Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (5)

Глава 5

— Не ми го натяквай — рече той. — Знам, аз съм виновен. Но тук има толкова много изненади, че забравих за ключа.

— И как ще излезем оттук?

— Все ще измислим нещо. Ела да поразгледаме.

— Не съм сигурна, че трябва да разглеждаме — възрази сестра му. — Ами ако на пода има капан?

— Вече щяхме да сме се хванали в него — отбеляза момчето.

Ейми продължи шепнешком:

— Защо тук няма никой? В другите бастиони беше пълно с хора.

— Защото сме извадили късмет. Хайде, идвай. Стига си хленчила.

Дан заподскача напред. Не устоя — пред него имаше толкова много гений и изобретателност. Примигващи холограми, светодиоди. В един от ъглите затрака машина, от която излезе телеграфна лента — точно като в стар филм. Върху една от стените имаше чертежи на различни изобретения. Дан се втурна по галерията, като викаше:

— Леле! Томас Едисон е бил от рода Кахил! Страхотно, нали? Електрическата крушка!

Ейми тръгна по-бавно между експонатите. Докато брат й обикаляше в кръг около модела за параход на Робърт Фултън, тя се взря в схема на подводница, изстрелваща снаряди.

Дан нададе вик.

— Предачният стан! Ели Уитни е бил от клана Екатерина. Гений!

Ейми видя отпред черна завеса. Тя сякаш изсмукваше цялата енергия в помещението.

— Ейми! Изобретили сме велосипеда!

Тя тръгна бавно към завесата. Щом се приближи, видя, че това не е завеса, а стена със сянка, създавана някак си от машина, която насочва светлината — или може би по-скоро липсата на светлина? Как изобщо беше възможно? — към един ъгъл в галерията.

— Шевната машина. Илайъс Хау, велик си!

Ейми тръгна колебливо през сянката. Пред нея имаше бял екран. Още щом тя се приближи, екранът се задейства.

Трябваше да мине близо цяла минута, докато момичето разбере какво става. В началото върху екрана проблясваха само планове и скици. След това се появиха цифри. Ейми чу как брат й крещи нещо за двигателя с вътрешно горене.

— Само така, Мария Кюри! Радиоактивност!

Върху екрана започнаха да се сменят черно-бели фотографии. Ейми закри устата си с длани. Дан беше точно пред сянката.

— Тези изобретения са толкова новаторски! Променили сме хода на историята!

— Не ние — прошепна Ейми.

Появи се втора поредица от изображения.

— Не ние, Дан! — извика внезапно сестра му.

Той мина през завесата от сянка.

— Какво е това? — попита, като се зае да проучва схемата, а после се взря в стара черно-бяла снимка.

Върху екрана замигаха и други снимки. Ейми дръпна рязко брат си в ярко осветената галерия.

— Ей! — започна да негодува Дан. — Какво правиш? Искам да видя!

— Не — отсече гневно Ейми. — Няма. Няма да гледаш как сме измислили начин да разпръскваме отровен газ, който може да погуби милиони.

Дан пребледня като платно.

— И сме измислили как да делим атома и да направим бомба, която е в състояние да изтреби цял огромен град!

От горещината лицето на Дан почервеня. Остана да се белее само малкият белег под окото му. Той изглеждаше така, когато наистина е разстроен. Не беше зле Ейми да се спре. Но тя не го направи. Не можеше.

— Химическа война, Дан. Харесва ли ти? — Тя не знаеше защо е толкова ядосана на брат си. — Хубаво ли е да прилагаш геноцид, а?

Ейми се дръпна назад с разтреперани ръце. За пръв път, откакто Дан беше съвсем мъничък, сестра му направи всичко възможно той да ревне. Което беше странно, защото ако на някого му се плачеше, то това беше тя. Идеше й да тропа с крака. Идеше й да крещи. Но очите й бяха сухи.

— Ами ако сме от клана Екатерина? — прошепна Ейми. — Ами ако цялото това зло е част от нас? И е заложено в ДНК-то ни?

Дан видя страха върху лицето й и изведнъж също се уплаши.

— Във всеки клан е имало лоши хора — каза той. — А има и много добри представители на клана Екатерина. Ами да, къде щяхме да бъдем сега без Едисон? Щяхме да тънем в мрак, ето къде щяхме да бъдем. Пък и не знаем от кой клан сме. Знаем само, че сме от рода Кахил. Ако трябваше да избирам клан, съдейки по лошите, нямаше да искам да съм част от никой от тях.

Ейми се свлече на пода и облегна глава на стената.

— Какво правим тук? — попита тя. — Колкото повече научаваме, толкова повече недоумявам. Защо Грейс е искала да знаем, че сме свързани с толкова много злини?

— Точно това ти обяснявах преди малко — отвърна Дан. — Ако твърдиш, че носим отговорност за това тук — кимна той към черната завеса, — значи твърдиш, че сме изобретили и предачния стан.

Ейми се усмихна уморено.

— Прав си. Но Грейс… тя винаги ни защитаваше. Обичаше ни, Дани. Или най-малкото… си мислех така.

Брат й беше толкова смаян, че дори не възропта, когато тя го нарече „Дани“. Не обичаше да го наричат така още откакто беше навършил шест години.

— Мислела си си ли? Какво искаш да кажеш?

— От мига, в който се включихме в надпреварата, се питаме защо Грейс не ни е помогнала — подхвана сестра му. — Не ни е оставила никакво съобщение. Не ни е оставила нищо. Само ни прати да се състезаваме с всички от рода Кахил.

— Сякаш не сме били по-различни за нея — допълни момчето.

Очакваше Ейми да се хвърли както винаги да защитава Грейс. Дразнеше се от това, но и разчиташе на него. Тя обаче само кимна.

— И така, дали изобщо сме я познавали? — попита сестра му. — Помисли само. В живота й го е имало това огромно нещо, а ние не сме и подозирали. Тя е държала много на това, че е от рода Кахил. Как може да сме я познавали, да сме я познавали истински, при положение че не сме и подозирали? — Ейми преглътна. — Заради това се чувствам ужасно…

— Тъпа ли? — попита Дан. — Ей, говори само от свое име.

Сестра му не се подразни.

— Господин Макинтайър ни каза да не се доверяваме на никого. Ами ако това включва и… Грейс?

Ейми затвори очи. Беше й неприятно да говори такива неща. Беше й неприятно да си ги мисли. Но сега вече не можеше да спре. Продължаваше да се доверява на хора, които не го заслужаваха, и колко тъпо беше? Иън се беше държал с нея като с последната глупачка, а тя със сигурност му беше помогнала. Ако искаше да спечели надпреварата, трябваше да помъдрее.

— Водеше ни по музеи и университетски библиотеки. Показваше ми как се прави истинско проучване. Та ако ми се наложи да ходя на такива места, да не се стряскам. Какво направи Грейс, след като посетихме аквариума, Дан?

— Накара ме да повторя имената на всички риби, които съм видял — отвърна брат й. — На английски и на латински. Мислех, че е игра.

— Тренирала е фотографската ти памет — допълни Ейми. — През цялото време ни е подготвяла. — Тя посочи галерията. — За това тук! И защо е искала да го знаем? За да стигнем дотук, вече сме лъгали, мамили сме и сме крали. Всъщност сме се превърнали в престъпници.

— Знам — съгласи се Дан. — Не е ли страхотно?

Гласът му трепереше и той не погледна Ейми в очите. Тя знаеше, че малкото й братче се опитва да я разсее. Дан се страхуваше от онова, което тя щеше да каже. Но Ейми нямаше друг избор, трябваше да го изрече.

— Какво още ще направим, докато всичко приключи? — попита тя. — Защо Грейс е искала да се излагаме на това? — Тя сниши глас. — И тя ли е била от лошите?

— Не говори така! — извика Дан.

Беше се нагледал на тази нова Ейми. Идеше му да я разтръска, докато не се върне предишната му сестра.

Почти не помнеше майка си и баща си. Грейс беше единственото, което Дан имаше като спомен за време, когато се е чувствал в безопасност. Нямаше да допусне Ейми да му го отнеме.

— Млъквай! — тросна й се ядно той.

Никога не й казваше да млъкне. Можеше да я нарича глупачка, нещастница и досадница, но никога не й беше казвал да млъкне. Не си позволяваха да си говорят по такъв начин помежду си. Беше правило, наложено от родителите им — Дан не помнеше те да са им го казвали, но Ейми си спомняше много добре.

Той обаче наистина искаше сестра му да млъкне. Идеше му да си запуши ушите с ръце, но така щеше да заприлича на бебе. От лицето й стана ясно как и тя е разбрала, че е прекалила.

Изведнъж обаче сестра му се превърна в окръжен прокурор.

— Защо Грейс не ни е помогнала? Защо? Помисли само. Извадихме голям късмет, че Нели дойде с нас. Нима Грейс е очаквала да обикаляме сами света? И ни е изложила на ужасна опасност? Ако ни е обичала, нямало ли е да поиска да ни защити? Ами клановете в рода? Грейс със сигурност е знаела към кой от тях се числим. Всички други знаят. Ирина. Ужасните Холт знаят, че са от клана Томас. Дори Натали и… — Ейми се задави. Онзи, чието име не бива да се назовава… — И брат й са от клана Лусиан. А ние сме си просто… ние.

— Стига — каза Дан.

Гласът му трепереше. Нямаше нищо против да се чудят защо Грейс не им е оставила някакво писмо. И той беше сърдит на баба си. Но се плашеше, когато Ейми твърдеше, че Грейс е била някакво чудовище, което ги е подготвяло за това…

Не можеше да е истина. Ако беше истина, нещо вътре в Дан щеше да се прекърши. Докато Грейс беше жива, понякога се беше чувствал пренебрегнат. Ейми приличаше повече на нея, интересуваше се от история и музеи. А сега тя сякаш изричаше на глас всички ужасни мисли, минавали през главата на брат й от деня, когато бяха погребали Грейс. От Ейми се очакваше друго. Очакваше се тя да защитава баба им. Ако тя вече не вярваше в Грейс, какво им беше останало… от всичко?

Дан се обърна, очите му пареха. Отдалечи се.

Ейми продължи да седи на пода. Докосна нефритената огърлица, същата, която беше принадлежала на Грейс и която тя не сваляше от врата си. Усети, че й е зле. Вътре в себе си почувства празнота, каквато преди нямаше. Празнота, зейнала от липсата на нещо, на което тя се беше осланяла — любовта на Грейс.

Тя си отиде, помисли си Ейми. Вече не е с мен.

Както се държеше за главата, чу, че стъпките на Дан кънтят и той върви по галерията, за да е по-далеч от нея. Звукът заглъхна. Настъпи дълго мълчание, накарало Ейми да вдигне глава. Дан беше стигнал чак в третата галерия. Там бе застанал неподвижно пред една витрина. Ейми забеляза напрежението в раменете му и веднага тя самата застана нащрек.

— Какво има? — извика тя.

Брат й не отговори.

Ейми се изправи и отиде при него. Дан стоеше пред три витрини, подредени една до друга. И в трите имаше еднакви статуетки на богинята с лъвската глава Сакхет. Трите фигурки бяха високи само двайсетина сантиметра и явно бяха от чисто злато. Само очите им бяха различни. На първата бяха от бляскави зелени камъни, на втората — от червени, а на третата — от сини. Всяка от статуетките се носеше и се въртеше в езерце от бяла светлина.

— Май търсим тях — прошепна Ейми. Беше забравила за кавгата им. Статуетките изглеждаха студено красиви, като скъпоценни камъни. — Онези от клана Екатерина вече са ги намерили.

Дан видя монитор на компютър, вграден в една от витрините. Той докосна с пръст чувствителната повърхност.

Изникна холограма. Представляваше скица на Сакхет. Завъртя се и се видя напречен разрез. Ейми и Дан прочетоха върху екрана на компютъра:

Първата Сакхет е намерена в пирамидата на царицата в Гиза от Наполеоновата експедиция. Смята се, че е оставена от Катрин. Пратена в Лувъра и после върната. Вътре е намерен скрит чертеж.

Върху екрана се появи чертеж.

Ейми и Дан отидоха при следващата витрина, където беше зеленооката Сакхет. Момчето докосна екрана.

Втората Сакхет е намерена през 1916 г. в гробницата на Хатшепсут в Тива от Хауард Картър от клана Екатерина. При първите изследвания не се установява нищо. Днес статуетката се проучва с новаторски техники, които не повреждат, включително с дигитална радиография и триизмерна компютърна томография. Резултати: фигурката е от чисто злато, в нея няма тайни отделения.

Те отидоха при следващата Сакхет. И този път Дан докосна екрана.

Закупена от Бае Ох, 1965 г.

Алистър Ох намира тайно отделение.

Ейми се върна при втората Сакхет, намерена от Хауард Картър. Знаеше, че той е прочут археолог. И по-късно, през 1922 г., е открил гробницата на Тутанкамон.

— Тук пише, че са проучвали с години двете карти — каза Дан. — Приличат си, но има и разлики. Никой още не е успял да ги разчете. Смята се, че са на гробници. Но не отговарят на никоя от откритите гробници.

— Не е ли странно, че в тази статуетка няма тайно отделение? — учуди се Ейми. — Може би Хауард Картър е намерил друга Сакхет. Нищо чудно някъде да има и четвърта.

Бяха толкова погълнати от статуетките, че не чуха почукването на бастун.

— Точно така, млада госпожице — обади се Бае Ох. — И аз съм на това мнение. И смятам, че четвъртата статуетка може би е у племенника ми.