наред ми беше най-близкият човек. Взе ме под крилото си, въпреки че бях по-малка и говорех със странен акцент. След войната я канех да прекарва тук почивката си. Тя обичаше Египет. — Най-неочаквано тъгата изчезна от очите на Хилари и старицата плесна с ръце. — Я да хапнем, деца, вие се разполагайте удобно, аз се връщам ей сега.

— Каква добра новина — отбеляза Нели. Тя остави клетката със Саладин и се свлече върху канапето на цветя. — Грейс споменавала ли ви е за нея?

— Не помня — отвърна Ейми. — Знаех, че е идвала в Египет, но не говореше много за това.

Всъщност и говореше, и не говореше. Всичко беше толкова мъгляво.

„Кайро е живописен град. Ходила ли си там, Грейс?“

„Естествено, любов моя. Много пъти. О, бррр, виж колко студен е дъждът тук. Дали да не идем да си направим шоколадов сладкиш, за да се поободрим?“

Все отклоняваше темата и премълчаваше. Чак сега Ейми си даде сметка колко често Грейс е започвала да говори за друго, ако тя я е питала за пътешествията й. В Ейми се прокрадна недоверие, което отново я извади от равновесие.

По лавиците на библиотеката от пода до тавана бяха наслагани още снимки. Ейми взе една в сребърна рамка. Някой беше написал отгоре с бял молив: „Ние, Луксор, 1952 г.“. Грейс беше облечена в панталон, който изглеждаше прашен, и в светла риза с навити ръкави. Беше присвила очи срещу слънцето. Хилари Вейл беше в рокля на цветя и с широкопола шапка. Явно стояха пред някакъв храм. Грейс беше застанала шеговито в египетска поза, с извита китка и опъната длан.

Точно тогава в стаята влезе Хилари с голям поднос, който остави на кръглата полирана маса при прозореца. Нели побърза да отиде и да й помогне да сложи в средата големите чинии със сладкиши и нарязани плодове.

— Виждам, че разглеждаш старите снимки — каза Хилари. — Трудно е да повярваш, че съм била толкова млада, нали? Грейс идваше всяка година и ми гостуваше. Години наред.

— Всяка година ли? — учуди се Ейми.

— Е, може и да е пропуснала няколко. А в края на живота вече й беше трудно да пътува, разбира се. Разказа ми за рака, беше много откровена. Въпреки това се стъписах, когато научих. И през ум не ми е минавало, че нещо може да сломи Грейс.

Тя ги покани с ръка да седнат на столовете и всички се разположиха. Ейми прокара длани по полираното дърво на страничните облегалки. Нищо чудно на този стол да е седяла и Грейс. Само при тази мисъл на момичето му се прииска да се почувства по-близо до Грейс. Но това беше невъзможно.

Хилари им наля от красива сребърна кана нещо като мляко.

— Казва се sahlab — обясни тя. — Предлагат го по всички египетски кафенета. Дано ви хареса.

Колкото от любезност, Ейми отпи от чашата. Напитката беше мазна и сладка, тя никога не беше опитвала такова нещо, но не можеше да го преглътне. На гърлото й бяха заседнали сълзи, които, ако споменеше името на Грейс, щяха да се плиснат навън.

— Страшно вкусно е — каза Нели и отчупи от една курабийка, за да даде на Саладин. — Значи преди да умре, Грейс се е свързала с вас. Какво ви каза?

Ейми я погледна признателно. Нели беше доловила, че тя се срамува, и беше взела нещата в свои ръце. Ейми винаги можеше да разчита на нея. Дан не забеляза — беше погълнат от това да се тъпче с лимонов сладкиш.

Хилари се усмихна и се изправи.

— Да, нека си дойдем на думата. Грейс ми прати писмо и ме помоли да предам нещо.

Тя отиде при малък шкаф и го отвори. Извади няколко неща и след като отново седна, ги сложи върху коленете си. На Ейми й идеше да ги грабне и да избяга някъде, за да ги разгледа насаме, но тя си наложи да отпие още веднъж от чашата и да седи, без да се помръдва.

Хилари сложи на масата една книга.

— Първо, това е пътеводителят на Египет, който Грейс използваше дълги години. Помоли да ти го предам.

Тя го бутна през масата към Ейми. Книгата беше дебела, с измачкани корици на петна, страниците бяха разгръщани често.

— Остарял е, разбира се — добави усмихната Хилари. — Но тук нещата не се променят много.

Ейми отвори книгата. Видя в полетата бележки, нанесени с извития почерк на Грейс.

Тук хапнахме много вкусно, пътуването през 1972 г.

Е, това едва ли щеше да им помогне особено.

— Това е последната й картичка за Коледа — обясни Хилари. — Върху нея има редове и за вас.

Тя подаде картичката на Ейми. Дан придърпа стола, за да вижда и той.

Картичката беше от Бостънския музей за изящни изкуства. Грейс ги беше водила там много пъти. Беше репродукция на стара картина — мъдреците, пристигнали с дарове при яслата на Младенеца.

Ейми и Дан сведоха очи към картичката. Ръката на Грейс беше държала писалката и беше изписвала тези черти и извивки. За важните неща Грейс използваше само писалка. В края на г-то в думата „предполагаше“ беше останало петно. Двамата знаеха, че когато е писала картичката, Грейс вече е била болна, но въпреки това почеркът й беше силен и ясен.

Ейми се развълнува дори от правописната грешка в думата „просмуква“, сякаш баба й беше в съседната стая, пишеше коледни картички и току подвикваше: „Донесете ми малко яйчен коктейл, милички. Не знам къде съм си оставила коледното настроение!“.

Беше им оставила писмо. И те го държаха след толкова седмици, когато се бяха губили в догадки. Но какво беше това писмо? Беше лично — Грейс през цялото време ги беше наричала „съкровища“ — но и някак безлично. Тя звучеше толкова бодра в призива да разгледат Египет. Сякаш не бяха дошли за нищо друго, освен да разглеждат забележителности.

Ейми погледна брат си. Знаеше, че върху лицето му се чете същото, както и върху нейното: объркване и обида. Какво прощално писмо беше това?

Дан се пресегна да вземе плика.

— Пощенското клеймо е от Нантъкет — отбеляза той. — От миналата година.

Ейми и Дан се спогледаха. С този поглед напуснаха стаята, горещия чужд град и се пренесоха на място, което познаваха добре. В град Сконсет на остров Нантъкет при крайбрежието на Масачузетс Грейс имаше малка къщичка. Ейми и Дан помнеха синьото небе и пухкавите облаци, въздуха с дъх на сол. Помнеха как Грейс е пекла царевица и е правела лимонов сос. Помнеха как е викала: „Последното е боа“ и жилещия студен свеж океан.

— Помниш ли Старата Фенуик? — попита Дан.

Ейми се усмихна. Бетси Фенуик им беше съседка. Ейми вече не помнеше кой й е дал прякора. Тя беше потомка на „един от най-старите родове на Бийкън Хил“ в Бостън, нещо, което не пропускаше да спомене във всеки разговор. Не одобряваше, че Грейс е запуснала розите си и работи в градината по стар панталон и шапка на „Янкис“.

Госпожа Фенуик мразеше котките, но хранеше особена ненавист към Саладин, който неизвестно защо си беше харесал за лична тоалетна градината на Старата Фенуик. Грейс все повтаряше, че не проумява защо съседката вдига такава пара — в края на краищата тя й спестяваше пари за тор. Но госпожа Фенуик не разбираше от шега. Забрани Саладин да доближава градината й и настоя Грейс да му сложи на каишката звънче. Саладин мразеше звънчето. Смяташе, че е под достойнството му да го носи. Сякаш казваше: „Какво съм аз, котарак или звънец на врата?“.

Усмивката на Ейми помръкна. При спомена за Нантъкет тя се обърка още повече. Колко много време имаха там! И нямаха друга работа, освен да се наслаждават на лятото. Всички онези дълги следобеди, всички вечери, когато бяха гледали как слънцето се стопява в океана… Всички възможности Грейс да се обърне към тях и да каже: „Между другото, това ви е наследствено право. И задължение. Трябва да ви разкажа всичко“.

— Можете да завършите с основната информация — прочете Нели. — Какво означава това?

— Където и да ни заведеше, Грейс не ни разрешаваше първо да четем пътеводителя — обясни Дан. — Трябваше първо да видим всичко с очите си и чак тогава да прочетем какво е казал за него някой друг.

Хилари вдигна от коленете си някаква кутийка и каза:

— А сега за обещанието, което съм дала. Това се е пазило половин век в касета в обществен трезор в Кайро. Грейс ми даде единия ключ. Вторият беше у нея. Вчера ми го донесе нейният адвокат. Някой си господин Макинтайър, нали?

— Господин Макинтайър е тук, в Кайро? — учуди се Ейми.

— Мил мъж, но си пада малко сухар. Отидохме заедно в банката и отворихме касетата в трезора. Вътре нямаше друго, освен тази кутия. Господин Макинтайър ми каза, че скоро ще дойдете в Кайро и да съм отворела кутията пред вас. Виждате ли печата? От мен се очаква да ви покажа, че не е счупен. И така. Да видим какво има вътре.

Хилари счупи печата. Капачето изскърца, докато тя отваряше кутията. В парче памучен плат беше увит малък предмет.

— Може ли?

Ейми и Дан кимнаха. Хилари взе предпазливо предмета и махна парчето плат.

В тях се взряха изумрудени очи, древни и знаещи. Беше златната статуетка на Сакхет.