Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (16)

Глава 16

Ейми реши никога вече да не гледа „Анимал Планет“. Щом ти се случи да я видиш на живо, тя бързо губи очарованието си.

Ейми се отдръпна от брега на реката. Дърветата и гъсталакът отзад изглеждаха непроходими. Без слънцето реката сякаш беше станала по-тъмна и мазна.

— От всички зверове по земята крокодилите са с най-здрава захапка — обясни Дан. — Един тон на квадратен сантиметър. Около дванайсет пъти по-здрава от захапката на голямата бяла акула. Придвижват се бързо дори на сушата. Но ако искаш да избягаш от тях, трябва да тичаш право напред, а не на зигзаг. Колкото ти крака държат.

— Дан! Престани! — скара му се Ейми.

— Ловуват през нощта. Причакват жертвата си от засада.

— Само нажежаваш обстановката.

— Завличат те под водата и се въртят и въртят с теб, докато се удавиш, после те излапват. Ако извадиш късмет. Трябва да ги стиснеш за челюстта и да я държиш здраво…

— Върви по дяволите, Дан.

— Вече съм го направил.

Настъпи кратко мълчание. Светлините на Луксор примигваха от другата страна на тъмната река. Отзад, на западния бряг древните царе и царици спяха сред варовиковите зъбери, пълни с все още неоткрити мумии с духове, които хълмовете люлееха. Ейми не беше виждала никога толкова много звезди по небето. Щеше да бъде красиво, ако тя не се притесняваше, че някой крокодил ще я докопа със зъбите си.

— Опитвам се да бъда полезен — обясни Дан.

— Ако привлечем вниманието на някоя лодка, може и да ни забележат — рече сестра му. Виждаше по реката светлинките в края на лодките, или felucca, както ги беше нарекъл Тео. — Как е „ехо“ на арабски?

— Според мен „ехо“ е част от език, разбираем за всички — отвърна брат й. — Както и „ох“. Или — настъпваш ме по крака.

— И това ли го разбират всички?

— Не, ти ме настъпваш по крака. Ох.

Ейми се премести.

— Ехо! — извика тя пискливо.

Гласът й беше погълнат от мрака. Тя се опита да си спомни дали крокодилите ловуват по звука. Реши да не пита Дан.

— Ехооо! — провикна се отново. Светлинките по малките лодки, които следваха курса си, се люшкаха лениво напред-назад. — Е, Нели и Тео ще дойдат да ни търсят — каза тя.

— И как ще дойдат? — попита брат й. — Джона открадна платноходката.

— Ще наемат лодка и…

— Шшшт! — спря я Дан.

— Само защото вече съм ти казала да мълчиш…

— Шшшт! Ослушай се.

Ейми не чу нищо. После обаче долови тих плисък. Застина.

— Виждаш ли нещо? — пошушна тя.

— Стори ми се, че виждам… две очи — отвърна също през шепот брат й. — Ей там… при ония тръстики. Крокодилите се спотайват под водата и после нападат…

Ейми се взря. Не видя нищо при тръстиките. Затова пък зърна огромен дънер, който се носеше недалеч от брега. После забеляза, че дънерът е с две очи и с муцуна. Крокодилът се обърна и се заплъзга към брега.

— К-к-к…

— Какво?

— К-к-крок…

Крокодилът изпълзя тежко на острова и Ейми забрави как да се движи. Той приличаше на ходещ динозавър. На нещо първобитно, кръвожадно и настървено за плът. В мозъка на Ейми нямаше друго, освен ужас. Крокодилът раззина паст. Тя загледа като омагьосана нещо, което приличаше на стотици остри наточени зъби.

От всички зверове по земята крокодилите са с най-здрава захапка…

— Бягай! — изсъска Дан.

Той я дръпна за ръката. Ейми се завъртя кръгом, препъна се, после се изправи и хукна по брега към средата на острова. В обувките й влизаше пясък. Тя все едно тичаше в кошмар.

Погледна назад. Крокодилът ги гонеше!

— Не тичай на зигзаг! — извика Дан.

Но Ейми не тичаше на зигзаг. Препъваше се. Краката й трепереха така, че не можеше да бяга.

Нахълтаха в гъсталака и тръгнаха по тясна пътека, която криволичеше между дърветата. Фланелката на Ейми се закачи на един клон, но тя я дръпна и продължи да тича, като прескачаше коренищата и се навеждаше, за да се провре под клоните.

През запъхтяното си дишане те чуха съвсем истинско тупване — крокодилът също беше излязъл на пътеката. Огромната му опашка свистеше и се удряше в зелените листа.

Под дърветата беше много тъмно и Дан и Ейми имаха чувството, че тичат под черна качулка. Сърцето на Ейми щеше да се пръсне в гръдния й кош. Тя вече усещаше топлия дъх на звяра. Всеки момент той щеше да я сграбчи изотзад, да я завърти във въздуха, а после да я разкъса на две със зъби.

Изведнъж пътеката свърши — беше ги избълвала отново на брега. От луната пясъкът изглеждаше сребърен. Сякаш някой беше включил осветление.

— А сега накъде? — попита Ейми, като въртеше трескаво глава.

Видяха как по-нататък при палмата край водата се отдалечава сянка. Пред тях изникна мъж, облечен в бяла galabia, каквато носят мнозина мъже в Египет.

— Помощ! — изпищя Ейми.

— Ейми… — Дан замълча насред изречението. — Той носи нож.

Лунната светлина проблесна по острието, което мъжът държеше до хълбока си.

Ейми се обърна. Видя на пътеката отзад зелените очи на крокодила, който се приближаваше. Все по-бързо.

— Нищо! — рече тя. — Идвай.

Двамата с брат й се завтекоха по брега към мъжа с ножа. Все пак той беше много повече за предпочитане пред зъбите на крокодила.

Когато се приближиха, той прибра ножа в калъфа. Сега вече крокодилът тичаше по брега. Най-неочаквано мъжът отстъпи назад, после се устреми към малка лодка, която Ейми и Дан не бяха забелязали.

— Не, чакайте! Моля ви! — извика момичето.

Мъжът скочи леко в лодката и загреба. Ейми се разхлипа на глас. Сърцето й се сви от ужас. Беше угаснала и последната им надежда. Нямаха къде да избягат.

Но мъжът гребеше към тях, а не навътре в реката. Крещеше нещо на арабски.

Те се втурнаха към него бързо, както никога през живота си. Нагазиха във водата с чувството, че краката им са от олово. Още малко, и крокодилът щеше да стигне реката. Влезеше ли във водата, с тях беше свършено. Ейми го знаеше прекрасно. От ужасеното лице на брат си видя, че и той го знае.

Мъжът се пресегна. С едната ръка сграбчи края на фланелката на Дан, а с другата — фланелката на сестра му. Тя се почувства като риба, когато египтянинът ги вдигна във въздуха и ги метна в лодката.

Те легнаха на дъното й — едва си поемаха дъх. Платното се опъна от лекия ветрец. Всички чуха едно „пльос“: крокодилът беше влязъл във водата. Мъжът не проговори. Когато се пресегна към руля, устата му приличаше на мрачна черта.

Той подкара лодката, която се плъзна по водата право към средата на реката. Попаднаха в течение, което ги завъртя. Всички затаиха дъх — чакаха да забележат някакво движение при лодката.

Изведнъж мъжът се усмихна. Кимна им.

— Окей, окей — каза той.

Ейми трепереше като листо. Тя погледна Дан. Бяха се разминали на косъм.

Момичето се оттласна от палубата, за да седне. Ръката му опря нещо влажно и лепкаво. Ейми я вдигна, за да види какво е.

Кръв.

Бяха насред Нил заедно с непознат с много голям нож и с кръв по палубата на лодката.

— Ние… идваме с м-мир — изпелтечи Ейми.

Мъжът се наведе по-близо до нея. Очите му бяха тъмни и изцъклени. Той се пресегна със силна ръка и посочи Дан. Ейми се метна върху брат си, за да го защити.

— Не! — изписка тя.

— Да! — изкрещя мъжът. — Ред Сок.

— Червен… какво?

Египтянинът засочи фланелката на Дан.

— Бостън. Световен шампионат през 2004-та! — рече мъжът. — „Фенуей Парк“! — Той си посочи гърдите. — Втората среща!

Дан изправи гръб — беше схванал какво му говори непознатият.

— Били сте там? Жестоко!

— Кърт Шилинг!

— Мани Рамирес^[1]! — грейна Дан и се извърна към сестра си. — Бейзбол. Ето ти още един език, на който се разбират всички.

— Ами ножът? — изсъска тя.

Дан прихна. Ето че накрая беше станало и това. Брат й беше превъртял.

— Толкова ли не надушваш? — възкликна момчето. — Той е рибар. Погледни!

Да. Сега вече Ейми надуши миризмата. Точно до нея имаше кофа с риба. Мъжът я беше чистил, когато го бяха видели.

— Луксор? — попита египтянинът.

Сега вече Ейми забеляза дружелюбието в усмивката му. Тя кимна.

Реката беше тъмна, мастиленосиня. Ейми вече дишаше по-спокойно и сърцето й не биеше толкова бързо. Тя отметна назад глава. Съгледа сред многобройните звезди Голямата мечка. Почувства се прекрасно. Оттук виждаше лунната светлина по пясъка на брега на реката откъм Тива. Приличаше на застлано със сняг поле, разпростряло се чак до зъберите. Докато плаваха с лодката, виждаха примигващите светлини на храма Луксор.

— Изумително — каза момичето.

— Изумително — повтори рибарят.

Както личеше, „изумително“ също влизаше в езика, който разбират всички.

* * *

Рибарят ги остави на пристана недалеч от храма Луксор. Ухили се до уши, махна им приятелски и извика:

— Бай, бостъни! До скоро!

После продължи нататък с лодката.

— „Ние идваме с мир“ ли? — изимитира я Дан. — За какъв го помисли, за египтянин или за марсианец?

Ейми не се сдържа и се изкиска.

— Откъде да знам, че е фен на „Сокс“.

— Сега накъде? — попита брат й.

— Тео и Нели сигурно вече са се върнали — отговори сестра му. — Може би чакат на пристанището. Ще се наложи да обясняваме защо платноходката я няма.

Но когато отидоха на пристанището, платноходката си беше там. Нели и Тео седяха на палубата и пиеха чай.

— На разходка ли бяхте? — попита Нели.

Дан погледна Ейми. Ейми погледна Дан. Дали да споменават за Джона Уизард, за това как той е отмъкнал платноходката, за крокодила и големия нож? За рибаря, фен на „Ред Сокс“?

— Да — каза Дан. — Бяхме на разходка.

Оставиха Тео и Нели на палубата — да си пият чая и да гледат нощното небе — и слязоха долу.

— Добре че Джона е върнал платноходката — каза Ейми.

— Добре че е поел към Париж — рече брат й. — Въпросът е дали и ние не трябва да се отправим натам?

— И аз се питах същото. Докато бяхме в Париж, прочетох за историята на Лувъра. Някога бил дворец. Затова, когато е написал „palais de L“, Дровети вероятно е имал предвид двореца в Лувъра. Нали помниш, Бае ни каза, че Дровети е пратил статуетката на Сакхет в Лувъра, а кланът Екатерина е успял да я върне. Обзалагам се, че няма четвърта Сакхет. В края на краищата, обединени, трите карти водят към гробницата на Нефертари. Сега просто трябва да разберем чрез йероглифите къде да отидем от тук нататък.

Дан се свъси.

— Катрин не си помага особено. Нито пък Грейс.

— Е, Катрин споменава в стихотворението Асуан. Гиза, Асуан, Тива и Кайро, не помниш ли? Тръгнахме от Кайро. Наполеон е намерил първата статуетка на Сакхет в пирамида в Гиза. Втората е открита от Хауард Картър в гробницата на Хатшепсут в Тива. От градовете остава само Асуан. Обзалагам се, че последният ключ към загадката е именно там.

— Но не сме сигурни — възрази Дан. — Бае е намерил третата Сакхет в Кайро, но това е станало векове след като Катрин я е оставила някъде. Нищо чудно статуетката да е била открадната, продадена и препродадена. И да се е озовала в Асуан.

— Може би — съгласи се без особено желание Ейми. — Помниш ли какво ни каза Бае за Катрин — че се е чувствала подценена, защото е жена. Не ти ли прави впечатление, че тя ни направлява все чрез фараонките, цариците и богините на Древен Египет? Сакхет, Хатшепсут, Нефертари. Дори ключът към загадката от Гиза е намерен в пирамидата на царица.

— Покрай това се сетих нещо. — Дан погледна отново йероглифите. — Когато Тео ни развеждаше, помниш ли онази рисунка, на която Изида държи за ръка Нефертари? Йероглифът над Изида беше същият като този тук.

[img:otvyd_grobnitsata_simvol.jpg]

— Обзалагам се, че той означава „Изида“.

— Поредната богиня! — Ейми разлисти книгата. — Според древните египтяни, когато научила, че съпругът й Озирис е мъртъв, Изида се разплакала и от сълзите й Нил прелял — така земята станала плодородна и годна за обработване. — Тя вдигна светнали очи. — „Направил е зелено със сълзи, пролети преди толкоз време.“

— Ами „където е открито на нейното сърце сърцето“? — попита брат й.

Ейми зачете с разтуптяно сърце.

— Озирис е бил разчленен от Сет. Изида е открила сърцето му на остров Филе. Точно там се намира храмът в нейна прослава.

Дан започна да сочи с пръст йероглифите един по един.

— Остров. Изида. Обелиск.

[img:otvyd_grobnitsata_simvoli_1.jpg]

— Къде се намира Филе? — попита Дан.

— В Асуан! — възкликна Ейми. — Всичко си идва на мястото. — Тя затвори рязко книгата. — Лошото е, че не помня дали Грейс е написала нещо за Асуан — допълни тя. — Жалко, че загубихме пътеводителя й.

— Че сме го загубили ли? — повтори брат й.

— Добре де, че съм го загубила — поправи се Ейми и се изчерви от яд. — Ако искаш да обвиниш мен, нямам нищо против.

— Е, ако ми беше позволила да погледна книгата, може би щяхме да имаме представа какво да правим от тук нататък — продължи да й натяква Дан.

— Не е честно — рече Ейми. — За разлика от мен ти не обичаш да правиш проучвания.

— Но мога да чета — отвърна горчиво Дан. — И за разлика от теб мога и да помня. Почти не ми разреши да я погледна.

— Все повтаряш, че ти е скучно да правиш проучвания — възрази сестра му. — Откъде да знам, че за пръв път през живота си имаш желание да четеш пътеводител?

— Това не беше какъв да е пътеводител. Това беше пътеводителят на Грейс — подвикна Дан. — Искаш да задържиш за себе си всичко, което е оставила Грейс. Взе огърлицата, а сега и статуетката на Сакхет… и нея също не я изпускаш. Искаш да запазиш за себе си дори спомена за Грейс.

— Не е вярно — заяде се Ейми. — И не е честно.

— Е, тя не е баба само на теб, така да знаеш — каза момчето. Беше почервеняло. — Искаш я само за себе си!

— Не ставай смешен! — изкрещя Ейми. Усети, че лицето й пламти. — Никога не съм чувала по-голяма тъпотия.

— Пак ти решаваш дали Грейс е била добра или лоша. И дали ни е обичала или не ни е обичала. Ако смяташ да ми твърдиш, че баба изобщо не ме е обичала, че е била някакъв зъл ум, ще се наложи да го докажеш с факти — заяви й ядно Дан. — Толкова те е страх да не сгрешиш отново, че си се променила на сто и осемдесет градуса. Това, че Иън Кабра е гадняр, не означава, че и всички останали са такива!

Ейми ахна. Никога не беше виждала Дан да се държи така. Не че не я беше наричал как ли не и не се беше карал с нея, но не по този начин. Никога не я беше наранявал преднамерено. Сега едва ли не тържествуваше, сякаш я е уязвил по най-болното място.

Точно както тя се беше почувствала, когато в бастиона на Екатерина го беше разплакала.

Какво ги прихващаше? Дали така им влияеше издирването на ключовете към загадката? Сега за тях предателствата и тайните бяха нещо обичайно. И това ги покваряваше. Настройваше ги един срещу друг.

И двамата се държаха като хора, които Ейми не познаваше. Като хора, които не харесваше.

Тя си даде сметка, че се държат съвсем в стила на рода Кахил.