Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (19)

Глава 19

Русият археолог, или по-скоро крадец, изглеждаше притеснен. Сигурно защото мамеше две деца, на които не им беше останало нищо от баба им, освен някаква налудничава надпревара, която те неминуемо щяха да загубят, и безценната статуетка. А сега благодарение на него те щяха да загубят и статуетката.

Е, не им върви, помисли си Ирина.

Пътеводителят се оказа задънена улица. Никакви указания, само бележки по полетата, тъпотии от рода на „Не пропускайте това!“, „Тук готвят вкусно“. А колкото до ключове към загадката, които Ирина да открие в Асуан — голяма кръгла нула. Каква загуба на време. Ирина вече беше изхвърлила пътеводителя. От мислите на Грейс, колкото и делнични да бяха те, окото й започваше да играе.

Тя обиколи още веднъж кафенето, в което Тео Котър седеше със сака в краката и барабанеше с пръсти по покритата с плочки масичка. Знаеше, че не я следят. Беше минала три пъти покрай кафенето, за да е сигурна.

Ирина седна на стола до Тео.

— Носите ли Сакхет?

— Носите ли парите?

Ирина наклони глава.

— Както се разбрахме. Ще ги преведа по сметка в швейцарска банка, след като се уверя, че статуетката не е фалшификат.

Нямаше намерение да превежда никакви пари. Статуетката не й трябваше, трябваше й онова, което беше вътре в нея. Хората от клана Лусиан го издирваха от векове. Ирина не знаеше защо, но щом го вземеше, щеше да разбере.

— Първо ще я огледам в дамската тоалетна.

Тя взе малкия сак, после тръгна между масите към тоалетните. Заключи вратата.

Обърна статуетката в ръцете си. Знаеше, че това наистина е Сакхет с лъвската глава. Златна, както беше съобщил и великият представител на клана Лусиан Наполеон. Ирина предположи, че очите са от изумруди — не разбираше нищо от скъпоценни камъни. Всичко си изглеждаше наред. Тя почука леко по фигурката — търсеше как да я отвори. Видя по гривата на лъва пукнатина колкото косъм. Пъхна в него тънко ножче (колко работа й беше свършило то през годините!) и главата с лекота се завъртя по посока, обратна на часовниковата. Вътре имаше малка кухина. Ирина обърна още веднъж статуетката и я тръсна. Изпадна навито на руло парче пергамент.

Звучеше като пълна безсмислица. Но следите, водещи при ключовете към загадката, винаги звучаха несвързано, докато не намериш мястото, накъдето те насочваха. Рабат беше град в Мароко. Всичко безспорно щеше да се изясни, щом Ирина отидеше там. Тя затвори внимателно тайното отделение. Пъхна листа в джоба си и върна статуетката в сака.

Промуши се между масите и остави сака в краката на Котър.

— Изненадана съм, че се опитвате да ме измамите — рече Ирина. — Бива ли такова нещо! Статуетката е фалшива.

— Но аз ви уверявам, че е истинска.

— Ха! Вие за вчерашна ли ме мислите? Няма да видите никакви пари.

Ирина стана и излезе забързано.

Запита се дали има директни полети до Мароко. Следващата й спирка беше древният град Рабат.

Докато скачаше в таксито, се поздрави. Беше се преборила с краткия миг на размекнатост в гробницата на Нефертари. Не можеше да допусне още веднъж да прояви малодушие.

След като намереше трийсет и деветте ключа към загадката, вероятно щеше да си позволи да е щедра. Или може би не точно щедра — защо да се изхвърля. Може би не толкова… строга. Дотогава нямаше да допусне да я отклоняват от пътя. И никога вече нямаше да влиза в гробници. Прекалено много призраци. Прекалено много спомени…

Тикът на окото й отново се появи.

— Летище „Асуан“. И по-бързо!