Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (15)

Глава 15

Вратата изтрака и се отвори. Включи се осветлението.

— Дан! Ейми! Деца!

— Нели е! — извика Ейми. — Тук сме!

Нели се втурна по второто стълбище към погребалната камера. Хвърли се към Ейми и Дан и ги притисна като бясна в обятията си.

— Кога най-после ще престанете? — попита строго. — Ще ми скъсате нервите! Стоите тук сигурно от цяла вечност!

Изведнъж към тях се втурна и Тео.

— Ейми! Дан! Нели! — Той я сграбчи за лактите. — Добре ли сте?

— Аз съм добре — отвърна тя.

— Ние с Ейми също сме добре, благодаря — добави Дан.

— Търсих ви къде ли не! — каза трескаво Тео на Нели. — Сигурни ли сте, че сте добре?

— Повече от добре — рече Дан. — Само дето бяхме затворени в гробница. Какво толкова!

— Какво искаш да кажеш, Тео? — попита Нели. — Събудих се и видях, че Ейми и Дан ги няма. Знаех, че вероятно са тръгнали насам. Обикновено просто решавам от какво ще се уплаша най-много и те го правят.

Тео избърса потта по челото си.

— Получих есемес, че си в беда. Търсих те навсякъде.

— Видя ли някого, когато влезе в гробницата? — попита Ейми Нели.

Тя поклати глава.

— Щом чух вика ти, се втурнах надолу по стълбите.

— Ние пък чухме някого — обясни Дан. — Нещо като тътрузене на крака.

Тео се опита да не се усмихва.

— Мумия ли?

— Не ни се е сторило — подразни се момчето. — Който и да е бил, може би се е скрил в някое от страничните помещения и след като Нели е слязла в погребалната камера, се е изнесъл.

— О, не! Пътеводителят на Грейс! — възкликна Ейми. — Вероятно съм го изпуснала.

Претърсиха педя по педя цялата гробница, но не го намериха.

— Сигурна ли си, че е бил у теб? — попита Тео.

— Естествено, че е сигурна — отвърна Дан. — Не го изпускаше от поглед. Видяхте ли сега? — Той огледа гробницата. — Тук е бил и някой друг.

— И е взел книгата на Грейс — отсъди сестра му.

* * *

След вечеря Ейми и Дан седяха в кабината на лодката и мълчаха. Тео беше предложил да отскочат за десерта до Луксор — знаел страхотен ресторант на покрива на един хотел, откъдето се откривала гледка към реката и храма Луксор. Но на тях не им беше до десерти и великолепни туристически гледки.

Нещастието беше обвило като облак Ейми. Дан знаеше какво й е. Книгата я нямаше. И той се беше чувствал така, когато беше изгубил снимката на майка си и на баща си в тунела на парижкото метро. Сякаш беше загубил частица от тях.

А сега бяха загубили частица от Грейс. И то изключително важна.

Постоянно губеха по нещо от предишния си живот. И той сякаш се разпадаше. Докато накрая имаш усещането, че си в свят без земно притегляне и няма за какво да се хванеш. Тази вечер Дан се чувстваше почти зашеметен от движението на платноходката.

Беше време да действат, а не да умуват. И да умуваха, нямаше да стигнат доникъде, каквото и да мислеше сестра му.

Дан побутна към нея лист хартия.

— Виж.

Беше записал йероглифите, които бяха намерили върху стъпалата в гробницата на Нефертари.

Ейми не си даде труда да го пита дали е сигурен, че ги е запомнил правилно. Скочи и отиде при отрупаните с книги лавици на библиотеката. Извади тежка книга.

— Видях я преди. Речник на йероглифите.

Двамата разлистиха речника. Отне им доста време, докато открият тълкуването на йероглифите. Дан си го записа:

— Река, канара, остров, обелиск — повтори той, като ги сочеше един по един. — Тези тук са лесни. Но не намираме последния.

— Е, сега сме в Луксор — рече Ейми. — Тук има река. Има канари. Острови по реката. Но Катрин едва ли е изброявала произволни неща.

— Ако именно тя е написала знаците — уточни брат й. — Не можем да сме сигурни. През шестнайсети век Катрин не е знаела да разчита йероглифи. Те са преведени цели два века по-късно, след намирането на Розетския камък.

— Но тези йероглифи тук са доста лесни — възрази Ейми. — Представляват пиктограми — по рисунката личи какво означават. Катрин вероятно се е досетила. Ние също щяхме да се досетим и без речник. С изключение на последния.

— Нещо не се връзва — каза Дан. — Може би все пак има и четвърта Сакхет. Помниш ли писмото на онзи Дровети, което намерихме. В него той пише, че ключът към загадката е пренесен в двореца на L.

— Сигурно на Луи Четиринайсети — уточни сестра му. — Версай се намира в покрайнините на Париж.

— Може би изобщо не трябва да сме тук — рече Дан. — Някой от клана Лусиан е пренесъл най-важната следа в Париж. Май сме в задънена улица.

Ейми премести поглед към люка.

— Дан! Забеляза ли, че светлините на града са… доста далеч?

Брат й се изправи.

— Въжето се е разхлабило. Носим се към средата на реката!

— Браво на вас, приятелчета! — На най-горното стъпало за палубата изникна главата на Джона Уизард. — Добра следа! В Париж се чувствам като у дома си. В Париж ме обичат!

Ейми и Дан се втурнаха към стълбата. Джона се отдръпна и ги пусна да се качат на палубата. Бяха насред реката. Светлините на Луксор изглеждаха много далеч.

Зад щурвала стоеше господин Уизард. Джона се свлече със смях на един от столовете и засочи Ейми и Дан.

— Само да можехте да се видите — възкликна той. — Лицата ви са истерични. Е, какво да кажа? Жалко, че когато ви предложих, не се съгласихте да се сработим. Ей, тате, запази ни два билета първа класа за Париж. Огледалната зала във Версай ми харесва много. Мога да си се гледам на воля!

— Няма сигнал — отвърна господин Уизард, докато се опитваше да включи с палци блекбърито.

— Знаете ли какво? — Джона преметна крака през страничната облегалка на стола и заклати едната маратонка. — Изглеждате ми много скапани. Защо не си направите една почивка? На някой красив тропически остров например?

Господин Уизард завъртя платноходката. Отиде при малкия мостик отстрани.

— О, я стига — отвърна Дан. — Ти шегуваш ли се? По мостика ли искате да ходим?

Джона прихна.

— Ами да, сладурчета. Винаги съм си мечтал да стана пират.

— Сега ви предлагам да тръгвате — намеси се и господин Уизард. — Ние трябва да хващаме самолет.

Мостикът опря в пясъка на островчето. Беше необитаемо. Ейми и Дан не виждаха нищо друго, освен гъста гора и шубрак. Ейми беше доволна, че Сакхет е в чантичката отстрани на кръста й.

— Ще ви го върнем тъпкано! — закани се Дан на Джона.

— Е, чудо голямо.

— И изобщо не ни е страх от тъпите ви закани.

— Какви закани? — попита Джона. — Хайде, слизай, Питър Пан. Но първо ще мине нашата Камбанка — каза той на Ейми.

Дан тръгна след нея по мостика.

Господин Уизард го вдигна, когато двамата слязоха на острова.

— И да си прекарате страхотно! — провикна се Джона. — Хващам се на бас, че рано или късно все ще дойде някой. И още нещо. — Гласът му се понесе над водата. — Пазете се от крокодилите!