Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (13)

Глава 13

Ирина се държеше здраво за перилата. Нямаше намерение да рискува да падне по стръмното стълбище! Беше видяла как Ейми и Дан Кахил излизат от гробницата и знаеше, че тук сигурно има нещо. Разби с малък експлозив ключалката и влезе вътре. Добре че не я видяха. Египтяните пазеха ревностно безценните си исторически забележителности.

Ирина влезе в малко преддверие. Накъдето и да се обърнеше, имаше нарисувани египтяни — всичките еднакви — някои с птичи глави, други с корони, трети с жезли, извити като змии. Тя надзърна в помещението отстрани. Пак същото.

Но виж, цветовете…

Ирина отново насочи вниманието си към онова, което беше дошла да върши. Още стъпала. Тя заслиза предпазливо, доволна, че си е обула маратонките „Найки“. Американците умееха да правят спортни обувки. Нямаше как да отрече. Мислеше си за маратонки, защото се чувстваше леко замаяна. Правеше го, когато беше уморена или отчаяна, всеки път, щом имаше опасност чувствата да надделеят. Съсредоточаваше се върху делничните подробности.

Но защо ли се чувстваше съкрушена?

Вляво един черен чакал подаваше нещо на египетска царица. Сигурно беше Нефертари. Ирина не разбираше от египетско изкуство, но някак си се досети: посрещат красивата царица в подземния свят. Тя щеше да се раздели с живота си. Със слънчевата светлина, с реката, двореца, мъжа и детето си. Щяха да й вземат всичко.

Ирина влезе в погребалната камера. Царицата е била положена тук, между стълбовете.

И тия плоски изображения с черна коса и помръкнали очи, всичките еднакви, като в комикс. Никога дотогава Ирина не се беше замисляла…

Колко са красиви!

Рисунките… тя си представи как художниците топят четки в бурканчета със златиста, зелена и синя боя. Те са рисували не само смъртта на царицата. Рисували са всеки живот. Всяка смърт. Всяка радост, всяка загуба.

Изумена, Ирина се завъртя бавно, за да се наслади на стенописите.

Усети по лицето си нещо странно, нещо толкова непознато, че в началото не разбра какво е. Долови някакво течение, прохладен повей в спарения въздух. Сълза.

Какво ставаше?

Какво ми причиняваш, Грейс?

Защото най-неочаквано Ирина беше усетила нея, беше усетила Грейс, присъствието й точно тук. Нейната енергичност, ума й, припряността й… нейната доброта.

Ти беше добра с мен, рече й наум Ирина. Когато ми каза, че съм глупачка, тонът ти не беше рязък. В очите ти се четеше доброта.

На кого не мога да простя? На теб… или на самата себе си?

Ирина погледна напред към стената. Даде си сметка, че в това помещение се разказва за прераждането, а не за смъртта. Именно за прераждането.

Беше ли възможно? След като си живял толкова дълго, след като си правил един или друг избор и той те е отвел някъде, където е тясно и тъмно… беше ли възможно… да се промениш?