Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (21)

Глава 21

Вратата на стаята се затръшна. Нели хвърли ключа върху тоалетката.

— Басейнът действа по-успокояващо от чая. Чувствам се страшно освежена. Нека взема душ и ще обсъдим къде ще вечеряме. Остава ни една вечер в Асуан и имам някои идеи.

Тя влезе в банята. Дан и Ейми нахълтаха след нея вътре и затвориха вратата.

— Ей, хора! Знам, че се сближихме и така нататък. Но според мен вече малко прекалявате, ясно ли е? — заяви Нели.

Ейми се пресегна и пусна душа докрай.

— В хотелската стая има бръмбари — каза тя така, че шуртенето на плискащата вода да я заглуши.

— Бръмбари в този хотел? Не може да бъде. Спокойно, ще имам грижата.

— Не такива бръмбари — намеси се Дан. — Подслушвателни. Някой ни следи.

— Излез и ни прикривай, докато проверим кой ни подслушва — рече Ейми. — Който и да е, е някъде наблизо.

— От теб се иска само да продължиш да говориш. Мислихме дълго и решихме, че притежаваш нужните умения — заяви Дан.

— Много смешно, няма що, Дано. Но си е самата истина. Ако трябва да се говори непрекъснато, нямам равна — съгласи се Нели.

Тя спря душа и тримата се върнаха във всекидневната.

— Басейнът е страхотен — заяви Нели така, сякаш изобщо не я бяха прекъсвали. — Запознах се със семейство шотландци и се започна едно „ох“ и „ах“, казах им колко прекрасна е пушената сьомга на живописната им страна…

Ейми отвори внимателно прозореца, без да издава и звук. Двамата с Дан се прекачиха и излязоха.

— А те ми разправят: „Така си е, моето момиче, хубава риба правим!“ — продължи Нели с ужасен шотландски акцент. — А аз им заявявам: „Знаете ли, момчета и момичета, какво си нямате в Шотландия? Бейгъли, ето какво! Към рибата“. „Бре — ахнаха те, ама наистина ли, моето момиче, каква оригинална идея…“

Ейми и Дан се отдалечиха под съпровода на провлачения шотландски акцент на Нели.

Тръгнаха по извитата пътека, под палмите, покрай градината и се върнаха при входа на хотела.

— Залагам на фоайето — каза Дан. — Устройството е с безжичен предавател, налага се да огледаме ушите на всички.

— И как ще го направим?

— Ще кажем, че сме на конференция, посветена на клечките за уши?

Влязоха бавно вътре. Във фоайето гъмжеше от гости, скрили се от обедната жега. Дан и Ейми спряха при една колона и огледаха гъмжилото. В началото им беше трудно да се ориентират към кого да насочат вниманието си. Туристите стояха прави, седяха и си говореха, четяха пътеводители и списания, подаваха си вестници, поемаха си дъх преди следващата обиколка из храмовете.

Дан посочи с брадичка един мъж, който седеше с гръб към тях. Беше едър, с твърда сламена шапка и държеше пред лицето си вестник. Дебелият му врат беше изгорял до яркочервено от слънцето.

— От пет минути не е обърнал страницата. И има нещо в ухото. Ела.

— Но аз не го разпознавам.

— Обзалагам се, че е Айзенхауър Холт, който се е предрешил.

Ейми тръгна след брат си. Той отиде при мъжа и дръпна вестника.

— Разкрит си!

— Какво правите, господине? — избухна непознатият с британски акцент.

Дан побърза да му върне вестника.

— Ох, разкрит сте, че имате най-хубавата шапка в хотела — каза той. — Жестока е.

Ейми го задърпа да се отдалечи.

— Когато се нахвърли на човека, всички във фоайето те погледнаха — прошепна му тя. — Освен ей онзи там.

В ъгъла седеше мъж с вестник пред лицето си. Беше облечен в костюм с цвят на ванилов сладолед. Над обувките в същия цвят Дан зърна яркорозови чорапи.

— Той е — заяви момчето. — Познаваме само един негодник, който може да следи някого с високотехнологични средства и да се издокара по този начин.

Шегата му беше тъпа, но Дан я каза колкото да прикрие, че се е вбесил при вида на чичо си. От рода Кахил единствен Алистър Ох се беше сприятелил с тях. Поне те си мислеха така. Е, да, няколко пъти си бяха погаждали номера, но накрая се бяха сработили. Алистър ги беше спасявал неведнъж и два пъти. Но накрая се беше държал като всички останали в рода Кахил: беше мислил само за себе си и бе готов да предаде всеки, застанал на пътя му.

Дан се приближи, сграбчи в шепа вестника и го махна от лицето на Алистър.

— Изненада!

Алистър Ох ги погледна гузно.

— Привет, малките.

— Привет, подлецо — отвърна Дан.

— Вероятно се налага да дам обяснение…

— Вероятно се налага да ти дам един по главата — рече момчето.

Ейми направи няколко крачки и вдигна вътрешния телефон на хотела. Набра номера на хотелската им стая. Щом Нели вдигна, й каза:

— Вече можеш да спреш.

— О, каква добра новина — възкликна тя. — Бях на път да припадна с тоя шотландски акцент.

Ейми затвори и отново се извърна към Алистър. Дан беше кръстосал ръце и гледаше право в лицето чичо си.

— Давам си сметка, че положението не изглежда добре — рече Алистър.

— Чу ли? — възкликна Дан. — Мъртвецът проговори.

— Изумително — съгласи се Ейми. — Но ти сигурно искаше да кажеш мъртвецът, който лъже и мами.

— Имах си основания да го направя! — заоправдава се Алистър. — Сигурността ми зависи от това да съм мъртъв. Само това щеше да ми помогне. Разбирате ли, съюзът ни ще бъде по-здрав от всякога.

— Ние не сме в съюз — възрази Дан. — Защото ни излъга.

— Малка наложителна измама. Помисли само. Сега мога да действам под прикритие. Ще имате един съюзник, който наистина ще си мълчи. Иън и Натали Кабра ме смятат за мъртъв. Не след дълго всички в рода Кахил ще научат новината.

— Чичо ти те смята за жив.

— Хм. — Алистър се прокашля тихо. — Сигурно си има причини. Но няма да каже на другите. Все пак сме от клана Екатерина, каквото и да изпитваме един към друг.

— И така, защо подслушваш стаята ни? — попита Дан.

— Знаех, че в Кайро сте разговаряли с чичо ми. Исках да проверя дали не сте се съюзили с него. Не му се доверявайте.

— А на кого да се доверим, на теб ли? — тросна се презрително Ейми.

— Подслушваш ни и ако по една случайност си чул нещо за ключ към загадката, благодарение на което да ни изпревариш, това е само добре дошло за теб, нали? — попита язвително и брат й.

— Не, не да ви изпреваря — възрази Алистър. — А да ви помогна. Можем да го направим заедно.

— И сега очакваш да ти повярваме? — учуди се Ейми. — Доверихме ти се, Алистър. А ти ни заряза.

Той въздъхна. Сведе очи и огледа розовите си глезени.

— Жалко, че сте загубили доверие в мен — заяви мъжът. Вдигна топъл кафяв поглед и срещна очите им. Изглеждаше искрен. — Но не съжалявам за постъпките си. Имах си основателни причини. В полза на съюза ни.

— Постоянно я повтаряш тази дума — каза Дан. — Толкова ли не схващаш? Не вярваме на подлеци!

— Разберете едно — продължи Алистър. — Това е само началото на издирването на трийсет и деветте ключа към загадката. Ще има предателства, истински и мними. Ще има обрати. Ще има победи, които ще се окажат прах. Онова, което трябва да направите, е съвсем просто. Както и да изглеждат нещата, трябва да продължите. Как да го направите ли? Като следвате сърцата си. Ако наистина сте убедени, че не съм на ваша страна, вървете. Но ако смятате, че заедно можем да намерим този ключ към загадката, останете.

Какво да правим, запита се Дан. И досега не можеше да прости на Алистър. Двамата с Ейми още бяха разтърсени от предателството на Тео и Хилари. Ейми май беше права — не биваше да се доверяват на никого. Особено пък на Алистър.

С тази малка подробност, че се бяха озовали в задънена улица и вероятно щяха да опрат до него.

— Имам начин да намеря ключа към загадката — заяви Алистър.

Дан поклати глава.

— И дума да не става.

Мъжът се усмихна.

— Аз съм от клана Екатерина. В известен смисъл.

* * *

Алистър проправяше с пръчка пътека през тръстиките. В долния край крачолите на кремавия му панталон, шит по поръчка при много добър шивач в Хонконг, бяха наквасени с кал. Понякога, преследваш ли достойна цел, се налага да правиш жертви.

Алистър беше повикал такси, което да ги откара на юг от града, после, в едно нубийско село, го беше освободил. За да разгони селянчетата, които им искаха пари, им раздаде пакетчета бонбони и химикалки. Сега вече тримата бяха сами, на кална пътека за реката, по която растеше все по-гъста тръстика.

Алистър може би не биваше да слага подслушвателното устройство. Той съжали, че просто не е почукал на вратата и не е поговорил с Ейми и Дан. Но нямаше как да е сигурен, че те не са се сдушили с Бае. Искаше да се увери, че не са го предали.

Точно това им беше най-лошото на хората от рода Кахил: никой не знаеше на кого да вярва. И то, разбира се, с основание. Алистър беше предавал и беше предаван толкова много пъти, че вече не можеше да ги преброи.

Искаше да се освободи от тази черта на Кахил. Беше опитал с Дан и Ейми. Но когато видя, че има възможност да се измъкне и да се престори на мъртъв… ги заряза.

Понякога, преследваш ли достойна цел, се налага да правиш жертви.

Ето какво си каза Алистър.

Но имаше разлика между панталон и деца.

Тъжното беше, че той виждаше в тях себе си. Детството му беше пожертвано заради издирването на ключовете към загадката. Чичо му се беше постарал. Беше прибягнал до изобретателността на Алистър и се беше възползвал от нея. Беше го излъгал. Беше вършил невъобразими неща в преследването на цел, която все му се изплъзваше. А сега чичо му беше към края на живота си и съвсем беше освирепял.

Алистър също беше освирепял. Искаше да победи на всяка цена. Само така трийсет и деветте ключа към загадката нямаше да попаднат в ръцете на Бае Ох. Нищо че и той беше от клана Екатерина.

Какво щеше да стане с Дан и Ейми? В какво щеше да ги превърне надпреварата? Какво им беше завещала Грейс? Тя трябваше да ги закриля повече, помисли си Алистър, обзет от скръб. Дали ключовете към загадката не бяха покварили и нея?

Дали на него му се беше паднало да ги защитава?

В такъв случай всички бяха в беда. Алистър щеше да направи всичко по силите си, но той не беше герой.

Виждаше от лицето на Дан, че момчето още не му вярва. Усети как нещо необичайно докосва сърцето му. Обич. Чувство, от което Алистър се беше отказал преди много години, за да се съсредоточи върху търсенето на ключовете към загадката.

Изскочиха от гъсталака и се озоваха на реката. Алистър хвърли пръчката и отмести с ръце тръстиките.

— Вижте — каза той разнежен. — Подводницата на клана Екатерина.

Дан и Ейми надзърнаха през тръстиките. Видяха малък плавателен съд във вид на мехур с крачета, които завършваха с нещо като огромни патешки перки. Мехурът беше изработен от зеленикава пластмаса. В края имаше малка перка.

— Ти шегуваш ли се? — попита Дан. — Това в някой универсален магазин ли си го купил?

— Сам го изобретих — похвали се Алистър и потупа подводницата.

Ейми се притесни.

— Има ли авариен люк?

— Не ни трябва авариен люк. Съоръжението няма никакви недостатъци. Картата у вас ли е?

Ейми кимна и посочи чантичката на кръста си.

— Няма друг начин — обясни Алистър. — Филе е там и ни чака. — Той посочи зелената вода. — А и скоро ще се мръкне.

— Дан? — попита Ейми.

Брат й погледна към водата. Алистър забеляза, че момчето преценява какви са шансовете му, после явно реши да рискува. Щеше да го направи.

Това качество какво беше, добро или опасно?

Въпреки това Алистър се поободри, когато Дан кимна.

— Да идем и да намерим ключа към загадката.