Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (20)

Глава 20

— Хвана се — каза Дан. — Това е добре, нали?

— Да — потвърди Ейми.

Ирина беше заминала за Мароко, а те бяха видели как Тео и Хилари се качват на самолета за Кайро.

— Защо сте увесили нос? — попита Нели. — Би трябвало да празнувате. Осъществихте дързък план: купихте стар папирус, а Тео прекопира много добре почерка на Катрин. Намерихме страхотно копие на статуетката и пробихме дупка. Благодарение на колективния ни блестящ ум току-що пратихте най-заклетия си враг за зелен хайвер. Пък и не вие, а аз трябва да плача. Сърцето ми е разбито. — Нели размаха лъжицата, после си гребна още от киселото мляко с мед. — О, вкусно е.

— Сърцето ти беше разбито за около пет минути — напомни Ейми.

Нели сви рамене.

— А ти какво си мислиш, че ще спра да се храня ли? — Тя я посочи с лъжицата. — Никога не съжалявай, че си се доверила на някого. Това доказва, че имаш сърце. Но ако той се окаже подъл лъжец… Нямам намерение да си губя времето и да плача. Защото съм страхотна.

Ейми знаеше какво й казва Нели — че е крайно време да забрави Иън. Дали тя наистина можеше да вземе малко от самочувствието й? Никога не се беше чувствала страхотна. Понякога, ако й провървеше, най-много да почувства, че не е чак толкова лоша.

— Планът беше блестящ — каза Дан. — Знаела си, че Ирина няма да се изръси един милион долара.

— Тя не разполага с един милион долара — отвърна Ейми. — При всички положения щеше да изиграе Тео. Единственото, което й трябваше, беше следата. И тя се домогваше до нея толкова много, че не забеляза как я е получила прекалено лесно.

— Това им е слабото място на ония Лусиан — отсъди Дан. — Въобразяват си, че нямат равни.

Нели изгреба каквото беше останало от киселото мляко и се протегна.

— Аз се изнасям на басейна. А за вас имам едно предложение — защо днес не се опитате да пропуснете приключенията?

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Дан, след като тя излезе от стаята. — Мисля си, че Грейс ни е подготвяла за това пътуване. Помниш ли как веднъж ни заведе за края на седмицата в Ню Йорк. Отидохме в музея за изкуство Метрополитън и прекарахме доста часове в крилото, посветено на Египет. Помниш ли храма Дендур?

— Точно така! — възкликна Ейми. — Грейс ни разказа всичко за Асуанския язовир и как под него е трябвало да останат много паметници, които се е наложило да бъдат спасявани, например храмът Дендур. Но помня само това. Дори онзи ден тя да ни е насочила към нещо, съм забравила.

— Купи ни топли претцели — допълни брат й. — Поне това помня.

Един от стотиците спомени за баба им, погребани в сърцето и съзнанието на Ейми, оживя. Как на стълбите на музея са яли претцели. Беше есен — Ейми помнеше яркооранжевите дървета в Сентръл Парк. Грейс вече се беше подложила на първата химиотерапия. Всички смятаха, че е победила рака и ще бъде добре, ще живее вечно.

Е, поне така си мислеха Ейми и Дан. Защото Грейс го искаше. Искаше да живеят възможно най-дълго с това убеждение.

„Какви прекрасни неща видяхме днес — им беше казала. — Но понякога хората прекарват прекалено много време в миналото. Нищо от онова, което видях днес, не може да се сравнява с този претцел.“ Тя го беше размахала във въздуха и беше отхапала от него.

Нямаше предвид само претцела. Сега вече Ейми го знаеше. В онзи миг Грейс имаше предвид всичко. Настоящето. Тях тримата, насядали в съвършения есенен ден по стъпалата на музея, за да си изядат претцелите с горчица, които бяха купили от един уличен продавач.

Този спомен не принадлежеше само на Ейми. Той беше и на Дан. Брат й помнеше такива неща. Случайни мигове, които изглеждаха незначителни, а всъщност имаха огромен смисъл. Случваше се Ейми да ги пропусне, понеже се притесняваше за някакви глупости, например дали ще хване автобуса. Или че новата й пола е изцапана с горчица.

Тя извади от чантичката на кръста си статуетката на Сакхет и я сложи на масата.

— Какво да правим с нея? — попита Ейми. — Не мисля, че е безопасно да я нося из Асуан. Какво предлагаш?

Всъщност му казваше: „Грейс принадлежи и на двамата“.

Дан срещна погледа й. Беше разбрал.

— Дали да не я оставим в сейфа на хотела? — попита той. — После ще идем при Нели на басейна и ще направим нещо, което според теб ще бъде наистина крайно.

— Какво?

Дан се усмихна дяволито.

— Ще се забавляваме.

* * *

— А, госпожица Кахил. — Управителят стана от бюрото, за да я посрещне. Побърза да се ръкува с нея. — Зарадвах се, когато се обадихте. Познавах много добре баба ви.

— Така ли?

— Дълги години Грейс Кахил ни беше любима гостенка. За пръв път дойде в края на четирийсетте, после в продължение на над двайсет години отсядаше почти всяка година при нас. Имаме архив на хотела, в който тя присъства осезаемо.

— Не знаех.

— О, да. Пазим прекрасна снимка на баба ви — рисува край Нил. Искате ли да я видите? — Той бръкна в бюрото. — Издирих я, след като ми позвънихте.

Ейми погледна черно-бялата фотография. Грейс беше по-млада и по-слаба, беше облечена в бели панталони и риза. На главата беше с шал. Седеше пред статив в градина, точно срещу реката. До нея същата сцена рисуваше по-възрастен пълен мъж със сламена шапка.

— Това не е ли…

— Да, сър Уинстън Чърчил, също любим гост. Министър-председател на Великобритания по време на Втората световна война, велик държавник. Но и художник — знаехте ли? Все повтаряше на Грейс, че трябвало да взима уроци от него. Според мен снимката е правена някъде през петдесетте години.

— Благодаря ви, че ми я показахте. Дали може да оставя нещо в сейфа? — попита Ейми, както държеше кутията със Сакхет.

— Разбира се. — Мъжът се обърна и отвори сейфа, където сложи статуетката. — А сега трябва да ви се извиня. — Той извади нещо от сейфа. — Грейс Кахил ни се обади преди една година и попита дали можем да намерим една нейна картина, която е оставила като подарък. Искаше да я откупи. Висеше години наред в кабинета на предишния управител. После, при един ремонт, я преместили. След като Грейс ни позвъни, я търсихме, но не успяхме да я открием. Едва вчера, когато отидох да търся тази снимка, открих и картината. Искам да ви я подаря и да се извиня от името на хотела.

Мъжът й подаде малък пакет. Ейми го притисна до гърдите си.

— Благодаря ви.

* * *

— Виждаш ли? — Ейми показа картината на Дан. — Помниш ли какво Грейс пише в картичката? „Не забравяйте изкуството!“ Ето!

Беше акварел на Нил и Ейми разпозна и стила на Грейс, и гледката. Грейс беше нарисувала палмите със заострени листа, зелената вода, тънките крака на кюкавците по бреговете.

Дан въздъхна.

— Имам чувството, че така и няма да поплувам.

Ейми сложи картината върху леглото. Огъна пирончетата, с които хартията беше прихваната за рамката. Дан загледа как сестра му сваля внимателно подложката и после вади акварела от рамката.

— Тук нещо не е както трябва.

Дан присви очи срещу картината. Взе я и я вдигна срещу светлината.

— Виж, виж! Грейс е рисувала върху гърба на друга картина.

Ейми се надвеси, за да разгледа драснатия долу подпис.

— Грейс е рисувала върху гърба на картината на Уинстън Чърчил. — Тя се усмихна. — Сигурно така му е отмъстила, задето й е натяквал, че трябва да взима от него уроци по рисуване.

— Ейми, тя си е отмъщавала на някого от рода Кахил — възрази Дан. — Виж картината на Чърчил. Забелязваш ли, че слънчевата светлина е насочена към едно място? Към остров Филе. Виждаш ли храма на Изида? Това е истинският остров, преди да остане под водата.

— Прав си! Чърчил явно я е нарисувал, за да даде насока към ключа към загадката. От кой клан ли е бил?

— Не знам, но ако трябва да гадая, се обзалагам, че е бил от Лусиан — отговори брат й. — Смятал е, че направлява съдбата.

— Грейс сигурно е нарисувала отзад акварела, за да скрие неговата картина — предположи Ейми. Тя отново вдигна платното. — Я чакай. Виждаш ли вълните? На какво ти приличат?

Момичето посочи вълните, които отгоре бяха оранжеви от залязващото слънце. Дан се взира дълго в тях.

— Стрелки — каза той. — Това са стрелки.

— Ако вдигнеш картината, ще видиш, че Чърчил е нарисувал Филе. Стрелките сочат тази стена.

— Обграждащата ръка! — извика Дан.

— Това е карта — допълни Ейми. — На нея е посочено къде е ключът към загадката, оставен от Катрин.

— Страхотно — каза умърлушен Дан. — Ключът е под водата. Може би все пак ще поплувам. Заедно с крокодилите. И онези паразити, които се впиват в плътта.

Сестра му забарабани с пръсти по бюрото.

— Все има някакво решение — отсече тя.

Точно тогава забеляза, че чекмеджето на бюрото е леко и отворено. Извърна настрани глава и видя вътре малък метален предмет.

Стаята се подслушваше!