Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (14)

Глава 14

Запомни, каза си Дан. Когато се намираш в древна гробница, не мисли за мумии с изсмукан мозък.

Мракът наоколо ги притискаше. Току-що бяха бутнали вратата на гробницата и тя се беше отворила. Тео явно беше забравил да заключи. Без ведрото му присъствие в гробницата сякаш беше по-тъмно. И по-страшно.

— К-к-как мислиш, дали да слезем долу? — прошепна Ейми.

— Нали сме дошли за това — отвърна брат й.

Не се и помръдна.

— Нелепо е — заяви Ейми и изправи рамене. — Идвай.

Притвори вратата, като остави малка пролука. После заслиза, следвана плътно от Дан. Спуснаха се в преддверието и погледнаха към тавана. Звездите приличаха на поле с жълти цветя на бляскаво син фон.

Двамата се извърнаха назад към стъпалата.

— Хайде да огледаме вертикалните елементи между стъпалата — предложи Ейми. — Камъкът, който е сложен отвесно. Ако Катрин е оставила някакъв знак, той е именно там, а не върху самото стъпало. Знаела е, че и да напише нещо върху стъпалото, през вековете то ще се заличи от многото стъпки.

Огледаха всички отвесни камъни, но не видяха друго, освен че те са много стари и износени.

— Следващото стълбище — каза Ейми. — И не е зле да побързаме.

Заслизаха предпазливо по стъпалата, все по-надолу в гробницата.

— Чакай! — прошепна Ейми.

Не знаеше защо шепне, но й се струваше, че не е редно да крещи на такова място.

Наведе се и се взря с присвити очи в мъждивата светлина. Забрави, че е притеснена — толкова се стъписа от онова, което беше открила.

— Ела насам, Дан! Мисля, че е йероглиф. Изсечен е върху камъка.

— И тук — каза Дан.

Продължиха да слизат — натъкваха се на нови и нови йероглифи.

Изведнъж чуха стържене като от метал, опрял в друг метал. После желязната врата на гробницата се затръшна с трясък. Веднага стана тъмно като в рог.

— Ейми! — прошепна Дан.

— Тук съм, до теб.

Ейми разбра само по гласа му, че той е на сантиметри от нея. Беше толкова тъмно, че тя не виждаше и ръката си. Опита се да се отърси от паниката.

Мракът ги притискаше като жива твар.

Дан усети, че остава без дъх. Ейми го сграбчи за ръката. Обикновено той я издърпваше с гневен възглас, но сега му беше приятно да усеща пръстите на сестра си, нищо че те май бяха потни.

— Някой затвори вратата — пошушна сестра му.

— Добре че ми каза, всезнайка такава — отвърна също през шепот момчето.

Най-неочаквано чу някакъв шум. Дали беше стъпка? Нещо като тътрузене на крак по прашна земя. Или като опаковки, които се въргалят отзад.

— Чу ли? — прошепна Ейми.

— Не — излъга Дан.

Смъртта ще дойде на бързи криле при онзи, който смути спокойствието на заспалите.

Дан знаеше, че вдишва прах. Усети, че се дави. Чу как дъхът му свисти.

— Дан. — Ейми го стисна за рамото. — Има достатъчно въздух. Инхалаторът у теб ли е?

От ведрия глас на сестра си той си възвърна самообладанието. Недоумяваше как е възможно тя да е толкова спокойна, но това му помогна. Помнеше как бе изпаднала в паника, когато за малко не ги погребаха живи. От ден на ден всезнайката ставаше все по-смела. Той бръкна в джоба на късите си панталони и извади инхалатора.

Сега вече беше по-добре.

Шумът се чу отново, ужасяващ със стаената си заплаха. Дан дори не си направи труда да казва, че не го е чул. Представи си мумия с черни дупки вместо очи и влачещи се след нея парчета памучен плат. Мозъкът й вече беше изсмукан и тя беше мъртва… и се пресягаше…

Я по-спокойно, каза той на пулса си. Ако това беше видеоигра, щеше да си помислиш, че е супер!

Пак тътрузене, този път още по-близо.

Да де, но не е игра!

Каквото и да беше това — дали човек или някакво нещо — то ги преследваше.

— Трябва да се скрием — прошепна Ейми. — В погребалната камера.

Дан за нищо на света не искаше да се връща в погребалната камера. Кръвта му се смразяваше при самата мисъл. Но той последва Ейми към помещението, където преди хилядолетия беше лежала мумията.

* * *

Дори в мрака, който я обгръщаше, Ирина се ориентираше чудесно. Чу, че Дан и Ейми се прокрадват към нея. Имаше зрение като на котка. Ако се налагаше, можеше да намери изхода и в подземна пещера, която е дълга няколко километра. Всъщност вече го беше правила веднъж през деветдесетте години, когато й възложиха онази малка гадна работа в Маракеш.

Гробницата беше с акустика, от която всеки звук се усилваше. Дан и Ейми идваха право към Ирина.

Това беше нейният шанс. Най-после двамата щяха да й паднат в ръцете. Въпросът беше какво точно да направи тя. Децата трябваше да бъдат забавени, трябваше да бъдат спрени. Уплашени дотолкова, че да се върнат в тъпия си Бостън, където им беше мястото.

Ирина винаги можеше да прибегне и до отровните си нокти. Или по-добре да използва малко експлозив? Колкото да издълбае плитка дупка? Стига да успееше да се промъкне покрай тях — а тя щеше да успее — можеше да заложи устройството при входа и после — бум! Децата щяха да стоят доста дълго в погребалната камера. Достатъчно дълго, за да проумеят, че издирването на трийсет и деветте ключа е игра за възрастни, а не за хлапаци.

Ирина се промъкна тихо. Ейми направи плахо една крачка и влезе в погребалната камера. Децата се държаха за ръце. Уф, какви сладки хленчещи страхливци!

Гробницата й действаше зле. Хрумваха й някакви налудничави мисли. Блин! Май й хлопаше дъската, както навремето казваше баба й. Хрумваха й някакви дивотии, че греши и може да се върне в правия път.

За нея имаше само един път и той беше над всички.

Децата бяха наблизо. Ирина надушваше страха им. Приближи се с усмивка. Още един-два милиметра… Кракът й се удари в нещо.

— Чу ли? — изписка Ейми.

Ирина беше толкова близо, че можеше да се пресегне и да я докосне. Беше достатъчно да протегне пръст… и да я одраска.

Окото й заигра. Ирина се наведе и докосна онова, което беше изритала с върха на маратонката. Усети между пръстите си малка книжка. Прибра я в джоба си.

— Тук с нас има някой — прошепна Дан.

Да, аз съм тук, малки ми другарю. Ирина видя как тилът на Дан лъщи. Момчето беше толкова уязвимо. И толкова наблизо.

Но тя реши да не избързва. Предпочиташе децата да са в съзнание, когато експлозивът гръмне. Какъв смисъл имаше да ги стряска, ако бяха в безсъзнание? Човек усещаше ужаса най-добре, когато беше в пълно съзнание.

Волю-неволю Ирина се промуши като призрак покрай децата. Тръгна нагоре към вратата. Сега страничното помещение се падаше отляво. В другия си джоб тя беше сложила експлозива.

Спря. Настрои часовниковия механизъм. Стисна в ръката си експлозива, готова да го заложи.

Спомни си стенописите. Царицата. Другата богиня, която я водеше за ръка. Зелените, златистите, сините тонове. Тази гробница беше оцеляла три хилядолетия. Нека почива в мир.

Моля? Как изобщо й беше хрумнало такова нещо?

Ирина беше от рода Кахил. От клана Лусиан. Превъзхождаше ги по ум и хитрост. Би трябвало да е готова да направи всичко, за да постигне целта си…

Но не и да унищожи онова, което през хилядолетията не бяха успели да погубят пясъкът, водата и иманярите.

Ирина изключи часовниковия механизъм.

Точно тогава чу стъпки. Тук имаше още някой.

Ирина не се страхуваше от нищо в тоя живот. Освен… може би от палячовци.

Тя се насочи към шума.