Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (17)

Глава 17

Беше само девет часа сутринта, а температурата в Асуан вече беше над трийсет градуса. На летището Ейми усети как потта се стича по гърба й, тя вдигна с усилие раницата и я метна на рамо. При всяка крачка раницата отскачаше и се удряше в чантичката на кръста й. Но Ейми не смяташе да се оплаква. Оплачеше ли се, Дан щеше да я стрелне с отвратен поглед и да я нарече слабачка, а Ейми не се нагърбваше с отговорността за онова, което щеше да направи след това.

Всъщност брат й едва ли щеше да я нарече някак. Двамата не си говореха.

„Тряс-тряс“, блъскаше се раницата в чантичката на кръста й. Ейми вървеше с усилие след другите. Най-отпред крачеше Нели, която се беше насочила към стоянката на такситата. Тео се беше обадил на Хилари — да им помогне, и тя им беше препоръчала хотел „Олд Катаракт“ в Асуан, „където, гълъбчета, Грейс отсядаше винаги… Саладин, миличък, махни си, ако обичаш, ноктите от ръката ми, благодаря ти“.

След Ейми вървеше Дан, който се стараеше разстоянието между тях да е възможно най-голямо. Тео крачеше пред Ейми и търсеше в джоба на ризата тъмните си очила. Бяха заобиколени от тълпи туристи, които си чакаха багажа, и един от екскурзоводите се провикна:

— Насам, хора!

След това друга голяма група туристи се насочи към няколко наредени един зад друг автобуса.

Тео си изпусна тъмните очила и се наведе да ги вдигне. Ейми спря рязко и почувства как някой се удря отзад в нея. Усети, че чантичката на кръста й жули, и се пресегна да я понамести. За нейна изненада напипа ръка.

— Ей!

Някой подръпваше чантичката. Навалицата притискаше Ейми. Тя не можеше да се обърне, не можеше да продължи и напред. Изпадна в паника.

— Помощ! — извика тя, но не я чу никой.

Тео не се обърна. Махаше с ръка на Нели. Ейми изпита чувството, че се е озовала в стая, пълна с гърчещи се змии. Не можеше да си поеме въздух. Беше ужасно горещо, движещите се наоколо хора я бяха хванали като в капан с телата си. Ейми не можеше да се отскубне.

— П-п-омощ! — изписка тя с немощен гласец.

Видя, че Дан се обръща. Очите му срещнаха нейните, в които се четеше паника. Брат й тутакси разбра, че тя е в беда. Запроправя си път назад към нея.

— Дан! — Ейми се опита да тръгне към него и за малко да падне. — Дан, помогни ми! Чантичката на кръста ми!

Най-неочаквано той се пресегна през гъмжилото и я сграбчи за китката. Задърпа я възможно най-силно, като избута от пътя им някаква жена. Ейми усети, че натискът върху чантичката отслабва.

Тя се обърна рязко и огледа тълпата. Вместо гърчещи се змии видя потни туристи, бързащи към автобусите. С крайчеца на окото забеляза, че някой се отдалечава, но после видя, че е възрастна двойка, дебел мъж със сламена шапка и съпругата му, която гледаше надолу и търсеше нещо в издутата си платнена чанта. За миг проблесна сребърният й пръстен във формата на змия.

— Ей, вие, двамата, побързайте! — извика Тео, който стоеше при таксито с отворена врата.

Ейми се свлече до Дан на задната седалка.

— Охо, някой се е опитал да среже това отзад — възкликна Дан.

Ейми разкопча с треперещи пръсти чантичката на кръста си. Видя следите от нож, опитал се да разреже плата. Побиха я ледени тръпки.

— За малко да ме оберат.

— Ако има много хора, трябва да си пазите вещите — посъветва Тео. — Добре че си реагирала толкова бързо, Ейми.

— Всъщност ме спаси Дан — призна тя.

— Е, и аз веднъж да направя нещо като хората — рече брат й.

Тео погледна през прозореца.

— Искате ли да оставим багажа в хотела и още сега да хванем кораба за Аглика?

— Я чакай — отвърна Дан. — Островът не се ли казваше Филе? Поне според пътеводителя храмът се намира на него.

— Филе се казва мястото, а островът се нарича Аглика — обясни Тео. — От шейсетте години на миналия век остров Филе е потопен изцяло под водата.

— Моля? — изуми се Ейми.

Ключът към загадката е под водата?

— Тогава е бил построен язовирът. Но и преди това след вдигането на първата язовирна стена през 1902 година островът понякога е бил заливан. Хората са го виждали през водата.

— А какво е станало със сградите по него? — попита Ейми.

— Те са спасени и са преместени на Аглика — отговори Тео. — Островът е направен така, че да изглежда точно като Филе. Все едно гледате истинските постройки. Сменен е само островът. Ще видите храма на Изида, какъвто той е бил на Филе.

— Значи остров Филе още си съществува, но е под водите на Нил, така ли? — попита Дан.

Тео кимна.

— Намира се на дъното на язовира. Но сега на него няма нищо за разглеждане.

Тео и Нели започнаха да си говорят, а Ейми зашепна на Дан. Беше й спасил живота, затова й беше трудно да му се сърди.

— Не всичко е загубено — пошушна тя. — В стихотворението се казва, че по пладне розовият стълб хвърля сянка. Щом сградите са разположени точно както преди, значи същата сянка пада на същото място, върху „ръката дълга, за защита разпростряна“ — каквото и да представлява тя. Ако имаме късмет, ключът към загадката, оставен от Катрин, още си е там.

— Или ще се наложи да отскочим до някой магазин за шнорхели — вметна брат й.

Таксито спря пред „Олд Катаракт“, хубав хотел точно на Нил. Тео предложи да отнесе багажа и да „раздаде малко бакшиш“. Когато той тръгна обратно към таксито, едно пиколо изтича при него и му подаде някакво листче. Тео го прочете и се намръщи, после го пъхна в джоба на ризата си.

— Какво беше това? — попита Ейми, след като той се качи на предната седалка.

— А, нищо. Поздравителна картичка от администрацията.

Дан се пресегна през седалката и издърпа листчето от джоба му. Прочете го набързо.

— Хубави поздравления, няма що.

Показа го на Ейми и Нели. Най-отгоре имаше египетска рисунка на Озирис, бога на подземния свят. Под него пишеше:

Наглостта ти ще те отведе при твоята гибел!

— Не исках да виждате поредната тъпа бележка — обясни Тео.

Дан я смачка.

— Все едно.

Всъщност обаче не му беше все едно. Той си беше мислил, че тия бележки ги праща Джона. А Джона уж беше заминал за Париж.

— Ето го и пристанището — рече Тео. — Хайде да побързаме, след малко тръгва един от фериботите.

Те се затичаха и се качиха в последния момент. Фериботът потегли. Тук, в Асуан, Нил изглеждаше още по-красив. Цветът беше по-близо до изумрудения, по реката беше пълно с бели платна. Наблизо бяха спрели големи кораби за круизи с туристи, които се бяха надвесили над перилата и държаха фотоапарати или сочеха. Из тръстиките бавно пристъпваха две чапли и според Ейми те приличаха много на птиците, които тя беше видяла в гробницата на Нефертари. Древност и настояще се сливаха в един от онези изумителни мигове, които, както момичето вече знаеше, бяха присъщи на Египет.

— Ще хвърлим котва в южния край на острова, но храмът е наблизо — каза им Тео. — Знаете ли преданието за Изида?

— Била е жена на онзи приятел, Озирис, и той взел, че умрял — отвърна Дан. — Тя не можела да го прежали и изплакала цяла река сълзи.

— Браво на теб! Точно това пишат и йероглифите — рече Тео.

Фериботът хвърли котва и те тръгнаха след Тео към храма на Изида. Беше огромен, висок и величествен, с барелефи, изсечени върху камъка. Тръгнаха през колонадата с редицата колони. Дан се огледа.

— Къде е обелискът? Тук няма ли обелиск?

— Имало е — отговори Тео. — Всъщност са били два, вдигнати са от Птолемей Осми, били са изсечени от розов гранит. Били са повредени, единият е паднал, и през деветнайсети век са били махнати — по-точно били са откраднати или купени, зависи от гледната точка — от един англичанин. Сега са в градината му в Дорсет, Англия.

Ейми се умърлуши. Обелиските — розовите стълбове — вече ги нямаше. Сега нямаше какво да хвърля сянка. Как щяха да намерят ключа към загадката?

Тео продължи с обясненията.

— Веднъж в годината Нил заливал стария остров — каза той. — Вдигнали са стени, които да пазят храмовете. Това е една от причините храмът да се е съхранил толкова добре.

— Но тук няма стени — намеси се Ейми.

— Не е било нужно да ги пренасят. — Тео сви рамене. — Благодарение на язовира Нил вече не приижда.

Той продължи нататък заедно с Нели. Ейми се свлече на едно от стъпалата.

— И какво ще правим сега? — попита тя. — Обелиска го няма.

Дан седна до нея.

— Стените също ги няма — как мислиш, дали те не са „ръката дълга, за защита разпростряна“?

— Защо Грейс ни е пратила тук, щом островът е останал на дъното на язовира? — учуди се сестра му. — Би трябвало да го е знаела. А това място тук е огромно. Не знам откъде да започнем.

— Сигурно е оставила друга следа — отвърна момчето. — Просто още не сме я открили.

Настъпи кратко мълчание. Ледът беше разчупен, но въпреки прежурящото слънце между двамата още витаеше хлад.

— Дан, не бива да се превръщаме в лоши Кахил — каза тихо Ейми. — Нямаме си никой друг. Не мога да го направя без теб.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се брат й. — Не можеш да се справиш без мен.

Ейми се засмя. Тя вероятно ставаше по-смела и безчувствена, но същото важеше и за Дан. Може би промените не бяха толкова лоши. Ако те двамата успееха да останат сплотени, може би щяха да разберат и как да бъдат достойни представители на рода Кахил.