Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (24)

Глава 24

— Ти си виновна — заяви Дан на Ейми вече в хотел „Екселсиор“. — Толкова ли не си разбрала досега, че никога, ама никога не бива да казваш, че ще бъде лесно?

Ейми се хвана за главата.

— Знам.

— Опитай кервел — предложи Нели.

Тя се наведе да даде на Саладин още малко хумус. Бяха поръчали от румсървиса храна само за него, за да му се отблагодарят, че е такава страхотна парола.

Дан се беше надвесил над лаптопа. Беше намерил в интернет речник с ботанически илюстрации, но за разлика от очакванията им не се оказа толкова лесно да открият растението само по листото от него. Не им помагаше и това, че Нели постоянно им казваше имената на подправки, все едно ги слагаше в тенджера със задушено.

— Колко думи има в речника? — попита го Ейми.

— Ужас, не знам. Хиляди.

— И колко си проверил, откакто сме се върнали?

Дан погледна списъка, който си правеше.

— Трийсет и седем. Не! Трийсет и осем. Забравих кервела.

Ейми простена.

— Тук сме от двайсет минути. Така можем да откараме до сутринта.

— Че и утре — съгласи се Нели. — Опитай тамаринд!

Дан щракна с мишката.

— Не — каза той разочарован.

Ейми скочи на крака. Започна да кръжи зад брат си.

— Хрумна ми нещо — съобщи тя. — Намираме се в Египет. Би трябвало да търсим египетски растения. Катрин няма да насочи всичките си потомци насам само заради някакъв си кервел, нали?

— Опитай акация — предложи пак Нели.

— Или хумус, баба гануш, мента, палма. — Дан се завъртя на стола при бюрото и размаха ръце. — Мозъкът ми прегря.

— Тук това си е напълно възможно — съгласи се Нели. — Само за няколко дни видяхме какво ли не. Храмове и гробници, древни градове. Изумителни залези, красиви произведения на изкуството…

— Да, но пропускаш най-интересното — прекъсна я Дан. — Крокодили, проклятия на фараони, куки за вадене на мозъци, органи в канопи… как човек да не изпадне в див възторг?

— На мен ми хареса да разглеждам старите снимки на Грейс — сподели Ейми. — Помниш ли оная, смешната, където тя е пред храма на Хатшепсут? Понякога забравям колко забавна беше.

— Претцели и горчица — рече Дан. — Помниш ли? Грейс все повтаряше: „Внимавайте! Всичко е важно!“.

Ейми си помисли, че и той като Грейс цени дребните неща. Тя се сети за деня, когато за пръв път бяха влезли в този апартамент. Дан беше тичал от стая в стая и щастлив, беше изброявал предметите, сякаш ги виждаше за пръв път. Възглавници! Библия! Хавлиени халати! Шампоан!

— Все повтарят, че съм приличала на Грейс — каза тя. — Но ако някой прилича на нея, то това си ти.

Брат й сви рамене и пак се извърна към лаптопа. Ейми забеляза, че върховете на ушите му са пламнали до червено, сигурен знак, че от думите й му е станало приятно. Тя можеше да възкликне: „Ти беше прав. Исках спомена за Грейс само за себе си“. Но знаеше, че и така е казала достатъчно.

— Всичко е важно — промърмори Ейми.

Погледна какво е нарисувано върху картичката на Грейс: мъдреците, които са дошли да донесат дарове на Младенеца — той изглеждаше доста по-шишкав и царствен от всички новородени, които Ейми беше виждала някога.

Най-неочаквано думите и образите в главата й се сляха и се смесиха.

Мъдреци. Хатшепсут. Пунт.

Дори по времето на Новото царство царицата е трябвало да ходи на коледен пазар.

Ейми отвори като в транс чекмеджето на нощното шкафче. Извади Библията, която Дан беше намерил. Разлисти бързо страниците, докато откри Евангелието от Матей, Глава втора, стих единайсети.

— Дан! — извика тя с леко разтреперан глас. — Провери смирна. С-м-и-р-н-а — каза думата буква по буква и отиде да застане зад него.

Нели също побърза да дойде при тях.

Дан написа думата в търсачката. Страницата се появи върху екрана.

— Същото е! — извика Дан. — А сега обясни как се досети.

— „Не забравяйте изкуството.“ Смятахме, че става дума за рисунката на Грейс, но вече разбрахме, че тя не я е оставила като ключ към загадката. Забравихме да помислим какво всъщност е имала предвид. — Ейми вдигна картичката. — Говорела е за самата картичка.

— Пак не разбирам.

— Всичко е свързано с Хатшепсут.

— С Хатшепсут ли? — озадачи се Нели. — Но тя е живяла хилядолетия преди Рождество.

— Хатшепсут е отишла в земите на Пунт и се е върнала с дръвчета смирна. Грейс се е снимала точно пред този барелеф. И е написала в пътеводителя шегата за царицата, която е отишла на коледен пазар. Насочвала ни е към това. — Ейми вдигна картичката. — Мъдреците. Те са занесли…

— Дарове на Младенеца — довърши Нели.

Ейми разлисти Библията.

— Евангелие от Матей, Глава втора, стих единайсети. С Мат. 2:11 се отбелязва този стих, това не е цената на покривката с рисунката. Слушайте сега. — Ейми прочете на глас стиха: — „И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна.“

Дан кимна.

— И Грейс е допуснала грешка в думата „просмуква“. А никога не правеше грешки в правописа — би трябвало да го знаем. Години наред сме играли с нея „Скрабъл“. Смирната е смола. Половин грам смирна. Ето какъв е ключът към загадката.

Очите на Ейми блеснаха.

— И Грейс е била с нас през цялото време. Не ни е изоставила, Дан. Ще ни помага, когато изпаднем в нужда. Съвсем в неин стил. Не когато го очакваме. А когато го очакваме най-малко. Грейс не си е отишла. Още е с нас.

Дан й обърна гръб. Но Ейми знаеше, че го е направил, защото се е просълзил. И нейните очи бяха пълни със сълзи. Тя изпита чувството, че Грейс е сложила ръка върху рамото й и го стиска. Казва й: „Браво на теб, Ейми“.

Грейс се беше завърнала при тях. Те нямаше да я загубят никога вече.

Изведнъж чуха шум в съседното помещение. Глух звук, сякаш нещо е паднало.

— Чу се откъм бастиона — прошепна Дан.

— Дали да не погледнем? — попита Ейми.

— Може би е Алистър — предположи Нели.

Тримата се промъкнаха до вратата за бастиона. Долепиха уши до нея.

— Не чувам нищо — прошепна Ейми.

— Според мен трябва да проверим — каза Дан.

Той извади от гардероба чадъра, развъртя ръкохватката и пъхна дръжката в ключалката. Вратата се отвори леко.

Дан надзърна през процепа.

— Какво видя? — попита през шепот Ейми.

— Прекрасни неща — отвърна брат й. — По пода.

Той отвори докрай вратата. Бастионът беше опустошен. Витрините бяха изпочупени, картините бяха нахвърляни, експонатите бяха разпилени. Тримата влязоха предпазливо, като внимаваха да не стъпват по натрошеното стъкло.

Статуетките на Сакхет ги нямаше, пиедесталите бяха празни.

— Кой ли го е направил? — прошепна Ейми.

Нели се наведе, за да вдигне нещо от пода. Парче черен плат, който вероятно се беше закачил на щръкналия ръб на една счупена витрина и се беше откъснал.

Ейми се взря в рисунъка на плата. Видя повтарящата се буква М.

Вцепени се от страх.

— Мадригалите — прошепна тя.