Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (1)

Глава 1

Ако Ейми Кахил трябваше да състави списък с онова, което не й харесваше у единайсетгодишните братя, на първо място щеше да стои навикът им да изчезват.

Или може би, че изобщо ги има.

И нататък списъкът щеше да обхваща всички букви от азбуката…

Ейми стоеше насред пазара Хан ал-Халили в Кайро и се оглеждаше трескаво с надеждата да открие брат си Дан. След полета със самолета и часовата разлика не можеше да мисли ясно. Допреди миг Дан беше до нея. Ейми се беше обърнала за някакви си две секунди — да си купи молив с Нефертити, и когато погледна към брат си, него вече го нямаше.

Беше задушно, чуваха се музика и виковете на продавачите. Горе плющяха ярки знамена. По улиците се тълпяха туристи, които носеха раниците си отпред на гърдите, за да се предпазят от джебчиите, и през няколко минути спираха да снимат. Една жена с шал на главата заобиколи редица синьо-зелени столове, за да настигне двете си момчета. Някакъв мъж крепеше с една ръка върху главата си щайга, пълна с портокали. Покрай Ейми бавно мина туристка с бейзболна шапка и фланелка, на която с големи букви пишеше „Искам при мама“, и с фотоапарат пред лицето.

Ейми усещаше как жегата я плиска на талази по кожата. Дано не припаднеше. Цветовете се наслагваха един върху друг, лицата се размиваха, непознатите шумове блъскаха в ушите й. Ейми не обичаше тълпите, а Кайро май беше градът, който ги е измислил.

Тя се обърна с ръка върху чантичката на кръста си. Гувернантката им Нели Гомес беше малко по-нататък на улицата и се пазареше за някакви подправки. Ейми зърна за миг шантавата й коса, наполовина руса, наполовина черна.

Преди по-малко от час бяха пътували с таксито от летището към Кайро. По едно време шофьорът посочи нехайно през прозореца и каза:

— Оттук започва пазарът Хан, страхотно място.

Най-неочаквано Нели викна:

— Спрете!

Още преди да са разбрали какво става, се озоваха на пазара заедно с багажа и с клетката за домашни любимци. Саладин измяука разгневен, когато Нели обеща:

— Само десет минути, повече не ми трябват, после отиваме право в хотела… Жестоко! Кардамон на зърна!

За Нели всеки нов град не беше друго, освен поредната възможност за екзотична храна.

Накрая Ейми откри сред навалицата Дан. Той се беше долепил до витрина, отрупана със сувенири. Сестра му остана с впечатлението, че се е прехласнал по една острилка за моливи с фараона Тутанкамон, но нищо чудно брат й да гледаше и електрическото фенерче във формата на мумия.

Докато Ейми прекосяваше уличката, Дан ту се появяваше, ту пак изчезваше зад носещата се напосоки тълпа. Прежурящото слънце я заслепяваше. Тя се надяваше в бъдещето й да има климатик.

Туристката с фланелка „Искам при мама“ се приближи още малко до Дан. Тя свали тъмните очила с бели рамки на върха на носа си. Ейми усети как я пробожда лека тревога. Пред нея застана мъж със сламена шапка и за да вижда, тя се дръпна встрани.

Туристката сви показалеца си при първата става, сякаш той се беше схванал. Горещото слънце проблесна по нещо, показало се изпод нокътя й.

— Дан! — изпищя Ейми.

Гласът й беше заглушен от музиката и от виковете на продавачите: „Пет долара, пет долара!“. Ейми се шмугна покрай мъж, който крепеше в мрежа десетина футболни топки в неонов цвят.

Иглата стърчеше изпод пръста на туристката с вид на хищен нокът. Дан се надвеси още повече към витрината…

— Дан! — изписка сестра му.

Но само наум. От устата й се чу нещо като сподавен грак.

Ейми се хвърли напред. В последния момент изтласка встрани ръката на жената. Иглата се заби дълбоко в молива с Нефертити и остана там.

За миг Ейми не беше в състояние да прави друго, освен да гледа втренчено как слънцето проблясва върху метала. От върха бавно се търкулна капка смъртоносна течност, която тупна в прахта.

Ейми погледна в лицето Ирина Спаска. Бивша агентка на КГБ. Шпионка. Братовчедка.

Лявото око на Ирина затрепка от тик.

— Блин^[1]!

Тя изви ръка, но иглата си остана забита в молива. Продавачът побърза да дойде при тях.

— Красива госпожо, иглата се е забила. Погледнете, мога да ви предложа други моливи!

Ирина му се нахвърли като бясна:

— Притрябвали са ми моливите, продавачо на дрънкулки!

Ейми и Дан не губиха и миг. Дан се промуши като футболен халф през гъмжилото, а Ейми забърза след него.

Двамата тичаха колкото им крака държат по плетеницата от криви улички, докато белите им дробове не запариха. Накрая Ейми и брат й спряха, превиха се одве, за да нормализират дишането си. Когато вдигна глава, Ейми си даде сметка, че са се загубили. Глупаво, гадно, непоправимо.

— Нели ще ни търси — каза тя. Извади мобилния си телефон. — Няма сигнал. Трябва да се опитаме да се върнем.

— Дано не се натъкнем пак на другарката Ирина — подметна брат й. — Предпочитам да пропусна семейната сбирка.

Вече бяха свикнали да срещат свои роднини, които само се чудеха как да им навредят. Преди няколко седмици едва бяха преодолели смъртта на баба си. След като майка им и баща им починаха, Грейс беше най-важният човек в техния живот. Ейми и Дан не живееха при нея, но прекарваха почивните дни в огромната й къща край Бостън и тя все ги водеше на пътешествия през учебната година и през лятото. След като Грейс почина от рак, двамата съвсем се обезсърчиха.

Но това беше само първият от многото удари, които се стовариха върху тях.

Грейс беше поканила четирите клана в рода Кахил да чуят завещанието й. Тя се появи на видеозапис и им предложи да изберат. Или да вземат всеки по един милион долара, или да се включат в издирването на трийсет и деветте ключа към загадката и да станат най-могъщите хора по света. Ейми и Дан се изкушаваха да си вземат милиона, но всъщност не се колебаха изобщо. Знаеха, че Грейс би искала да приемат предизвикателството. Тя никога не приемаше лесния изход.

Те взеха решението лесно. Трудното беше да го изпълнят. В предишния си живот Ейми смяташе, че да играе за победа, е все едно Кортни Катовски да я удари с волейболна топка по главата. Сега вече знаеше какво всъщност е да участваш в надпревара. Роднини като Ирина бяха готови да стигнат до крайности. Ако се налагаше, тя щеше да ги дрогира, да ги отвлече и дори да ги убие.

Двамата с Дан тръгнаха. Ейми имаше чувството, че се въртят в кръг. Като в сън, където тичаш, тичаш, тичаш, а не стигаш никъде. Предния ден тя беше в Сеул, Корея. Преди това в Токио и Венеция. Във Виена и Залцбург в Австрия. В Париж. Във Филаделфия. Дори беше кацнала в Русия на частно летище.

Никога дотогава не беше имала толкова много тайни.

И през ум не й беше минавало, че може да е толкова уплашена.

И през ум не й беше минавало, че може да е толкова смела.

Само преди няколко дни в Сеул двамата с Дан за малко да бъдат погребани живи. Бяха оставени да умрат от хора, на които Ейми се беше доверила. От Натали и Иън Кабра… не й се мислеше за Иън. Не й се мислеше как той я е държал за ръката и й е повтарял, че заедно могат да създадат страхотен съюз. Съюзът беше издържал няколко часа, докато Иън не се беше възползвал от случая и не я беше оставил да умре.

Няма да мисля за Иън.

После разбраха, че единственият роднина, на когото, общо взето, вярваха, чичо им Алистър Ох, също ги е изиграл. Беше се престорил на мъртъв, а се оказа, че си е много жив.

Онова, което ги беше накарало да се понесат през международното въздушно пространство към Кайро, беше някакъв си намек, нищо повече. Но те бяха свикнали да се вслушват в намеците и да се възползват възможно най-много от тях. Рисунката на пирамида и една дума. Сакхет^[2]. Египетската богиня с лъвската глава. Преди да тръгнат от Корея, Ейми беше купила няколко книги и беше проучила богинята, но още не знаеше защо са пратени тук… и какво точно търсят.

Тя усети как потта се стича на струйки под фланелката й. Сигурно беше към трийсет и пет градуса. Косата й беше залепнала за тила. Ейми се сети за Иън, който при всякакви обстоятелства изглеждаше безупречно.

Няма да мисля за Иън.

Имаше чувството, че ще оглушее от врявата — екзотична, вихрена какофония от клаксони, викове на продавачи, звънящи мобилни телефони — а някой изкрещя така, че заглуши всички звуци:

— Размърдай се, смотаняк такъв!

О! Този глас не беше чак толкова екзотичен. Беше на Дан.

— Руска шпионка на два часа, приближава се — изсъска той.

Ирина още не ги беше видяла. Беше погълната от това да ги търси. Прокрадваше се по отсрещния тротоар, като се взираше във витрините.

Ейми дръпна брат си в едно кафене. По масите седяха мъже, които пиеха чай, говореха си тихо или четяха вестници. Туристите пък разглеждаха на чаша сок пътеводителите. Докато се промушваше, Ейми бутна с издутата си раница едър мъж, който седеше с чаша ментов чай. Чаят се разплиска по белия му костюм.

Всички се извърнаха към Ейми. Тракането от играта на табла спря. Тя усети, че се изчервява като домат. Мразеше да е център на внимание, особено ако беше направила нещо недодялано.

— И-и-извинявайте — изпелтечи Ейми.

Притеснеше ли се, започваше да заеква и това й беше много неприятно. Тя се опита да попие чая.

— Не се притеснявайте, млада госпожице, не е станало кой знае какво. — Мъжът й се усмихна добродушно и повика с ръка келнера. — Това е чай.

Тежките старинни огледала по стените отразяваха кафенето. Ейми видя собственото си червено лице, ръцете си, които размахваше, очите на посетителите… и вратата, която се отвори. Дори туристическите дрехи и слънчевите очила с бели пластмасови рамки не успяха да прикрият маршовата стъпка, с която Ирина влезе в кафенето и започна да оглежда всички така, сякаш търсеше недостатъци.

Точно след три секунди погледът й щеше да се спре върху Ейми и Дан.