Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (18)

Глава 18

Онази нощ Ейми не можа да заспи. В главата й се блъскаха какви ли не образи. Храмове и гробници, крокодили и лъвове. Тъмните очи и лъчезарната усмивка на Иън Кабра. Паниката, плиснала я на летището, когато тълпите я бяха заобиколили. Дългото напрегнато лице на брат й, начинът, по който той се е промушвал през тълпата, за да стигне при нея. Възрастното семейство, жената, която гледа надолу към платнената си чанта. Светлината, проблеснала върху сребърния й пръстен.

По едно време Ейми започна да се унася и тъкмо преди да заспи, видя лицето на засмяната Грейс, която й казва: „Доверявай се на хората, но си дръж парите в чорапа“.

* * *

Ейми се събуди посред нощ. Не че беше чула шум. По-скоро го помнеше. Тя си наложи да се отърси от сладкия сън.

Ръката й увисна отстрани на леглото — Ейми имаше навика да я слага върху чантичката на пода. Напипа щръкналия остър ъгъл на поставката на Сакхет. Понечи отново да се отпусне върху топлата възглавница.

„Но си дръж парите в чорапа.“

Ейми пак се пресегна надолу и размърда пръсти около основата, за да докосне Сакхет. Но пръстите й напипаха само въздух. Статуетката, прикрепена към поставката, я нямаше. С разтуптяно сърце Ейми се разсъни напълно. Стана от леглото и затърси пипнешком по пода. Нищо. Под леглото. Пак нищо.

Прозорецът беше отворен. Дали го беше отворила тя? Ейми изтича и погледна през него. Пълната луна се беше извисила и озаряваше като прожекторите по стадионите моравата долу. Ейми веднага забеляза Тео, който бързаше със сак в ръка по извитата пътека. Видя как на паркинга отзад примигват фаровете на автомобил.

Тя не умува дълго. Отвори докрай прозореца и се измъкна от стаята. Стъпи с боси крака върху прохладната пръст. Шмугна се през храстите, излезе на тревата и хукна.

Твърде късно си даде сметка, че няма да мине без помощ. Тео се беше насочил към колата. Дали Ейми щеше да успее да го повали? Трябваше да го удари зад коленете…

Чу зад себе си кънтящи стъпки. Нели също се беше завтекла към Тео, лицето й беше ядосано и решително. Под боксерките и фланелката с „Пърл Джем“, с които спеше, се белееха краката й. Тя подкоси Тео толкова силно, че ако играеше в Националната футболна лига, щяха да я лишат от състезателни права. Той зави от болка и се свлече.

Ейми ги подмина като хала и се втурна към колата. За нейна изненада зад волана седеше Хилари, която беше зяпнала изненадано и комично при вида на внука си и на Нели върху гърдите му.

— Какво става, гълъбчета?

Беше пребледняла, но се постара да говори весело. Ейми се пресегна и изключи двигателя, после прибра ключовете.

— Хайде да разберем — предложи тя.

Учуди се от собственото си хладнокръвие. Ако се ядосаш достатъчно, не е нужно да се стремиш да си смел.

— Мъъър.

Ейми чу тихия звук и се ободри.

— Саладин!

Посегна към задната седалка и взе клетката с котарака. После стисна здраво Хилари за лакътя и я поведе към Тео и Нели. Лицето на Тео се беше изкривило от болка.

— Наистина ли трябваше да ме удряш толкова силно? — ревна той.

Нели се наведе и изсъска в лицето му:

— Наглостта ти току-що те отведе при твоята гибел, нещастник такъв!

* * *

Тео седеше на пода в хотелската стая, докато Ейми вадеше от сака му статуетката на Сакхет. Хилари седеше като препарирана на стола.

— Сигурна съм, че ще се разберем — подхвана тя. — Ако Тео е сгрешил някъде, мога да оправя нещата.

— Лично аз нямаше да съм толкова сигурна — подметна Ейми.

— Може ли поне да ми дадете малко лед за глезена? — попита жално Тео.

— Ама разбира се — отвърна Нели.

Отиде при кофичката с лед, вдигна я и изсипа съдържанието й върху главата му.

— Благодаря — каза той.

— За нищо — отвърна мило Нели. — Змия.

— Какво ще ги правим? — попита Дан.

Беше грабнал лампата от масата и я държеше, в случай че Тео опита да се измъкне. Щеше тутакси да му я стовари върху главата, стига той да му дадеше повод.

Но Тео не смяташе да го прави. Беше умърлушен и мокър.

— Ще ги предадем на полицията, естествено — заяви Нели.

— Забучи го на вилица, и готово — одобри Дан.

— Какви ги говорите? — ужаси се Хилари. — Какво говорят, Тео?

— Само не викайте полиция — примоли се той. — Кражбата на статуетката е криминално престъпление. Нали не искате да отида зад решетките? Ще гния там хиляда години!

— Е, след това някой археолог ще те изучава — рече Дан.

— Нищо не разбирате — допълни Тео. — Явно дори не искахте статуетката. Тя просто си влизаше в издирването на някакви тъпи предмети. Не си давахте сметка какво държите в ръцете си.

— Тео! — извика Хилари. — Когато ме помоли да дойда да те взема оттук, и през ум не ми минаваше, че…

Тя затули устата си с длани.

— Я стига — възкликна Нели и тръгна към телефона.

— Вижте, съжалявам, наистина — продължи Тео. — Но в края на краищата знаете какво изкарват египтолозите. Скъсваш се да учиш години наред, спускаш се в гробници, изучаваш папируси и какво получаваш в замяна? Предлагат ти да станеш заместник уредник в някой музей със заплата, с каквато не можеш да си платиш и наема.

Хилари зарови лице в дланите си.

— О, Тео. Обещавам, че ако ми разрешите да го отведа… Ще ви се отплатя пребогато.

Ейми се взря в ръката й.

— Хубав пръстен, Хилари.

— Благодаря ти, миличка.

— Кога пристигнахте в Асуан?

— Току-що, гълъбчета. Тео ме помоли да го взема, нямах и понятие защо.

— Нямахте и понятие — повтори Ейми. — Странно, защото днес сутринта ви видях на летището. Стояхте до някакъв старец, уж сте с него. Именно вие се опитахте да срежете каишката на чантичката ми. — Тя се обърна към Тео. — А ти уж си изпусна очилата, така че тя да успее.

Хилари се засмя някак задавено.

— Какво развихрено въображение!

— О, бабо, остави — каза уморено Тео. — Нима наистина смяташ, че заблуждаваш някого?

— Щях да ги заблудя, ако ми беше помогнал — изсъска тя.

Ейми видя изкривеното й от злоба лице и пак се ядоса. Отново я бяха предали, отново я смятаха за глупачка.

— Как можахте? — попита тя. — Как можахте да предадете Грейс? Била е най-добрата ви приятелка!

— Именно! — извика Хилари. — Не си знаеше парите, а аз обеднявах все повече. Не ми е завещала нищо. Защо да не си взема някоя от вещите й?

— Алчна старица — поклати глава Нели. — Лоша карма.

За пореден път, помисли си ядно Ейми. Довереше ли се на някого, все се оказваше, че изобщо не е трябвало да го прави. Сега не знаеше на кого да се сърди повече, дали на Хилари, или на самата себе си.

Тео въздъхна.

— Вижте какво, съжалявам, че взех статуетката — каза той на Ейми и Дан. — Но ако някой ви предложи цял милион, вие какво ще направите?

Нели вдигна слушалката на телефона.

— Чакай малко — спря я Дан. — Кой ти предложи милион?

— Една откачена рускиня.

Нели остави слушалката.

— И къде се срещна с откачената рускиня? — попита Ейми.

Тео се засрами.

— В гробницата на Нефертари. Сблъсках се с нея в преддверието.

— Значи ти си издавал звуците като от мумия? — изуми се Дан.

— Мислех… че ако се уплашите… ще ми дадете Сакхет да я пазя — призна си той.

— Пак ти си изпращал предупрежденията, нали? — присви Нели очи така, че те заприличаха на резки. — Признай си.

Тео кимна. Наведе глава.

— Извинявайте.

— Извинявайте ли? Заключваш децата ми в гробница и сега ми се извиняваш? — разкрещя се Нели. — Ще ти дам аз на теб едно „извинявайте“.

Тя започна да набира номера.

— Чакай малко, Нели — прекъсна я Ейми. — Мисля, че можем да сключим сделка. — Тя се извърна към Тео и Хилари. — Няма да ви предадем на полицията. Но ако ни направите една услуга.