Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (4)

Глава 4

Веднага щом таксито се вля в разбунената река на движението по една от главните улици и те се увериха, че никой не ги следва, Нели каза на шофьора името на хотела. После се отпусна тежко върху облегалката на таксито и въздъхна.

— Вие двамата сте ми големи длъжници. Току-що оставих сродната си душа да ме чака да изляза от дамската тоалетна.

— Чудо голямо — отвърна Дан. — Нали се запаси с кардапоп.

— С кардамон — поправи го тя.

— Ще ти се отплатим — обеща Ейми. — Пък и намерихме нещо.

Тя показа кожената тръба. Развърза старите протрити връзки и махна капачето. Обърна тръбата и я разклати леко. Всички ахнаха, когато отвътре върху дланта й изпадна малко парче пергаментов свитък.

Пергаментът беше сух и се ронеше по краищата. Беше толкова чуплив, че Ейми се страхуваше дори да диша срещу него.

— Според мен е старо писмо — заяви тя. — Или най-малкото част от писмо.

Ейми го разгъна бавно.

Дан простена:

— Пак ли на френски!

— Превод? — обърна се Ейми към Нели.

— „И за още по-голямата слава на потомците на Люк и на моя император ключът към загадката сега е на път към двореца на…“ — Нели замълча и смъкна малко тъмните очила, за да разчете думите. — „du La Paris“ ли? На Парижа? Написано е погрешно. Освен ако L не е инициал.

— Кой може да е L? — започна да умува Дан.

— Е, Франция е имала страшно много крале на име Луи — отвърна Нели. — Един от тях си е загубил главата, но е имал дворец на име Версай.

— При всички положения хората от клана Лусиан са пренесли ключ към загадката в някакъв дворец — намеси се и Ейми. — Но кой ли е B. D.? — Тя въздъхна. — Надявах се да е писмо на Наполеон.

— Това означава ли, че ключът към загадката е във Франция? — запита се Дан.

Ейми прибра внимателно пергамента в чантичката на колана си.

— Ако продължим да търсим, рано или късно ще разберем за какво става дума.

Бяха толкова погълнати от писмото, че не забелязаха кога таксито е завило от главната улица и е подкарало из по-спокоен квартал. От двете страни на булеварда имаше палми. Нацъфтелите бугенвилии приличаха на взривове от розово и мораво.

— Охо! — извика Нели и след като смъкна прозореца, подаде глава, за да помирише въздуха. — Надушвам богаташи.

Таксито зави по дълга, извита алея. Когато се показа хотелът, Ейми и Нели ахнаха, а Дан възкликна:

— Супер!

Хотелът беше голям, бял и дълъг. Пред верандата при входа се зеленееха морави. През двора отстрани към тюркоазния басейн вървяха мъж и жена в бели хавлиени халати. Един от спасителите се втурна да ги заведе на шезлонгите с навес отгоре. Между тях с плавна стъпка се движеха сервитьори, понесли табли с ледени напитки. Зад Нил се издигаха величествените пирамиди на Гиза, които през жълтия въздух приличаха на сън.

Нели подсвирна.

— Начин на живот, с който съм готова да свикна.

— Нима можем да си го позволим? — учуди се Ейми.

— Парите на Кабра са у нас — напомни Нели. — Сега са си само наши. Спечелили сме си ги.

— Определено — съгласи се Ейми, припомнила си как я е изиграл Иън.

Още в самото начало адвокатът на Грейс — господин Макинтайър, им беше казал: „Не се доверявайте на никого“. А Ейми беше забравила предупреждението. Беше се взряла в тъмните очи на Иън и се беше хванала на приказките му. Тъпо. Много тъпо, Ейми. В училище не се затрудняваше с уроците. Ала ставаше ли въпрос за чувствата в живота, си беше за двойка.

— Но на такова място парите ни могат да свършат бързо — напомни Нели. — Дали да не отидем другаде?

Таксито вече беше спряло. Добре облеченото пиколо изтича да отвори вратата. Друго се завтече да вземе багажа им. Още преди да са успели да възразят, тримата бяха извадени от таксито, а шофьорът потегли по алеята.

Пиколото нареди на количката опърпаните им раници и сакове, сякаш бяха скъпи куфари. Никой и не погледна фланелките и измачканите им дънки.

— Добре дошли в хотел „Екселсиор“ — каза първото пиколо. — Елате с мен, ако обичате.

Те закрачиха след момчето — Нели си приглади косата, Ейми напъха фланелката си в дънките, а Дан се опита да си вземе раницата от количката.

Администраторите на рецепцията също ги озариха с усмивки. Един от тях, слаб красив господин, им направи знак да отидат при него.

— Добре дошли в хотел „Екселсиор“. Разрешете да попитам на чие име е резервацията.

— Ух… — каза Нели.

— Ох… — въздъхна Дан.

— Ох ли?

— Ох — отсече той твърдо.

— Съжалявам, но резервацията не излиза на компютъра — обясни мъжът, след като погледна екрана. — Мога да ви препоръчам няколко други хотела… Извинете — каза той, защото телефонът иззвъня. Докато слушаше, изправи още повече гръб. Погледна ги, после им обърна рамо и заговори тихо в слушалката. — О, разбира се, уважаеми господине. Веднага ще го уредя. — Мъжът затвори и пак се извърна към екрана на монитора. — Ох. Ама разбира се. Резервацията за Ох. Както обикновено, сме запазили асуанския апартамент.

— Апартамент ли? — изпелтечи Ейми.

— При обичайното семейно намаление, естествено — добави администраторът. Той побутна регистъра към Нели. — Подпишете се, ако обичате.

Ейми надзърна да види цената. За нейна изненада тя не беше много по-висока от цената на онази дупка в Париж, където бяха отседнали. Нели се подписа и администраторът им подаде три карти, служещи за ключове.

Пресегна се да разклати камбанката.

— Пиколото ще ви отведе горе.

— Семейно намаление ли? — пошушна Ейми.

— Ами ние сме си семейство — изтъкна Дан. — На практика.

— Вашият шантав род Кахил наистина е плъзнал по цялото земно кълбо — рече Нели, докато се възхищаваше на огромните вази с нацъфтели клонки. — Затова на практика наистина имате роднини навсякъде. Помислете само в колко много петзвездни хотели можем да купонясваме, ако се доберем до още карти за редовни клиенти…

— Шшшт! — спря я Ейми, когато се качиха на асансьора.

Пиколото пъхна в един отвор картата, после натисна копчето за тринайсетия етаж.

След като вратите на асансьора се отвориха, той ги поведе по коридора. Имаше само една врата.

— Къде са другите стаи? — попита Нели.

— Апартаментът заема целия етаж — отвърна пиколото. — Мисля, че ще ви хареса. — Той пак пъхна картата в отвора. — Трябва да я използвате и в асансьора. Само вие имате достъп до етажа.

Той отвори вратата и тримата ахнаха. През прозорците от пода до тавана се откриваше гледка към Нил и пирамидите отвъд него. Стояха във всекидневна с кресло, две канапета, трапезария и бюро. Щом пиколото отвори вратата на спалнята, Дан направо заподскача зад него.

— Имаме си три бани! — провикна се той.

Нели бръкна в сака да извади бакшиш и усмихнато, момчето си тръгна, като затвори тихо вратата. Веднага щом то излезе, Ейми се свлече на фотьойла, Нели си изхлузи обувките, а Дан скочи върху едно от канапетата. Всички завикаха в дружен, все по-силен хор:

— Трам-тара-рам!

Нели пусна Саладин от клетката за домашни любимци.

— Добре дошъл в сладкия живот, Сали — каза тя и го целуна по гладката главица.

Саладин тръгна да се разхожда и да души, скочи на бюрото, мина като по опънато въже по облегалката на едно от канапетата, избра си най-голямата и най-пухкава възглавница, сви се на кравай отгоре и примига, сякаш им казваше: „Мога и да свикна с всичко това тук“.

Дан скочи от канапето и тръгна да оглежда, като се провикваше, за да съобщи на Ейми и Нели какво е открил:

— Бюрото е пълно с листове за писма! Има и пътеводител! Ей, в гардероба е оставен чадър! — Той влезе в спалнята и се скри в дрешника, откъдето се появи с хавлиен халат, толкова дълъг, че се влачеше след него по пода. Отвори чекмеджето на едно от нощните шкафчета. — Библия!

Затвори го и затърси под възглавниците. Нели и Ейми отидоха при него в спалнята.

— Какво търсиш? — попита го сестра му. — Гарвана, който ти оставя по-здрав зъб вместо падналото ти млечно зъбче ли?

— Шоколад. Нали по тези тежкарски хотели оставят под възглавницата шоколадчета?

Нели се изкиска.

— Не под, а върху възглавницата, след като ти оправят леглото за през нощта.

Дан се скри в банята.

— Само да видите колко много шампоани има. — Той подаде глава. — Знам, че момичетата си умиииират за шампоани.

Дан примига срещу тях. Ейми го замери с една възглавница. Той се наведе, за да я избегне, и пак изскочи във всекидневната.

— Предай се, сестричке. Току-що намерих минибара! — провикна се момчето.

Нели се протегна.

— Е, ще се топна във ваната, ще излея пет литра шампоан и няма да излизам, докато не донесат храната.

— Каква храна?

— Храната, която ще поръчате от румсървиса — отвърна Нели. — Не оставяй Дан да опустошава минибара, за нула време ще се разорим. — Тя се пресегна да извади от дрешника хавлиен халат и си сложи слушалките. — Не се чудете много над менюто, умирам от глад — каза прекалено високо, от което стана ясно, че е надула до дупка музиката по айпода.

Размърда пръсти като за довиждане и затвори вратата на банята. Ейми чу как Нели пуска докрай крановете.

Отиде във всекидневната. Дан дъвчеше вафла, както стоеше с лице към единствената затворена врата в апартамента. Вече беше проверил всички помещения.

— Дан, Нели предупреди да не опустошаваш минибара. Тези неща са безумно скъ… — Най-неочаквано Ейми забеляза, че Дан стои като препариран и гледа към другия край на стаята. Дори не дъвчеше. — Какво има, глупчо? Това е врата. В-Р-А-Т-А.

— Нали пиколото каза, че на всеки етаж има само по един апартамент? — попита брат й. — Е, тук сме като в палат, но апартаментът ни не е на целия етаж. Ние сме в източното крило на хотела. От тази страна имаше седем прозореца, а нашите са само три.

Ейми не си даде труда да попита откъде е сигурен. Този всезнайко брат й имаше не ум, а компютър в главата си.

Затова не каза нищо, когато той тръгна към вратата — изглеждаше много смешен с дългия халат. Приклекна пред нея. Тя беше с месингова брава с украса и със старовремска ключалка.

— Виж ключалката. Не ти ли се струва позната? — попита Дан сестра си.

— Не — отвърна тя и също приклекна, за да огледа внимателно дупката. След доста време оповести: — Символът на клана Екатерина. Онова нещо, дето прилича на крилат змей.

— Защо има ключалка, нали в хотела се отключва с карти? Ключът за нея сигурно изглежда доста странно — отбеляза Дан. Той се огледа. — Но къде ли е?

— Мислиш, че е тук? В стаята ли?

Изведнъж Дан скочи.

— Ей, Ейми, помниш ли всички скучни неща, които ми прочете в самолета? Колко са годишните валежи в Кайро?

— Два и половина сантиметра — отговори сестра му. — И тук вали главно от декември до март.

— Защо тогава в гардероба има чадър? — учуди се Дан и след като го отвори, се пресегна и извади чадъра. — Мислех, че дръжката е някакъв египетски модел — обясни той на Ейми и й я показа. — Но виж…

Дан развъртя ръкохватката. Тя остана в дланта му. Ейми се взря в резбата по нея. Беше същата, както по месинговата брава на вратата. А върхът й беше със същата форма, както ключалката.

Дан смъкна халата. Взе ръкохватката и я пъхна в ключалката. Тя влезе лесно. Момчето погледна Ейми. Тя кимна.

Дан натисна бравата и вратата се отвори.

Двамата влязоха бавно.

От двете страни на дългата широка галерия шестваха плексигласови витрини. Нататък имаше още галерии, свързани със сводове. Ейми и Дан зърнаха сложни машини и планове. По стените имаше закачени рисунки, снимки, карти, портрети и текстове в рамки. Щом двамата прекрачиха прага, по тавана блеснаха светлини. Предметите във витрините започнаха да се въртят. Най-неочаквано изникнаха триизмерни холограми, които също замърдаха.

В една от витрините се въртеше нещо, увито във фолио.

— Буритото за микровълнова на Алистър! — възкликна Дан. — Това явно е бастионът на клана Екатерина.

Чу се тихо, но окончателно щракване: вратата зад тях се беше люшнала и се беше затворила. Ейми се спусна към нея.

— Заключена е — каза тя. — Но поне ключът е у нас.

Дан погледна надолу към празните си ръце.

— Така ли?