Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (23)

Глава 23

— „В началото Цитаделата се е използвала за отбрана — зачете на глас Ейми от новия пътеводител. — Сега в нея има много свети места. От Цитаделата се разкриват някои от най-красивите гледки в града.“

— В нея има и колкото щеш улици без никакви табели — допълни Дан, като се огледа. — Как ще го намерим този магазин?

— Явно много трудно — отговори Ейми, взряна в картата.

Двайсет минути вървяха по кривите улици и пресечки в Цитаделата. Накрая се озоваха на уличка без име. Повечето табели бяха на арабски. Къщите бяха без номера.

— Да оставим това как ще го открием ние, как все пак го е намерила Грейс? — учуди се Дан.

Ейми спря пред тясна врата, която на пръв поглед не се различаваше от всички останали. Витрината беше тъмна. Беше затворено.

— Ето го.

— Сигурна ли си?

— Да. Погледни.

Фотографската памет на Дан се включи веднага.

— Точно както върху картичката на Грейс. Съкровища, Египет и добре дошли едно под друго.

Ейми го стисна за ръката.

— Грейс ни е насочила насам, Дан. Това е магазинът!

Тя отвори вратата и иззвъня камбанка. Магазинът беше дълъг и тесен, с рафтове, отрупани с керамични и метални изделия. Подът беше покрит с килими. Чак в дъното Ейми видя мъж, който седеше зад щанда и четеше книга. За миг той вдигна очи към нея.

— Можете да разгледате.

Сетне пак се зачете.

Това си беше странно. Ейми не помнеше да е ходила някъде в Египет, където да не са я убеждавали да купи нещо, не са я притискали, не са й предлагали по-изгодни цени и чаша чай.

— Извинете — попита Дан, след като отиде при мъжа. — Вие ли сте продали това?

Той сложи основата към статуетката върху щанда.

Мъжът я взе. Беше красив млад египтянин в снежнобяла риза и с раиран шал около врата, въпреки че беше горещо. Той погледна набързо основата.

— Трудно ми е да кажа — рече мъжът. — Прилича на поставка, върху каквито излагаме сувенири. Мога да ви покажа същите.

— Не търсим друга — намеси се Ейми. — Интересува ни дали помните тази.

— Съжалявам. — Мъжът я погледна за пръв път и явно долови отчаянието й. — Не разбирам какво ме питате.

— Помните ли да сте се запознавали с жена на име Грейс Кахил?

Египтянинът поклати глава.

— Не познавам никого с такова име.

Ейми и Дан се спогледаха. Сега или никога. Грейс ги беше насочила насам не току-така. Дан извади от раницата си статуетката на Сакхет. Ейми му я беше дала да я носи.

— Това виждали ли сте го някога?

Дан забеляза по очите на мъжа, че той е познал статуетката, но въпреки това поклати глава.

— Не съм.

— Ние сме внуци на Грейс Кахил — обясни момчето. — Смятаме, че ни е пратила тук.

Египтянинът ги гледа дълго. Погледът му беше изпитателен и някак си честен. После той се наведе напред.

— Красива огърлица, госпожице.

— Благодаря.

— Преди трийсет години закопчалката й се счупи. Може ли? — Младежът се пресегна и я докосна леко с пръсти. — Баща ми я поправи. Радвам се да видя, че още е цяла.

— Значи все пак познавате Грейс Кахил.

— Извинете за колебанията. Човек трябва да внимава. Казвам се Сами Камел. Можете да ме наричате Сами.

— Аз съм Ейми, а това е Дан.

— Значи най-после дойдохте. — Египтянинът стана от стола при щанда и отиде при вратата. Сложи табелата „Затворено“. — Елате с мен, ако обичате.

Поклони се леко, после дръпна една завеса и изчезна зад нея. Ейми и Дан го последваха в малка уютна стаичка. Младежът ги покани да седнат, после им наля в тънки порцеланови чаши ментов чай.

— Баба ви се познаваше с моя баща — обясни египтянинът. — И с бащата на баща ми. Бащата на баща ми беше прочут… как ли да се изразя… прочут мошеник.

Ейми и Дан се сепнаха и се позасмяха.

— Но беше добър човек — продължи с усмивка Сами. — Фалшификатор на антики. В края на четирийсетте години е направил на баба ви една услуга, но не иска да каже каква. Когато през 1952 година е поел магазина, баща ми го е убедил да се откаже от… хм, от нечистите сделки. Продаваме хубави работи, някои са с отлично качество, други са евтини, но клиентите ни винаги знаят за какво си дават парите. При всяко свое посещение в Египет баба ви идваше и в магазина. Беше голяма приятелка на дядо ми и на баща ми.

Ейми отпи от чая.

— Казахте, че най-после сме дошли.

— Баба ви е казала на баща ми, че ще дойдете. От доста време той пази нещо нейно. Тя го донесе при последното си идване в Кайро. И сега аз ви го връщам.

Той се завъртя на стола и се пресегна към библиотеката отзад. Дръпна една ръчка, скрита зад дърворезбата, и книгите се отместиха. Извади старинна дървена дъска за игра и я сложи на масичката.

— Оставила ни е дъска за шашки ли? — попита Дан.

Сами се усмихна.

— Не за шашки. За сенет. Древноегипетска игра. В гробниците са намерени доста дъски, но правилата не са се запазили. Тази дъска тук не е чак толкова стара, затова пък е красива. Украсена е със седеф и дърворезба. Според нас навремето към нея е имало ценни фигури, вероятно златни, защото е имало ключе за чекмеджето, където са ги държали.

— Чекмедже ли?

Ейми посегна, но египтянинът вдигна ръка.

— Чакайте. Баба ви поръча на баща ми да измисли друга ключалка за чекмеджето. Виждате ли буквите? Баща ми използва онова, което китайците наричат азбучна ключалка. Отваря се само с парола. От вас се иска да наредите буквите.

— Но ние не знаем паролата — притесни се Дан. — Ако опитаме нещо друго…

— Имате право само на един опит — поясни Сами. — Така ще бъдем сигурни, че наистина сте онези, за които се представяте. Ако не се досетите каква е паролата, чекмеджето няма изобщо да се отвори. Можете да счупите дъската, но има два проблема. Първият е, че така ще унищожите онова, което е вътре. И вторият е, че аз няма да ви позволя да го направите. Такова е моето условие.

Той им се усмихна, ала Ейми и Дан видяха зад усмивката решителност.

Те се спогледаха стъписани. Нямаха представа какво да опитат.

— Според баща ми Грейс е била сигурна, че ще се досетите.

— Казала ли е… нещо, което да ни насочи? — попита Ейми.

— Съжалявам. Казала е само, че със сигурност ще се досетите.

Той се отдръпна леко, за да не ги притеснява.

Ейми притисна пръсти до челото си.

— Хм, не знам — прошепна тя. — Може да е много неща.

— Какво използват хората за пароли? — попита Дан. — Бащиното си име? Родното си място? Или любимия цвят на Грейс — зеления. Или любимия й сладолед…

— С вкус на шамфъстък.

— Любимата храна…

— Суши. Любимото място…

— През август Сконсет, по Коледа — Париж, през есента — Ню Йорк, Бостън по всяко време — започна да изброява брат й.

И двамата знаеха наизуст какво е обичала Грейс. Най-неочаквано Ейми си помисли, че за тях това не са просто думи. Това са спомени.

Точно тогава тя осъзна нещо. През цялото време спомените бяха запълвали един по един празното пространство, оставено от Грейс. Как са седели върху стъпалата на музея, как са размахвали топлите претцели. Как са правели шоколадов сладкиш. Как са се смеели в захлас в библиотеката, докато са слушали край бумтящия огън сладкодумния разказ на Грейс. Как са скачали в студения океан. Как са тичали под дъжда по улица в Бостън.

— Грешала съм — каза Ейми, като се наклони към брат си. — Ужасно съм грешала. Не се доверявах на спомените си. Грейс все пак ни е подготвяла за това, но не от някакво покварено властолюбие. Подготвяла ни е от любов. Знаела е какво ни чака. Знаела е и че не можем да го избегнем. Има си причина да е държала да участваме в тази надпревара за ключовете към загадката. Ние все още не я знаем. Но трябва да се доверим на Грейс. Наистина да й се доверим. Да престанем да правим догадки. Трябва да я оставим да се върне при нас.

— Трудно е да не й се сърдя, липсва ми ужасно — отвърна Дан.

— Можем да се сърдим, че си е отишла. Да сме бесни. Но не и на самата Грейс.

Най-неочаквано момчето се усмихна. Нещо вътре в тях си дойде на място и запълни празнотата като липсваща плочка от пъзел. Ейми усети със задоволство как то казва „щрак“.

Дан кимна.

— И така. Да се захващаме за работа. Грейс е знаела, че ще опитаме всичко, за което се сетим. Явно е имала предвид нещо, което е съвсем сигурно, а не някакви предположения.

Той започна да снове напред-назад из стаята — опитваше се да мисли. Над бюрото беше окачен голям портрет с очи, които сякаш го следяха. Беше на старец с дълга бяла брада и пронизващи тъмни очи.

— Това някой ваш приятел ли е? — попита Дан Сами.

— Всъщност не. Това е Салах ад-Дин. Прочут мюсюлмански пълководец, който през 1176 година е построил Цитаделата. Вие го наричате…

Ейми и Дан изрекоха думата заедно, на един дъх.

— Саладин.

— Точно така.

Ейми приближи дъската. Погледна Дан. Той кимна. Момичето подреди една по една буквите върху ключалката.

Те ахнаха, когато капачето щракна и се отвори.

— Видяхте ли? — усмихна се Сами. — Познавате баба си по-добре, отколкото си мислите.

— Да — промълви Ейми и погледна Дан. — Познаваме я.

Сами кимна.

— Ще ви оставя да разгледате онова, което тя ви е оставила.

Те изчакаха египтянинът да дръпне завесата. Ейми отвори чекмеджето. Извади отвътре малка рисунка върху ленена покривка.

— Прилича на ботаническа илюстрация — каза тя.

— Има нещо, написано с молив — съобщи брат й.

mat 2.11

— Прилича на цената на покривката — реши Ейми.

— Остава само да открием от какво растение е листото и ще имаме ключа към загадката.

— Не би трябвало да е много трудно — увери го сестра му.