Ричард Кондън
Фамилията Прици (59)

Петдесет и девета глава

Чарли излетя от Ню Йорк за Сиатъл два дни след Луис, като смяташе да се настани в хотел „Олимпик“ и да чака той да му се обади. Някога обичаше много този хотел, но сега разбра, че тези чувства са го напуснали веднъж завинаги.

Самолетът пристигна навреме. Денят беше прекрасен, изпълнен с онази особена атмосфера, която Северозападът ревниво пазеше. Чарли беше втори поред при слизането от самолета. Бързаше да свърши работата и да се върне при Мардел, като едновременно с това се чудеше какво става с Мейроуз. Вече бе спокоен за нея след разговор с дон Корадо, защото изглежда той бе говорил с Винсънт да не я пребие, когато я доведат от Мексико.

Мъчеше се да си представи бъркотията и недоразуменията, които щеше да предизвика в Бруклин предстоящото съобщение за неговата женитба с Мардел, да не говорим за възможно насилие от страна на Винсънт, когато научи за това. След като помисли, изключи възможността за силово решение. Той беше потърпевшата страна според начина, по който Мейроуз беше уредила въпроса; каквото и да направеше, вече имаше това право, защото беше потърпевшият. На няколко хиляди мили от Мейроуз той витаеше някъде около нея, опитвайки се да измисли как би могъл да смекчи удара върху нейната разбита вече глава, когато чуе новината за него и Мардел. Тя трябваше да очаква това. Мей постъпи така, защото беше пресметнала нещата много преди него. Тя реши, че той иска да се ожени за Мардел. Той не твърдеше обратното, защото наистина искаше да се ожени за Мардел, но искаше също да се ожени за Мейроуз. Де да беше всичко вървяло както трябва, така както беше преди да отиде в Маями и преди нейното телефонно обаждане там. Мей беше пресметнала, но сметката й бе излязла крива. Тя искаше да предпази Чарли от Винсънт и от неговото отмъщение, както и да не загуби той уважението на дядо й. Знаеше за Мардел, разбира се. Всеки път си казваше, че няма смисъл да мисли за това повече. Тя беше съсипала живота си. Беше прокудена от семейството си. Нейният живот щеше да протече на тъмно, както в хладилна камера, а той щеше да изгради своя с Мардел върху нейната мъка. Тя беше разпиляла всичко, за да докаже нещо, което не се нуждаеше от доказване: че е истинска Прици и сама решава какво ще стане с нея. Мей не искаше да се остави на течението и да бъде изхвърлена, защото Чарли е решил да се грижи за някого, който е по-слаб от нея.

Ръкавът за пътниците от самолета към летището в Сиатъл не работеше и те трябваше да се тъпчат по една от онези старомодни дъсчени стълби, по които слизат винаги политиците, винаги без шапка, дори и във виелица, махайки пред телевизионните камери.

Потънал в мисли за миналото, като щадеше пострадалия от войната крак, Чарли се изнесе леко напред и стъпи на прагчето, залитна, но се опита да запази равновесие. Кракът му обаче се заклещи в някаква теснина и горната част на тялото му, устремена направо, го потегли надолу — почувствува как десният му крак изпращя между глезена и коляното. После изведнъж кракът му се освободи и подет от собствената си тежест, по закона на масата и земното притегляне, полетя по стълбите с главата напред. Приземи се върху лицето си на асфалта със счупен нос и две огромни синини на очите. Беше получил фрактура на черепа и сътресение на мозъка.

Трябваше да остане да лежи там, докато дойде линейката. Кракът му се беше извил по фантастичен начин, кръв течеше от ушите му. Стюардесата не позволяваше на никого да го премества и другите шестдесет и седем пътника трябваше да го прескачат. Някои го забелязваха едва когато го прекрачваха; по-скоро го чуваха, защото издаваше богата гама от звуци, въпреки че не беше в съзнание. Повечето от тях не поглеждаха надолу или защото бързаха, или защото не искаха да задържат опашката. А трима просто не го видяха изобщо.

Пристигна линейка, поставиха го на носилка и го упоиха леко, колкото да стигнат до болницата. Докато го подготвяха за залата за спешни случаи, една сестра прегледа джобовете и портфейла му и разбра, че Поп е най-близкият му роднина. От болницата му позвъниха. Поп им каза с глас, който не остави и грам колебание, че не трябва да правят нищо, докато най-добрите специалисти не пристигнат там.

Когато свърши разговора, Поп се обади на Ладзаро Фиса, бос на семейството в Сиатъл, и го помоли да намери най-добрия доктор по костна хирургия в района, който да прегледа главата, носа и краката на Чарли. След десет минути Фиса вече пътуваше към болницата с доктор Ейбрахам Уейлър, най-добрият ортопед в Северозапада.

След няколкочасово изучаване на рентгеновите снимки доктор Уейлър назначи лечението. Най-после сложиха гипсова каска на главата на Чарли, оперираха крака му, а после го поставиха на тежест и наместиха носа му. Меката част около очите му беше станала тъмновиолетова. Очите му бяха плътно затворени в двете дупки, оставени в огромната превръзка, покриваща горната част на лицето му и главата отзад, обхващайки счупения му нос.

След операцията доктор Уейлър се обади по телефона на Поп и му каза, че Чарли ще се оправи. Той му наговори куп медицински глупости, които Поп не слушаше, защото не ги разбираше.

После позвъни на Луис Пало в Якима и му каза да отиде в Сиатъл и да се грижи за Чарли. Обади се на дон Корадо и Винсънт, но забрави за Мардел. Той беше все още шокиран от това, което направи Мейроуз. Тъй като на приема трябваше да се обяви сгодяването на Чарли и Мейроуз, той смяташе, че Чарли е разрешил въпроса с Мардел по някакъв начин, и тя престана да съществува за него. Пък и тя живееше в друг свят, различен от техния.

Изминаха осем дни преди Чарли да е в състояние да осъзнае факта, че Луис беше в стаята и че Луис може да се обади на Мардел. Времето просто беше спряло. Той чуваше гласа на Луис, след това идваше нощната сестра и Луис си отиваше. На десетия ден, въпреки че не можеше да вижда през подутите си очи, Чарли можа да осъзнае, че не знае къде е портфейла му, а там беше телефонният номер на Мардел, който той не знаеше, защото почти не й се обаждаше, просто отиваше при нея. Извика сестрата и когато тя дойде, попита я къде е портфейла му. Тя го накара да се успокои, защото портфейлът му бил на сигурно място в сейфа на болницата. Чарли настояваше да му го донесе, но разбра, че не може да го получи без подписа си. Той все още не можеше да вижда достатъчно добре, за да подпише, и до дванадесетия ден беше в отчаяние. Пълното обездвижване бе изострило сетивата му и той знаеше какво се е случило на Двадесет и трета улица в Ню Йорк. Вярваше, че Мардел се е убила. На двадесетия ден, въпреки че краката му все още бяха на тежест, можеше вече без помощта на Луис да й позвъни. Направи го сам.

Никой не отговори в апартамента, не я откри и в клуба, където чрез Мартин Померанц бе ангажирана. Той звъня цели пет часа и целият потъна в пот. Със замъгленото си съзнание прозря, че ако все още е жива, договорът й в Ню Йорк трябва да е изтекъл. След още два дни пак опита. Най-после някой вдигна слушалката и му каза, че Мардел е трябвало да бъде там, но не е дошла.

Чарли накара Луис да потърси телефонния номер на Марти Померанц. Когато се свърза, разбра от Марти, че е тръгнала за Бостън, където ще играе в един клуб.

— Не ме баламосвай — каза Чарли. — В Ню Йорк ми казаха, че все още играе там. Как може да играе в Бостън?

— С кого говори в Ню Йорк?

— Откъде да знам?

— Какво знаят те? Договорът й за ангажимента е точно пред мене.

— Бостън? — каза Чарли с пресипнал глас. — Бостън, къде е Бостън!

— Това е ангажимент за уикенда и плащат два бона.

— Сега края на седмицата ли е? — Чарли попита Луис. Пало кимна.

— Слушай, Марти, ще ти дам един телефонен номер в Сиатъл. Накарай я да позвъни на него. Ако тя не ми сее обади до девет часа утре сутрин, ти си вън от играта.

— Чарли, какво става? Кажи ми какво става!

— Безпокоя се, ме може да се убие, Марти. Картите го показваха. Тя си е такава.

Марти разбра, че е направил всичко, което можеше, за да защити Мардел.

— Чарли — каза той нерешително.

— Да.

— Тя не е в Бостън. Тук е, в Ню Йорк — в апартамента.

— Какво, по дяволите, става, Марти?

— Тя е пияна. Заключила се е и не отговаря нито на телефона, нито на звънеца.

— Тогава защо, мамка му, ми казваш, че е в Бостън?

— Защото тя е чудесно момиченце. Всеки ще ти каже, че е луда по тебе и аз не исках да й създавам неприятности.

— Пияна? — Чарли беше ужасен. Той не понасяше пияници. — Тя почти не пие!

— Знам ли? Единствения път, когато я хванах на телефона, преди три дни, да ти кажа, беше пияна. Викаше ми Чарли. Не можах да я убедя, че не съм Чарли. Вината не е моя. Дори не мога да я накарам да отвори вратата.

— А, по дяволите, Марти. Не искам да ти усложнявам живота.

— Моля те. Какво трябва да направя?

— Виж, Марти, аз си счупих крака като слизах от самолета в Сиатъл. Главата ми е гипсирана. На легло съм, с гипсиран крак, поставен на екстензия. Можеш ли да я проверяваш лично два пъти на ден? Само за два-три дни, докато се махна оттук? Но не й казвай за крака ми и главата, само й кажи да се обади на телефона, който ще ти дам.

— Какво стана с главата ти?

— Счупих я, когато паднах по стълбите от самолета.

— Това може да е сериозна работа.

— Мардел е сериозната работа, Мардел!

— Ами ако не отговори?

— Задръж така. — Той закри микрофона и погледна към Луис. — Ами ако не отговори?

— Тегли няколко шута — каза Луис.

— Тегли няколко шута — повтори Чарли в слушалката. — После влизаш. Ако е припаднала, закарай я в болница и нека да изкарат всичко от нея. — Той даде на Марти болничния си телефонен номер.

Чарли свърши разговора и натисна звънеца. Сестрата беше една от онези хубавички чернокожи жени, които не търпят дръзки закачки и комплименти.

— Слушай, Кларис — каза Чарли — може ли да повикаш Ейб?

— Доктор Уейлър ли?

— Да.

— За какво?

— Един приятел е закъсал в Ню Йорк. Трябва да му се помогне.

— Добре.

Тя напусна стаята.

Доктор Уейлър беше нисичък човек със сиви мустаци, триста хиляди годишен доход от лекарската си практика, проблем с хазарта в казината, винаги облечен в бяло.

— Виж, Ейб, имам неприятности в Ню Йорк — каза Чарли. — Ако си бях счупил крака на ски-лифта в Сън вели, щеше да ми поставиш метална скоба отдолу на гипса, та да мога да вървя.

— Какво ще ви помогне метална скоба на главата? Имате фрактура и сътресение, господин Партана.

— Трябва да изляза оттук.

— Лошото е сътресението. Нека поговоря с вашия лекар.

— Слушай Ейб, трябва да го убедиш. Поемам риска.

— Новите инвалидни електрически колички са добри.

— Ще ви подпиша, че съм си тръгнал по свое желание.

— Несъмнено.

— Можете ли да ми поставите пиявици под очите, или нещо друго?

— Не. Тъмни очила ще свършат работа.

— Кога мога да напусна?

— Утре сутринта.

Щом си отиде доктор Уейлър, Луис стана и затвори вратата. Върна се и после седна на леглото.

— Искаш ли аз да се оправя с Уили и Джоуи?

Чарли поклати глава.

— Доста време си загубих с тия момчета. Трябва да я свърша тая работа. Да. Например утре вечер, а?

Същия следобед Луис замина за Якима. Обади се на Чарли в болницата в десет часа на следващата сутрин и му каза адреса на наетата къща.

— Наех шофьор от семейство Фиса, който ще те вземе от болницата по обяд, Чарли. Ще те закара до къщата по околни пътища, след това аз ще доведа там Уили и Джоуи, довечера в шест.

Шофьорът донесе количка и я вкара отстрани на втората седалка. Чарли седна отзад, а болният крак вдигна пред себе си. Когато пресичаха планината, пред погледа му се откриваше красива гледка и той се радваше на простора и зелените дървета. В пет часа колата зави по алеята към къщата. Чарли каза на шофьора да паркира някъде в гората и да се върне да ги вземе в шест и четиридесет и пет.

Беше му омръзнало да търси Уили. Той дори не си спомняше как изглежда Джоуи. Настървението вече се изпари, но работата трябваше да се свърши; никой да не очаква, че може леко да се отърве, ако мами семейство Прици. Чарли беше в кухнята с количката си и чакаше, обвинявайки Мардел, че беше отнела ловния му хъс в края на едно толкова дълго преследване на двама души, които трябваше да си получат наказанието.

Той се чудеше как е изглеждала Мардел като дете. Започваше да изпитва презрение към майка й, но си спомни, че за това е виновен баща й. Мислеше си за Мейроуз. Чудеше се къде може да е сега и как я кара. Трябваше да направят всичко тя да стои по-далеч от пиенето. Спомни си къде е тя. Страхът, че тя може да се пропие изчезна, но на негово място се появи страхът от Винсънт. Но защо да обвинявам друг вместо себе си, размишляваше той. Ако бях се научил как да слизам от самолет, нямаше да се спъна, щях да се върна в Ню Йорк след два дни, Мардел нямаше да се напие и щях да изпитвам радост, че съм очистил Уили и Джоуи. Сега това се превърна просто в едно досадно задължение. В пет и половина чу Луис да идва с тях. Той ги разведе в стаите в предната част на къщата, като им разказваше как хазяинът ще изнесе старите си мебели, когато те решат какви да бъдат новите. Чарли чу Джоуи да казва какво би изглеждало добре.

Когато Луис ги върна в дневната, количката на Чарли се плъзна през вратата.

Уили погледна към нето, сграбчи гърба на едно канапе, за да не падне и повърна. Тъмно петно се появи отпред на бежовите панталони на Джоуи, който бавно се отпусна в един стол. Челюстта му бе паднала върху гърдите му, ризата разтворена чак до коленете, виждаха се златните му гривни и златна верижка около врата. Чарли не ги поздрави.

Луис ги изправи и ги поведе без да бърза през антрето към задните стълби, които водеха към мазето. Чарли ги следваше, докато видя с очите си къде влизат.

— Не става, Луис — каза той. — Количката не става за стълби.

— Стълби ли? — каза Уили неразбиращо.

— Заведи ги в гаража и донеси два кухненски стола.

Излязоха през кухненската врата; Уили и Джоуи носеха по един стол.

— Хей, чакайте — каза Чарли. В гаража няма телефон. Ше трябва да говорим тук.

— Да говорим? — каза Джоуи.

Луис им каза да седнат и Чарли остана на три-четири метра от тях. Луис застана облегнат на стената.

— Нека обясня нещо — каза благоразумно Чарли. Месеци наред ви търся, но нямаше да спра, ако беше продължило и десет години. Как ви хрумна, че можете да се измъкнете безнаказано?

Двамата мъже бяха много бледи. Ръцете на Уили се тресяха, той ги скръсти и се облегна напред върху тях. Джоуи започна да плаче, хлипайки високо. Уили си пое дълбоко дъх и каза на Чарли сурово:

— К’во си си наумил, Чарли? Правителството ще ви счупи гръбнака, ако се опиташ да сложиш ръка върху нас. Това правителство ви предаде на нас.

Уили обмисляше чутото, когато Чарли продължи.

— Тук съм, за да ви накарам да разберете какво сторихте на собствените си хора, на които дължите живот и положение.

— Джоуи и аз трябваше да се махнем, Чарли. Не можехме да живеем повече в това обкръжение. Когато ти даде на Вито да се разбере, ние видяхме шанс за нас и не го изпуснахме.

— Много неприятности ми създадохте, Уили. Вие почти ме свършихте с този Мелън. Струвате и доста пари на семейство Прици.

— Нямахме друг избор.

Луис забеляза как лицата на Уили и Джоуи просветляха, защото Чарли беше доста сговорчив. Изглежда не усещаха колко близко е смъртта.

— К’во искаш от нас? — Отново сурово каза Уили. — Не си ни търсил месеци наред, за да ни баламосваш с приказки.

— Искам да се обадите на няколко телефона. Искам да кажете, че съжалявате за това, което направихте.

Джоуи престана да хълца. Уили го потупа успокоително по гърба.

— На кого да се обадя? — попита той.

— Също и Джоуи. — Чарли приближи количката си до стенния телефон, като извади къс хартия от джоба си. Набра номера и заговори на сицилиански.

— Дон Дженаро? Обажда се Чарли Партана. Тук съм с Уили Деспиза и Джоуи Лабриола. Те искат да говорят с тебе. Един момент.

Той махна с ръка да се приближи.

— Дженаро Фустино.

— Какво да кажа? — попита Уили.

— Кажи му, че си сторил зло на семейство Прици и сега трябва да си платиш.

Уили взе телефона. Той предаде съобщението механично. Чарли подаде телефона на Джоуи. Джоуи изговори своята част спокойно, без хълцане. Чарли се обади на още четирима дона, а Уили и Джоуи повтаряха едно и също на всички. Когато свършиха, изглеждаха много по-добре.

— Сега ще се обадим на дон Корадо — каза Чарли. Той набра номера.

— Падрино? Обажда се Чарли. При мене са Уили Деспиза и Джоуи Лабриола.

Уили протегна ръка да вземе телефона, но Чарли продължи да слуша какво му говори дон Корадо. Той окачи телефона и се усмихна на Уили и Джоуи.

— Прощава ви — каза той.

Уили и Джоуи се прегърнаха. Джоуи целуна Уили, а Уили поклащаше развълнувано глава и го потупваше по гърба.

— Но той иска вашите палци — каза Чарли.

Те се разделиха и завиха като вихрушка.

— Нима очаквахте, че това няма да ви струва нищо? — каза Чарли.

— Нашите палци? — Джоуи бе онемял и гледаше с тъп и неразбиращ поглед.

Чарли се прицели по средата на телата им близо до мястото, където главната артерия на аортата слиза от сърцето към корема. Двамата паднаха в безсъзнание с лица обърнати нагоре. Луис отиде към антрето и стъпките му отекнаха надолу по стълбите към мазето. След малко се върна с брадвичка в ръцете.

— Отрежи им палците — каза Чарли. — Не мога да изляза от проклетата количка, без да падна на задника си.

Луис коленичи до Уили, който го гледаше втрещен. Той взе една от разперените ръце и отряза десния палец.

— Другия — каза Чарли.

Методично Луис отсече и четирите палеца, а после ги зави във вестник. Болката беше върнала Уили и Джоуи в пълно съзнание.

Чарли се наведе над тях и каза:

— Дон Корадо иска да ви кажа, че левите палци са за твоята съпруга, Уили. Роза получава двата палеца и ще бъде отмъстена. Бруклинските полицаи ще получат десните палци, а нашият човек ще се погрижи вашите отпечатъци да отидат до всички вестници. Ще станете по-знаменити отколкото бяхте на съдебния процес, където очернихте семейство Прици. Знаменито!

Той им простреля главите, първо на Джоуи. Уили се опита да крещи, когато Чарли се наведе от количката, от устата му не излезе никакъв звук. Чарли и Луис ги зарязаха там. Колата дойде точно в шест и четиридесет и пет и те потеглиха за летището в Сиатъл.