Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (22)

Глава 22

Подводницата се потопи и те се озоваха насред водата. Заплъзгаха се по-надълбоко, направлявани от пеленгатори, последна дума на техниката (както ги увери Алистър). Бяха се сместили отпред в тясното пространство, взираха се през зелената пластмаса и очакваха островът да се появи. Когато плавателният съд слезе още по-надълбоко, водата стана по-мътна, тъмна и солена.

— Дано го намерим скоро — каза Алистър. — Не ми се иска да ни свърши кислородът.

— Да ни свърши кислородът ли? — стъписа се Дан. — Нали каза, че подводницата нямала недостатъци.

— Самата подводница няма. Но не непременно и циркулацията на въздуха. Нямах време да я направя съвършена.

Той дръпна лостовете, така че плавателният съд да продължи по курса си.

— Благодаря, че ни уведоми.

— Дан, не се вълнувай. Това поглъща много кислород.

— Ще се постараем да не дишаме — промърмори Ейми.

— Не очаквах тук да има такива течения — притесни се чичо им.

— Я, каква добра новина — възкликна Дан.

Внезапно едно от теченията подхвана подводницата и я завъртя настрани.

— Ужас — рече Алистър и се помъчи да удържи управлението. — Преди да направят язовира, тук е имало бързеи и водопади и предполагам… ги има и сега под повърхността.

— Право напред! — извика Дан. — Виждам го.

Изведнъж островът изникна в мътната вода, из която се мяркаха водорасли и останки от древни стени. Алистър приближи подводницата и те се опитаха да открият съответствия между рисунката на Грейс и онова, което се беше показало пред тях. Алистър включи фар, който освети района наоколо.

— Ето! — изкрещя той. — Видяхте ли възвишението? И стената! Там се е издигал храмът на Изида! Откривате ли някакви особености от картата на Грейс?

Ейми пъхна електрическото фенерче под хартията, за да вижда и рисунката на Чърчил, и стрелките на Грейс.

— Виждате ли, тук стената е под ъгъл. И има три големи камъка. Единият е с пукнатина по средата.

— Можеш ли да приближиш още? — попита Дан Алистър.

Подводницата се разклати и се понесе към стената.

— Трудно е… да следвам… курса — отвърна Алистър, докато се бореше с щурвала.

Не щеш ли, подводницата се устреми напред, подхваната от бързо течение, и се блъсна с все сила в стената. Ейми ахна разтревожена.

— Няма страшно, още не се пълним с вода — увери я Алистър, като провери навигационните светлини. Едната замига в жълто. — Поне така ми се струва.

— Върху камъка е изсечено нещо — извика Дан. — Приближи!

Както подскачаха в бурното течение, те се взряха през мътилката. Подводницата се стрелна напред като търкаляща се топка и събори Ейми, която падна върху страничната стена. Лицето й се долепи до мехура, точно при дребния зид.

Тя различи само две букви.

К. К.

— Катрин Кахил! — извика Ейми.

— Според мен след това има цифри — каза Дан. — Приближи се още!

— Видях ги! — изкрещя сестра му.

Алистър приближи с маневра плавателния съд. Понесени от течението, отпред мърдаха водорасли и тримата трябваше да изчакат, докато водата се поизбистри. Светлината озари стената.

1/2г М

— Половин грам! — каза Дан.

— А М и М-то? — попита Ейми.

— Да, предпочитам бонбоните „Скитълс“ — отвърна брат й, докато се взираше в стената.

След голямата буква М върху камъка имаше остра резка.

— Както личи, голямото М покрива друга буква — отсъди Ейми. — Там явно е пишело някаква дума. Не се чете!

— Сигурно е заличена, докато са местели храма — предположи брат й.

Лицето на Алистър лъщеше от пот.

— Не — пророни той тихо. — М е от Мадригал. Те са го направили.

Сякаш тласкана от невидима ръка, подводницата най-неочаквано се разклати. Ейми и Дан се вкопчиха отстрани за седалките, а Алистър се опита да овладее плавателния съд. Изведнъж върху таблото замига червена светлина.

— Пълним се с вода — съобщи Алистър. — Явно някъде има теч. Ако подводницата стане много тежка…

— Какво ще се случи? — ахна трескаво Ейми.

— Няма да успеем да се изкачим на повърхността.

Алистър дръпна ръчките.

— Водата, изглежда, е проникнала в електрозахранването. Рулят не поддава.

Течението подхвана подводницата, сякаш е тресчица, и я блъсна в стената.

— Направи нещо! — извика Дан.

— Опитвам се.

От ужас Ейми се залепи за седалката. В последния момент течението завъртя подводницата и я изтласка встрани.

— И какво ще правим сега? — попита Ейми, като се постара да не проличи, че е уплашена до смърт.

Бяха хванати в капан на дъното на язовира и никой не знаеше къде са… Злотворната сила на Мадригалите сякаш ги беше застигнала и ги беше тласнала към сигурна гибел.

Алистър погледна уредите. Лицето му пребледня.

— Потъваме.

Ейми се вкопчи отстрани за седалката. Подводницата падна бавно на дъното. Удари се в пясъка и климна на една страна. Настъпи тишина. Дали всичко щеше да завърши така, с тази ужасна тишина?

— С колко въздух разполагаме? — попита Ейми.

Алистър погледна уредите.

— Трудно е да се определи.

— Кажи. — Тя се взря съсредоточено в него.

Чичо им преглътна.

— За петнайсет минути. Може би.

И тримата мълчаха дълго. После Дан тръсна глава.

— Не — отсече той. — И дума да не става. Няма да се предам. Ще се измъкнем оттук.

Алистър натисна няколко копчета.

— Съжалявам… изобщо няма електрическо захранване. Не можем да направим нищо.

— Погледнете нагоре — подкани Дан. — Виждате ли къде става дълбоко? Човек може да различи течението. Ужасно бързо е. Ако успеем да го хванем…

Ейми видя отпред нагъната вода, проблясващо зелена, като канал, прорязал мътилката.

— Видях го — отвърна тя. — Но как да стигнем до там?

— С ходене — отговори Дан и се извърна към сестра си. — Помниш ли? Спечелих надбягването в онзи лунапарк…

— Надбягването с огромните прозрачни сфери! — възкликна Ейми. — Хайде да опитаме.

Алистър загледа объркан как двамата се хвърлят с цялата си тежест върху предната страна на плавателния съд във вид на мехур. Той започна да се търкаля бавно напред. Двамата направиха още една крачка и преместиха с още два-три сантиметра подводницата.

— Схванах! — каза Алистър.

Той скочи на крака и се присъедини към тях.

Като се хлъзгаха и падаха един върху друг, те търкаляха мъчително, сантиметър по сантиметър, мехура по дъното и се приближаваха все повече към течението.

— Само… още… няколко… крачки — каза Дан, а по лицето му се стичаше пот.

Напрегнаха всички сили. Подводницата отскочи на мястото, където дъното се спускаше надолу, хвана течението и се изстреля нагоре.

Потокът ги грабна и ги понесе шеметно.

— Ехе! — изписка Дан, докато се носеха устремно напред.

Държаха се, защото плавателният съд подскачаше и се въртеше, изцяло във властта на бързея. Ейми си удари главата в тавана. Алистър се беше вкопчил в седалката.

— Изважда ни на плиткото! — извика Дан.

Видяха как дъното на язовира се издига, за да ги посрещне. С внезапно „фиууу“ отскочиха от земята и излязоха на повърхността. Около маратонките им се плискаше вода, но чудесията още си плаваше.

Алистър се пресегна и отвори люка горе.

— Имам две гребла — съобщи той засрамен.

— Страхотно — одобри Дан, докато се клатушкаха в реката. — Хора в зелен мехур, които гребат по Нил. Изобщо няма да привлечем вниманието.

* * *

Дан си помисли, че късметът е като шарените бонбони, каквито раздават в пластмасови тикви на Хелоуин. Е, в началото пируваш с „Милки Уейс“, но докато се усетиш, вече стържеш по дъното на тиквата и единственото, което е останало там, е някое малко драже с полепнал по него мъх.

После отхапваш от него и то ти чупи зъба.

Сенките пред хотел „Олд Катаракт“ вече се бяха издължили, когато Ейми и Дан се сбогуваха с Алистър. От лицата им личеше, че са претърпели поражение. Бяха се разминали на косъм със смъртта, а пак не бяха открили ключа към загадката. Той беше изгубен завинаги, беше откраднат от Мадригалите.

— Извинявайте, че едва не ви удавих — каза Алистър. — Ако беше жива, Грейс щеше да се вбеси. Направо чувам гласа й: „Алистър, има пресметнат риск, но има и прекалена самоувереност“.

— Къде отиваш сега? — попита Дан.

— Първо ще се прибера у дома, в библиотеката си — отвърна мъжът. — Когато се озовеш в задънена улица, понякога можеш да намериш отговора, ако седнеш да проучиш нещата.

Ейми беше на същото мнение. Но в този случай не знаеше какво да проучва. Беше се провалила. Знаеше само, че е прекалено уморена, за да направи и крачка.

— Довечера заминавам за Кайро, оттам ще хвана самолета за Сеул — продължи Алистър. — Ще ви дам новия номер на мобилния си телефон. Запомнете го, ако обичате — не го записвайте.

Той им подаде листче. Дан го погледна, после го скъса.

— Сигурен ли си, че го запомни?

Дан го изгледа така, сякаш го питаше: „Ти сериозно ли говориш?“.

Алистър се засмя.

— От мен да го знаете, ние двамата имате уникални дарби. В началото си мислех, че нямате никакви шансове да победите. Колко съм грешал. Ако търсите къде да отседнете в Кайро, можете спокойно да използвате картата ми за хотел „Екселсиор“. Казаха ми, че чичо ми се е върнал в Сеул. Там ще бъдете в безопасност една-две нощи.

— Ами другите от клана Екатерина? — попита Ейми.

— О, не се притеснявайте — там не ходи никой. На всички им е втръснало да слушат как Бае им обяснява какъв гений е проявил да направи бастиона и колко глупави са те, щом не го разбират. Може да се каже, че има нещо като бойкот. Пък и всички предпочитат Бермудския триъгълник — на това му се вика бастион!

Дан се смая. Много му се искаше да узнае повечко за този Бермудски триъгълник, но от вида на Ейми разбра, че тя вече обмисля следващата стъпка. Както винаги, пропускаха най-интересното.

— Няма да е зле — каза сестра му. — Имаме нужда от място, където да обмислим следващия си ход.

— Съобщиха ми, че семейство Холт се подвизавало някъде в околностите на Санкт Петербург — рече Алистър. — И това е вариант, но вероятността Холт да правят нещо смислено е твърде малка.

— Благодаря, че ни каза — отвърна Дан. — Мисля да пропуснем.

— Сигурно е разумно — съгласи се Алистър. Той въздъхна. — Шансът да открием ключ към загадката, който е останал недокоснат от някой от първите представители на рода Кахил… хм, това беше мечта, нали? Сега знаем, че има половин грам от… нещо си, който чака да го намерим. — Той им изкозирува. — Ще се видим там.

Ейми и Дан се върнаха бавно в хотелската стая, бяха много потиснати и не им се говореше.

— И аз не знам какво още да направим — избухна накрая Ейми. — За малко да умрем там долу! Как Грейс е могла да ни отведе там?

— Не е знаела, че Мадригалите ще отрежат камъка — напомни Дан.

— Дори и да е така — отвърна сестра му. — Как изобщо е решила, че ще успеем да се спуснем под дълбоката вода?

Дан я сграбчи за ръката.

— Я чакай. Може би не е искала да ходим там. Помниш ли, каза ми, че се е опитала да си върне картината. Ами ако не е искала да я намираме? И това е стара следа? Грейс я е нарисувала, преди да направят втората язовирна стена.

— Може би си прав — съгласи се Ейми, докато отключваше. — Сигурно по тази причина не помня в пътеводителя да е имало бележки за Асуан. Защото такива бележки е нямало. Грейс ни е написала да вървим по стъпките й, но ключа към загадката с Изида си го измислихме ние. После Хилари ни каза да дойдем тук. Вероятно защото е имала план да открадне статуетката на Сакхет.

Дан погледна картичката на Грейс и я прочете отново.

— Пропускаме нещо.

Сестра му надзърна през рамото му. След това посочи едно от изреченията.

— Погледни, Дан.

— Думата „наполовина“ е подчертана. И буквата „г“ в „предполагаше“ е по-тъмна от останалите.

— Половин грам — простена Дан. — Било е там през цялото време. Изобщо не се е налагало да идваме тук. Но пак сме изправени пред най-важния въпрос. Половин грам какво?

— Да се пръснеш яд! Една крачка зад Грейс сме.

— Както обикновено — намръщи се брат й. — Щом изобщо не е трябвало да идваме в Асуан, предлагам да се върнем в Кайро.

— Да си приготвяме багажа — съгласи се Ейми.

Двамата започнаха да хвърлят разни неща в саковете и раниците. Дан вдигна боядисаната в златисто поставка на статуетката на Сакхет.

— Хвърляме ли я, или я запазваме?

— Хвърляме я — каза момичето. — Няма никаква стойност.

Дан я метна в кошчето за отпадъци. Тя се преобърна и падна.

— Ей, Ейми. Ела насам.

Тя въздъхна и отиде.

— Боклук в кошче за боклук. Какво толкова.

— Погледни етикета. „Съкровища от Египет“. Купена е в магазин в Кайро. Ето ги името и адреса. Намира се в Цитаделата, каквото и да е това.

— Е, и? Грейс я е купила оттам.

— Защо изобщо е купувала основа за статуетката на Сакхет? Според Хилари, за да я скрие. Но нали точно заради това цели трийсет години статуетката е била в касета в обществен трезор?

— Ето какво ни е съобщила Грейс! — възкликна Ейми. — Написала ни е: завършете с основата. Дали е имала предвид тази основа?

— Това е единствената следа, по която можем да тръгнем — рече брат й. — Трябва да вървим по стъпките на Грейс — и да се върнем в Кайро.