Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (12)

Глава 12

Докато вървяха по кривите улици на Луксор, Дан започна да изпитва чувството, че Египет е пещ, а той е пуйка. Зарадва се, когато таксито се спусна по пресечката към един пристан и той видя зелените води на Нил. Не че стана по-прохладно, но си беше за предпочитане да гледаш това, а не пясък.

— Къде ще отседнем? — попита Ейми Тео, когато свалиха от таксито всичкия багаж.

Той плати на шофьора. След това посочи с брадичка малка красива бяла платноходка долу във водата.

— Ето там.

— Охо! — възкликна Дан. — Лодка? Жестоко!

— Точно така, и то през цялото време — въздъхна сестра му.

Не си умираше за лодки. Още повече, след като за малко да се удави, когато беше отхвърлена от една моторница в канал във Венеция.

— Тези лодки се казват dahabiyyas — обясни Тео. — Виждате ли по-малките платноходки навътре в реката? Те пък се наричат feluccas. Ако не се разходите с felucca по Нил, пътуването ви в Египет няма да е завършено. Приятелят ми каза, че можем да останем на лодката му два-три дни, докато той е в Кайро.

— Ей, хайде, след като идем да видим царица Неферпърдити, да се изкъпем в реката — предложи Дан.

— Царицата се казва Нефертари, освен това, каквото и да правите, в никакъв случай не се къпете в Нил — предупреди Тео. — Има паразити — червеи, от които, меко казано, ще ви стане много неприятно. Ларвите се забиват в кожата. Освен това има, разбира се, и по някой и друг крокодил.

— Добре, убеди ме — каза Дан.

— Елате да си занесем багажа на лодката.

Кабината беше уютна, без много неща в нея, и блестеше от чистота. При носа можеха да спят двама, седалките около масата за хранене също се разтягаха на легло — за още един човек. Отстрани на кабината имаше лавици с книги. Тео каза, че ще спи на палубата.

— За да ви пазя от крокодилите — намигна той. — И така, трябва да отида да уредя пропуските за гробницата. Сигурно ще се наложи да ги убеждавам. Ще си починете малко по-късно, когато стане наистина горещо, но имате време да поразгледате долината. Откъде искате да започнете?

Ейми разлисти пътеводителя на Грейс. Докато го беше разглеждала в самолета, беше видяла, че баба й е отбелязала със светлосиньо мастило една от историческите забележителности.

— Грейс е написала да не пропускаме храма на Хатшепсут.

— Чудесно. И двете забележителности са на брега на реката откъм Тива. — Тео погледна Нели. — Искаш ли да видиш кабинета на един истински археолог?

— Наистина ли? С удоволствие.

Дан погледна Ейми и завъртя очи. Не бяха и подозирали, че устатата им гувернантка може да бъде и… момиче. В самолета на Дан чак му се беше повдигнало, докато беше гледал как Нели и Тео си предлагат един на друг фъстъци от пликчета. Предпочиташе Нели отново да започне да боготвори айпода си.

— Хайде да се поразходим по улицата край реката, тъкмо ще ви кача на такси — предложи Тео на Ейми и Дан. — Точно след един час с Нели ще ви чакаме при храма на Хатшепсут. После отиваме в гробницата.

* * *

— Не мога да повярвам в твърдението на Тео, че още не е горещо — заяви Ейми. — Нима е възможно да стане по-горещо?

Сигурно щеше да продължи да мърмори още, ако пред нея в трептящия от маранята пустинен въздух не се беше открила невероятна гледка. Храмът на Хатшепсут беше разположен в подножието на извисили се зъбери. Беше на три равнища, отпред с колони, които образуваха нещо като шпалир. Към храма водеха няколко площадки и стълбища.

— Не е ли изумително! — възкликна тя.

— Кое? — попита Дан. — Пясъкът? Или пясъкът?

— Намираме се на земя, по която преди хилядолетия са стъпвали хора. Прочетох в пътеводителя…

Дан вдигна кръстосани пръсти.

— Стига с тия лекции.

— … че храмът е построен по време на Осемнайсетата династия от архитекта на царицата Сененмут. По-късно е повреден от Рамзес…

— Сигурно не е бил голям поклонник на…

— И в него дори е имало коптски манастир. И досега в някои помещения се провеждат археологически разкопки. Според мен трябва да отидем направо при барелефите, където е изобразено пътуването на царицата до земите на Пунт. Виж какво е написала Грейс.

— Къде се намира Пунт? — попита Дан. — През девет земи в десета ли?

— Никой не знае със сигурност. Смята се, че това е днешна Сомалия. Хатшепсут е предвождала експедиция до там.

Излязоха при широката площадка с ниски стъпала по средата. Жегата сякаш отскачаше от светлия камък и ги блъскаше в телата. Заради бледожълтия пясък и бежовите зъбери всичко наоколо беше обгърнато от трепкаща мараня. Ейми беше доволна, че Тео е настоял да си сложат слънчеви очила и бейзболни шапки. Блясъкът наистина беше ослепителен. Докато се качваха, Ейми се чувстваше все по-очарована и зашеметена от горещината, синьото небе, скалите и великолепието на статуите и колоните.

— Ето я — каза тя и посочи статуята на Хатшепсут.

— Леле, има брада — възкликна Дан. — Царицата всъщност е мъж.

— Самата тя се е наричала „цар“ — обясни сестра му. — Затова понякога са я рисували с брада.

— Няма значение — отвърна Дан. — Все пак не е зле да се обръсне.

— Ела, мисля, че барелефите са на второто равнище.

Ейми поспря, за да погледне в пътеводителя. Дан се опита да надзърне над рамото й.

— Според мен трябва да тръгнем надясно — заяви убедено Ейми.

— Не, наляво.

— Надясно. После наляво, след това пак надясно…

— После се обръщаме, ритаме с крак и подскачаме. Като агитките по бейзболните мачове. — Дан се опита да грабне книгата. — Дай да видя.

— Не, моя си е.

— Още не съм я разглеждал.

Ейми изтръгна пътеводителя от ръцете на брат си.

— Само това оставаше да го изгубиш.

— Добре де, ще го изгубя — започна да мърмори намръщен Дан.

Ейми забърза нататък. Не искаше да губи от поглед книгата. В нея бяха бележките на Грейс и макар и да не можеше да долови скрития им смисъл, Ейми не искаше Дан да полее страниците с газирана вода или да забрави пътеводителя в някое кафене.

Брат й тръгна нацупен след нея. Ейми се взираше в дебелите стени и от време на време поглеждаше в книгата, за да намери мястото. Най-неочаквано спря и посочи.

— Ей там е мястото, където е направена снимката с Грейс!

Момичето застана в същата поза, както баба й.

— Не разбирам — призна си Дан. — Преди базилион години една царица отива в Пунт. Какво общо има това с нас? Ей, виж, виж!

Той посочи ниска широка фигура. Ейми погледна в пътеводителя.

— Това е царицата на Пунт. Подарила е на Хатшепсут смирнови дървета.

— Все ми е тая какво е подарила, но не е зле да не се тъпче толкова с фалафели.

— Защо Грейс ни е насочила насам? — запита се на глас Ейми. — Какво се опитва да ни каже? Всичко е толкова объркващо!

— Но поне се опитва — отбеляза брат й. — Най-после ни даде нещо, за което да се хванем. Насочи ни към Саладин, за да се досетим как да отворим статуетката. Само ние с теб знаем за това.

— Сигурно си прав. — Ейми погледна към долината, после към опашката туристи, поели към широката площадка. Забеляза, че двама от тях едва кретат отзад. — Виж! — извика тя. — Джона и баща му.

— О, не — изпъшка Дан. — Надявах се да ги задържат в ареста поне за цяла вечност.

Изведнъж от силната светлина се почувстваха изложени като на длан. Дан и Ейми забелязаха, че мъничките фигури на Джона и на баща му най-неочаквано са спрели. Джона седна направо на площадката, сякаш беше толкова сгорещен и уморен, че не можеше да направи и крачка повече. Баща му се надвеси, явно се опитваше да го убеди да стане.

— Къде са Тео и Нели? — учуди се Дан. — Вече би трябвало да са тук.

Ейми потрепери от притеснение.

— Хайде да ги потърсим.

Те се отправиха към следващата тераса. Щом стигнаха в горния край на площадката, видяха, че Тео и Нели стоят при една колона.

— Търсим ви къде ли не — каза Нели, макар на Ейми да й се стори, че двамата с Тео просто са стояли там и са се държали за ръце.

— Имам една лоша и една добра новина — оповести Тео. — Лошата е, че гробницата на Нефертари е затворена за посетители.

— Ужас! — възкликна Дан.

— Добрата новина е, че Тео е изумителен — каза Нели и го погледна с блеснали очи. — Да го бяхте видели в действие. Отиде право при най-големия шеф, важна клечка, известен археолог, и почна да му разправя как пишел книга, а онзи толкова се възхити, че ни издаде пропуск и ни позволи да влезем в гробницата. Истински гений!

— Преувеличаваш. Не съм направил кой знае какво — възрази Тео.

— Недей да скромничиш — рече Нели.

— Заслугата не е моя. Дадоха ни пропуск, защото си много очарователна.

— Ей, вие двамата! Дружеството за взаимна възхита! — намеси се Дан. — Ами гробницата?

— А, да — отвърна Тео. — Я да вървим, докато шефът не е решил друго.

— Има ли изход, нещо като заден вход? — попита Ейми. — Искам да видя… хм, неща, до които туристите нямат достъп.

— Винаги знам изход, забрави ли? — попита Тео. — Но помнете едно: когато става дума за гробници, изходът е само един.

* * *

— И така, трябва да спазваме няколко правила — започна Тео. — Гробницата може да се повреди, затова никакви фотоапарати, никакви светкавици, никакви електрически фенерчета. Щом отворя вратата, вътре ще проникне светлина. Ще бъде достатъчна, за да виждате, но няма да е много силна. Стенописите трябва задължително да се пазят. Внимавайте по стъпалата и не докосвайте стените. И излизаме веднага щом кажа, че е време да си тръгваме. Разполагаме с десет минути. Разбрахме ли се?

Всички кимнаха. Тео отвори тежката метална врата. Хлътна в гробницата и те заслизаха след него по тесните стъпала. Долу беше по-прохладно и миришеше на прах. Ейми чу, че Дан кашля. Дано от спарения въздух не получи астматичен пристъп.

Тео каза приглушено:

— Гробницата е намерена празна. Преди много време иманярите са отнесли всичко. Но тази гробница съдържа по-големи съкровища.

Те влязоха в първото помещение. Ейми ахна. Срещу нея внезапно изникнаха цветове, живи и красиви. Червени, златисти, зелени, сини.

— Това е Нефертари. Името й означава „най-красивата“.

Жената върху изображението беше в прозрачна бяла рокля с широка златна яка и с обици във формата на цветове.

— Красива е — отбеляза Нели. — И аз искам такива накити.

— Погледнете нагоре — прошепна Тео.

Таванът над главите им беше тъмносин. По него с няколко бързи мазки бяха нарисувани златни звезди, които сякаш образуваха гирлянди. Ейми се почувства зашеметена.

— Гробницата е направена така, че докато се спуска надолу, Нефертари да се сбогува с живота — обясни Тео. Той ги поведе по тясно стълбище. — Приветстват я различни богове, които й помагат по време на пътуването. В последното помещение се намира погребалната камера. — Минаха покрай още стенописи, ярки и красиви. — Това тук е Озирис — посочи Тео. — Бог на подземния свят, съпруг на Изида. В която и гробница да се спуснем, се озоваваме в света на Озирис. — Влязоха в погребалната камера. — Тук Изида отвежда Нефертари в подземния свят — продължи Тео. — Вижте колко нежно я държи за ръка. И допира до устните й анх, символа на вечния живот.

Ейми беше забравила за ключа към загадката. Беше й трудно да се съсредоточи сред толкова много багри и тайнство. Тя беше в центъра на древен свят и единственото, което беше в състояние да прави, бе да се върти и върти и да събира впечатления от възможно най-много образи.

— Десетте ни минути изтекоха — съобщи Тео.

— Как така! Току-що влязохме! — изуми се Ейми.

— Тук, долу, времето спира, нали? Но трябва да вървим. Намерихте ли каквото търсехте?

— Не, ала беше изумително — отвърна момичето.

Как да избере само един йероглиф или рисунка? Всичко беше дребно, беше създадено хилядолетия, преди да се роди Катрин Кахил. Тя сигурно беше видяла тази гробница, беше вървяла из нея и точно като тях, се беше смаяла от красотата й. Как изобщо беше възможно да е оставила тук нещо с надеждата то да бъде намерено? Едва ли беше оставила някакъв предмет — водачите й са били иманяри и Катрин е била наясно, че тук никой предмет не е в безопасност.

Докато се качваха обратно при въздуха и слънчевата светлина, Ейми се обърна да погледне за последно. Какво си оставила, Катрин, запита се тя.

* * *

Когато се върнаха на платноходката, видяха, че на мачтата е закачена бяла хартия, която се вее.

— Какво е това? — стресна се Ейми.

— Може би меню на заведение, което изпълнява поръчки по домовете — отвърна Дан. — Мумиите ядат ли пица?

Скочиха на борда и се приближиха. Нели се сепна. Листът хартия беше закрепен за мачтата със страховит остър нож. Острието проблесна на слънцето.

Приближиха се още малко, за да прочетат какво пише върху листа.

Смъртта ще дойде на бързи криле при онзи, който смути спокойствието на заспалите.

— Тръпки да те побият — потрепери Нели.

Тео извади ножа и намачка на топка хартията.

— Явно местните се опитват да ни уплашат, за да се позабавляват.

Ейми не беше на същото мнение.

— Но какво означава това? — попита тя.

— Проклятието на фараона — обясни Тео. — Смешно суеверие, нищо повече. Който проникне в гробница, ще бъде застигнат от ужасна преждевременна смърт. Такива неща има само по филмите на ужасите. Доста детинско.

Детинско ли? Дан погледна Ейми. Джона, изрече той само с устни.

Нели скочи да пренесе обяда, който бяха купили, докато се прибираха.

— Хайде да не говорим преди ядене за проклятия на мумии. Наистина се отразява зле на храносмилането.

Дан и Ейми седнаха на столове така, че да не чуват Тео и Нели, които по време на обяда си говореха нещо.

— Значи Джона знае къде сме — каза Дан.

Ейми гребна малко баба гануш с парче от питката, наречена aish merahrah.

— Прав си. Сигурно е той. Съвсем в неговия стил.

— Предпочита да ни следи, вместо сам да измисли нещо — допълни Дан. — Но какво е това?

Ейми погледна с присвити очи чинията.

— Май патладжан.

— Не, питах те какво пропускаме. Големи тъпанари сме. Все има причина Катрин Кахил да ни заведе в гробницата.

Той беше запомнил глупавото стихче на Катрин. Повтори си го бавно наум.

После изправи гръб.

— Ей. Нали помниш — „под дребните звезди, стъпало по стъпало“. Решихме, че е имала предвид небето. Ами ако е пишела за…

— Златните звезди по тавана на гробницата! — извика Ейми.

— Стъпало по стъпало — продължи брат й. — Огледахме всички стени, но май пропуснахме стъпалата. Трябва да се върнем в гробницата!