Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (8)

Глава 8

Това просто трябваше да се случи. Години наред Дан беше мразил музеите, а сега се беше превърнал в експонат от постоянната експозиция. Той притисна длани до стените.

— Помощ! — прошепна.

— Как мислиш, колко още ще ни държи тук? — попита Ейми.

— Докато се прекършим — отвърна брат й.

— Как ще се прекършим? Не знаем нищо.

— Аз знам, че съм гладен — възрази Дан. — Ако Ох ми предложи пица, все ще измисля нещо.

— Нели ще започне да се чуди къде сме — рече сестра му.

— Никога няма да ни намери.

— Ще съобщи на рецепцията. Може би оттам ще се обадят в полицията…

— Толкова ли не разбираш? Хотелът е негов. Няма да направят нищо.

— Не може просто да ни зареже тук.

Гласът на Ейми потрепери и тя преглътна. Каза си, че е била и на по-страшни места. Но кой знае защо, от този плексигласов куб беше изпаднала в паника. Сякаш беше вещ, изложена на показ, а не жив човек. Опита се да диша.

— Колко ли въздух има в тази чудесия?

— Не знам — каза Дан. — Май… май е по-добре да не говорим.

Сега пък беше уплашила брат си. Той наистина можеше да се задуши. Ейми изправи рамене. Нямаше да го допусне. Беше се случвало да изгуби самообладание пред Дан, но сега щеше да се държи.

— Сигурна съм, че въздухът е достатъчно.

Докога ли, й хрумна, но тя отпъди мисълта. Паниката я поотпусна. Ейми щеше да се справи. Знаеше, че ако искаш да си смел, най-важното е да не мислиш за най-лошото, което може да се случи. Странно, ако се държиш смело, почти се чувстваш и смел.

Ейми просто трябваше да се постарае. Възможно най-много.

* * *

— Деца! — извика от банята Нели. — Дано храната ме чака!

Никакъв отговор.

— Ей, хора! — Тя завърза на възел колана на дебелия хавлиен хотелски халат. — Дребосъци!

Те мразеха да ги нарича така. Но от другата стая не се чу недоволен рев.

Нели отвори вратата. В стаята нямаше никого. На пода до един счупен чадър беше захвърлен хавлиен халат. Децата се бяха изнесли.

Е! Какво толкова! Бяха в петзвезден хотел и са решили да поразгледат. Нели се свлече на канапето и се отдаде на бавно и сладостно разглеждане на менюто на румсървиса.

След двайсет минути вече беше опитала доста от блюдата в дългия списък с какви ли не вкусни предястия, наречени meze. Но след като си дояде sabanikhiyat^[1], си даде сметка, че стомахът й е пълен не толкова със спанак, колкото с притеснение.

Тук имаше нещо гнило. Нели го осъзна чак сега. Много преди това трябваше да чуе тревожните камбанки. Беше станала немарлива. Както и да се оправдаваше — дали с глада или с часовата разлика след полета със самолета — си беше непростимо. Ще се наложи да даваш обяснения, Нели, ако не пуснеш мозъка си на пълни обороти.

Беше обучена да не проявява паниката си, затова не го направи. Скочи от канапето и огледа помещението. За пръв път се замисли защо халатът е на пода при вратата. В началото беше решила, че нали си е немарлив, Дан го е хвърлил там, после обаче го огледа още веднъж и от начина, по който халатът лежеше на пода, стигна до заключението, че някой го е хвърлил там, защото е бързал. Докато е стоял с лице към вратата за съседното помещение…

Нели се втурна напред. Проучи вратата сантиметър по сантиметър. След това погледна счупения чадър на пода. И изведнъж разбра всичко.

* * *

Видя ги, преди те да са я забелязали. Сърцето й трепна. Олекна й само като ги зърна. Но как щеше да ги извади оттам? Нели си пое въздух и се стегна. Не биваше да ги плаши.

Ейми чу шляпане на джапанки по пода и се обърна кръгом. Страхът в очите й беше изместен от облекчение.

— Нели!

Чуваше я ясно. Кубът явно не беше звуконепроницаем. Нели отхапа от питката.

— Какво е това място? — попита тя.

— Нели! Хм, нищо ли не забелязваш? — попита Дан. — Например, че сме затворени в куб?

Опитваше се да се държи нехайно, но Нели чу, че той едва си поема дъх. Беше пъхнала в джоба на хавлиения халат инхалатора, в случай че на Дан му трябва. Но беше за предпочитане да не опират до него.

Тя пак отхапа от питката. Докато дъвчеше, погледна спокойно на нещата. Появи се и Саладин, който се отърка о глезените й.

— Вие двамата сте най-страшният кошмар за една гувернантка. Сега вече мога да ви държа под око. И това е начин.

— Нели! — извикаха те в един глас.

— Той може да се върне всеки момент — допълни Дан.

— Кой?

— Бае Ох! Именно той ни затвори в това нещо.

— Старецът, за когото ми разказахте ли? Какво е направил, победил ви е на канадска борба ли?

— Нели!

Тя заобиколи куба. Почука с нокът по него.

— Някакви предложения?

— Погледни ей там, в левия ъгъл в дъното — каза Ейми. — Там е ключът.

— Бае насочи към него лазер — обясни брат й.

Нели се потупа по джобовете на хавлиения халат.

— Леле, май съм си забравила лазерната показалка заедно с пауър пойнт презентацията.

— Нели!

Тя застана точно под ъгъла и го огледа.

— Видях го — оповести гувернантката. Отчупи малко от питката, после се наведе и даде залчето на Саладин. — Обича хумус — обясни Нели. — Кой да предположи!

— Е, все пак е порода египетска мау — рече Дан. — Може би за него това е като кухнята на мама.

— Сега не е време да храниш котарака! — възкликна Ейми.

Саладин облиза котешките си устни и пак се отърка о крака на Нели — искаше още.

Тя отчупи още едно залче с хумус. Пак погледна ъгъла. Прицели се и подхвърли залъка с хумуса към тавана. Освен че правеше най-хубавите запечени сандвичи със сирене на планетата, Нели имаше и много други умения, например точен мерник. Саладин проследи погледа й.

— Хайде, котенце. Иди да го вземеш! — подкани Нели.

Саладин се метна на една витрина. Приготви се за скок. Политна към тавана и се приземи на металната рамка за лампите. Стъпи нехайно в края на една греда, скочи при ключа за вдигане на куба и започна да го ближе.

Кубът се поразтресе леко, после започна да се издига.

— Излизайте оттам! — ревна Нели. — Щом котаракът изяде хумуса, кубът пак ще ви похлупи. Лъчът ще се задейства отново.

Ейми избута Дан през отвора и се претърколи. Дръпна крак точно когато Саладин скочи лениво на пода и кубът се свлече с трясък долу.

— Котешките езици са страшна сила — отбеляза доволна Нели.

Ейми се изправи и си изтръска коленете.

— Как разбра, че сме тук?

— Отне ми известно време — обясни Нели. — После видях на пода хавлиения халат на нашето малко приятелче. Това си беше недвусмислена следа.

— Я чакай — ядоса се Дан. — Нашето малко приятелче ли?

— При обичайни обстоятелства щях да си помисля, че е странно някой да отваря врата с чадър. Но от доста време съм с вас двамата и си рекох — защо пък не?

— Бае може да се върне всеки момент — предупреди Дан. — Да се изнасяме оттук и да си намерим друг хотел.

— Този хотел е на Бае Ох, забрави ли? — напомни сестра му. — Как ще се измъкнем, без да ни забележат?

— С най-обикновена биология — отвърна Дан, като погледна хавлиения халат на Нели. — Със защитна окраска.

* * *

Бае Ох кимна любезно на мъжа в черно.

— Нямаше нужда да идвате — каза той. — Положението е под контрол.

— Открихте ли племенника си?

— В най-скоро време ще установя къде точно се намира — отвърна Бае.

Беше достатъчно да прекара една нощ в бастиона на клана Екатерина, за да получи сведенията. Внуците на Грейс Кахил бяха аматьори. Щяха да се прекършат.

— Има прекалено много фактори, които са извън контрол — възрази мъжът в черно.

Но Бае вече не го слушаше. Беше чул котешко мяукане. В хотел „Екселсиор“ беше забранено да отсядаш с домашни любимци.

Под прикритието на тъмните очила Бае можеше да се преструва, че слуша човека срещу него, и същевременно да се огледа през рамо. Към басейна се беше запътило семейство туристи в бели хавлиени халати. Бяха с шапки от магазина за сувенири, браво на тях. Миналата година Бае беше ходил да почива на Мауи с печалбата именно от магазина за сувенири. Тримата носеха големи платнени сакове. Туристите винаги мъкнеха прекалено много багаж.

До тях трополеше количка на румсървиса.

— Мяяяяяяу!

Никога дотогава Бае не беше чувал толкова странен котешки звук. Освен ако не бяха сложили при котката и торба с хамстери.

Най-малкият член на групата се наведе и заговори на платнения сак.

Чак сега Бае забеляза с какво са обути тримата. С черни маратонки.

Внуците на Кахил. Как ли са се измъкнали?

Дори когато беше развълнуван, Бае не обичаше да вдига шум. Забеляза, че мъжете от охраната на хотела завиват зад ъгъла. Бяха облечени като сервитьорите, в бели панталони и ризи, и човек не би се досетил никога какво всъщност правят. Освен ако не забележи издутите мускули под ризите и слушалките в ушите им.

Единственото, което Бае трябваше да направи, бе да вдигне пръст. Да им кимне. Мъжът в черно продължаваше да си говори. Не беше забелязал нищо. Бае нямаше интерес той да научава, че внуците на Кахил се опитват да се измъкнат от хотела.

Охранителите тръгнаха към групата бързо, но тихо. Всичко щеше да приключи успешно, ако младото момиче също не се озърташе. Забеляза тримата мъже още преди те да са се приближили достатъчно. Веднага каза нещо и тримата се обърнаха и побягнаха.

Не се чу нищо. Никой не се развика и не се разпищя. Мъжът в черно продължаваше да говори. Бае загледа как тримата тичат към задната страна на хотела. Спряха колкото да вземат от храстите голям сак.

После пак хукнаха, като крепяха багажа и разлютения котарак в чантата. Охранителите бяха само на метри от бегълците, когато те завиха зад ъгъла.

Бае едва се сдържа да не се прозине. Не беше нужно да гледа края на кратката гонитба. Неговата охрана беше най-добрата в Кайро. Тримата щяха да бъдат заловени и усмирени внимателно, така че гостите да не забележат. Щяха да бъдат отведени в кабинета му. Щяха да бъдат затворени там. Бае не бързаше. Нека се поизпотят.

— Уверявам ви, всичко е под контрол — повтори той на мъжа в черно.

* * *

Ейми, Дан и Нели се затичаха колкото им крака държат по обсипаната със ситни камъчета алея и завиха шеметно зад ъгъла. Нели крепеше Саладин и платнената си чанта. Раницата на Ейми подскачаше на гърба й, а една от маратонките на Дан се развърза. Той се престраши да се обърне — охранителите ги настигаха.

— Няма да успеем — простена той запъхтян.

Най-неочаквано от паркинга потегли кола. Тя спря рязко пред тях и им препречи пътя.

През прозореца се надвеси дребна жена с бяла коса, облечена в широка бродирана туника и панталон.

— Дали да не ви закарам?

Те се поколебаха.

— Ох, колко съм глупава. Я да карам наред. Сигурно не е зле да се представя. Аз съм Хилари Вейл и имам да ви предавам едно писмо. От Грейс. О, какви хубави халати.

Зад тях се чуха тежки забързани стъпки.

— Стой, не мърдай! — викна един от охранителите.

Хилари се пресегна и отвори задната врата.

— Май сега не е време да се колебаете, пиленца. Скачайте вътре.