Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (11)

Глава 11

— Мислех, че се казва Нефертити — намеси се Ейми.

Тео поклати глава.

— Това е друга царица. Нефертари, любима жена на Рамзес Втори. Управлявал е Египет в продължение на шейсет и шест години през времето на Деветнайсетата династия от новото царство, от 1279 до 1213 година преди новата ера.

Дан въздъхна. Имаше чувството, че където и да отидат, слуша лекции.

— Гробницата на Нефертари е открита чак през 1904 година от италианския археолог Ернесто Скапарели. Беше затворена дълго — близо трийсет години — защото стенописите могат да се повредят. Изсечена е от варовик и барелефите са разядени от водата, влагата и солта. После, в началото на деветдесетте години на миналия век, е реставрирана основно. Сега е смятана за най-красивата гробница в цял Египет.

— Не разбирам — включи се и Хилари. — Не можете да изнесете нищо от гробница. За какво ви е карта?

— Трудно е за обяснение — отвърна Ейми. — Там за нас може би е оставено съобщение.

— Ясно — каза жената, макар и да личеше, че изобщо не й е ясно. — Нещо като игра ли?

— Именно — потвърди Ейми. — Нещо като търсене на предмети, наслагани на различни места.

— Доста откачен род, а? — рече Дан.

— Е, сигурно ще се затрудните доста — добави Тео. — Рисунките могат да се повредят и достъпът до гробницата е ограничен. Не е никак лесно да попаднете вътре и да я разгледате. Бих могъл да се опитам да уредя нещо…

— Защо не вземете Тео за екскурзовод в Луксор? — предложи Хилари. — Моят лекар ми забранява да пътувам — прави от мухата слон, аз съм само на седемдесет и девет години — но Тео няма равен като екскурзовод. Многократно е развеждал из Луксор туристически групи. Познава долината на пръсти. Разрешете да ви помогнем, милички. В името на Грейс. След като се разболя неизлечимо, не можех да й помогна по никакъв начин. Разрешете ми да направя това. Още сега ще звънна да запазя места за самолета.

Дан кимна.

— Добре — съгласи се Ейми.

Хилари погледна Сакхет.

— Имам предложение, милички. Вече намерихте писмото, дали да не върнете фигурката в банката? Прекалено ценна е, опасно е да я разнасяте с багажа си. С удоволствие ще го направя.

Ейми се пресегна да вземе Сакхет. Уви я отново в парчето мек плат. Дръпна ципа на чантичката върху кръста си. Сакхет се вместваше чудесно.

— Все пак благодаря. Ще я нося със себе си.

Възрастната жена сигурно беше права, но Ейми не смяташе да се разделя и ден със статуетката, която Грейс е искала да притежават.

Беше оставила толкова малко. Нефритената огърлица и сега фигурката. Беше се пресегнала през времето и им беше изпратила нещо. Ейми не разбираше накъде и защо ги насочва Грейс, но нямаше намерение да се разделя със статуетката.

* * *

Слънцето тъкмо беше изгряло, когато Хилари почука тихо на вратите им. Закусиха набързо и възрастната жена ги закара на летището — и този път шофираше така, че косата им направо настръхна. Предложи да се грижи за Саладин, докато тях ги няма.

— Не се притеснявайте изобщо, гълъбчета — увери ги тя, когато Саладин й изсъска. — Обичам котки. Ще си прекараме чудесно.

На летището беше горещо и пълно с народ. Те се наредиха на опашка, за да си получат бордните карти. Полетът за Луксор беше след час и нещо. Ако излетяха навреме, щяха да пристигнат някъде около десет.

Ейми имаше чувството, че гъмжилото я е затиснало и тя едва си поема дъх. Толкова много хора, устремили се към гишетата за билети и изходите. Момичето стисна пътеводителя на Грейс. Предната вечер, преди да заспи, го беше разгледало. Беше ясно, че Грейс е използвала книгата по време на многото си пътувания до Египет. Ейми го разбра от различните мастила, с които тя беше писала. Отзад на корицата беше отбелязвала кога е идвала тук — като се започне от шейсетте и се стигне до деветдесетте години на двайсети век. Беше описвала най-често кафенетата, където й е харесало, беше посочила и имената на шофьорите, с които е пътувала. Много от тях бяха зачеркнати. Ейми недоумяваше защо Грейс просто не си е купила друг пътеводител. При всички положения никъде в полетата не пишеше: „Ето къде ще намерите ключа към загадката, оставен от Катрин!“.

Имаше едно мастило, което на цвят изглеждаше по-ново. Ейми беше проверила отзад на корицата, но за разлика от другите за него нямаше дата. Тя беше разлиствала книгата, докато буквите бяха започнали да се сливат, с надеждата да открие бележки, написани с това светлосиньо мастило. Беше заспала с пътеводителя до нея на възглавницата.

Тео ги поведе към изхода за заминаващи. Застанаха встрани и загледаха как пътниците слизат от самолета, пристигнал от Рим.

Изведнъж настана суматоха.

— Да бе, слушайте сега. Обикновено ме взимат направо от самолета, феновете проявяват склонност да обожават Уизард. Пръскат любов и понякога тя става прекалено истинска, разбирате ли?

Дан простена.

— О, не.

Ейми го дръпна зад една колона и замаха трескаво на Нели. Тео също отиде при тях — беше му любопитно.

Те надзърнаха иззад колоната. Джона Уизард стоеше заедно с баща си и с висока жена в униформа, явно служителка на летището.

— Проверете тълпата — нареди Джона Уизард.

— Това са пътниците, чакащи за следващия полет — обясни жената.

Чуха как златните ланци на Джона подрънкват, докато той се обръща към наземната стюардеса.

— Жестоко. Значи сме ги изпреварили. Но стъпя ли ей там, ще стане мазало.

— Да, да… насам… Извинете, господине.

— Ще се оплача на началника ви, че не сте озаптили тълпата — заяви господин Уизард. — И за моето блекбъри няма връзка.

— Познавате ли младия джентълмен? — попита тихо Тео.

— Не бих употребил точно думата „джентълмен“ — възрази Дан. — Той не е много наясно с доброто възпитание.

— А ти не го ли познаваш? — учуди се Ейми. — В САЩ той е прочута звезда.

Нели също се намеси, забелязала недоумението върху лицето на Тео.

— Не се ли сещаш — „Надявай скапаните гащи“, „Гадни кинти“, „Кефиш ме“?

— На английски ли говориш? — попита Тео.

— На уличен — вметна Дан. — С тази малка подробност, че улицата е Родео Драйв в Бевърли Хилс.

Тео вдигна ръце.

— Помощ, трябва ми преводач! — каза младежът.

— Той е надут дебелак — отсече Дан. — Друго не ти трябва да знаеш.

Ейми реши да пропусне факта, че Джона е от рода Кахил и им е братовчед. В началото тя беше страшно развълнувана, че известната хип-хоп звезда й е роднина. Джона беше от клана Джанъс в рода Кахил и беше приел предизвикателството с трийсет и деветте ключа към загадката. Е, на него, разбира се, му беше лесно да се откаже от единия милион. Сигурно харчеше на година толкова само за бакшиши.

Както беше с тъмните очила, Джона нахълта в чакалнята. Вдигна ръце, за да отпрати хората, дошли с една или друга молба. Такива хора обаче нямаше.

— Пратете носач да вземе багажа. Лимузината ми ще бъде отпред — нареди той на наземната стюардеса.

— Съжалявам, господине, но трябва да си приберете сам багажа от лентата.

Джона се изуми.

— Аз, лелче, никога не си прибирам багажа от лентата. Багажът идва при мен.

— Казвам се госпожица Сенади. Съжалявам, господине, но ако няма друго…

— Ама вие не знаете ли кой съм аз?

Стюардесата завъртя зад гърба му очи към другите стюардеси на гишето.

— Честно казано, не знам.

Джона се стъписа още повече. Махна си очилата.

— Тате! — проплака той.

— Не се притеснявай, Джона — започна да го утешава баща му. — Тук, в Египет, изглежда, не са наясно, че си световно име.

— Ама как така… Наистина ли никой не знае кой съм?

— Хайде, Джони, успокой се, сигурен съм, че…

— Не знаят ли, че съм бомба?

Една по-възрастна жена се обърна.

— Някой не каза ли „бомба“?

Госпожица Сенади заговори бързо по уоки-токито.

— Охрана. Охрана, сигнал за тревога.

— Ама че работа — възкликна Дан. — Нещо лошо ли каза?

— Я да се качваме на самолета — предложи Ейми. — Имам чувството, че Джона ще се позабави заради разпита.

— Ха, охрана! — вдигна ръце Джона. — Крайно време беше! Заобиколете ме, докато вървя към лимузината…

— Извинявайте, господине — рече мъжът от охраната. Той го хвана за лакътя. — Налага се да дойдете с нас.

— Не ме докосвай — сопна се Джона. — Стоката не може да се пипа.

Втори мъж от охраната го хвана за другия лакът и двамата го издърпаха да стане.

— Тате!

Ейми и Дан се изсмяха, когато охранителите подкараха нанякъде Джона и баща му.

— Това е най-смешното нещо, което съм виждал след оня път, когато по телевизията синоптикът пръдна насред прогнозата за времето — заяви развеселен Дан. — Дано го държат поне година в предварителния арест.

— Извинете. — До Дан стоеше учтив млад египтянин. — Изпраща ви го един приятел.

Той подаде на Дан бележка.

— От кого е?

— Плати ми трийсет долара бакшиш. Чао!

Младежът хукна, преди да са го попитали още нещо.

Дан разгъна бележката. Върху листчето имаше рисунка на дълъг инструмент.

— Какво е това? — учуди се той. — Мотика ли?

— Не, не е мотика — отвърна Тео, след като погледна рисунката. — Древен египетски инструмент, използва се при мумифицирането. С него са вадели мозъка от трупа. Вкарвали са го през ноздрата и са го разклащали, докато мозъкът се втечни и излезе през носа.

— Супер! — каза Дан.

— И аз съм на същото мнение. Но за разлика от другите органи не са съхранявали мозъка. Вадели са белите дробове, стомаха и червата и са ги слагали в отделни съдове, наречени канопи.

— Ау — рече Дан. — Възхитен съм. Браво на вас, древни предци.

— Кой ти е пратил рисунката, твой приятел ли? — попита Тео. — Доста забавно.

— Да — намеси се и Ейми. — По-скоро истерично.